1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1185
С., 18. 11. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4470 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. Л. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. З. О. от АК-С. против въззивно решение № 2308 от 19.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3986/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в, с което е потвърдено решение № 766 от 06.02.2013 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 2987/2008 г., в частта, с която са отхвърлени предявените от Л. Л. И. срещу [фирма] [населено място], [фирма]/в несъстоятелност/ [населено място] и П. К. М. от [населено място], искове за прогласяване нищожността на договор за учредяване на договорна ипотека по н.а. № 70/27.02.2006 г., т. І, рег. № 1360, н.д. № 57/2006 г. на нотариус Г. Й.-Д., на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД. Твърди се неправилност на въззивното решение в обжалваната му част по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от материален характер, обусловили изхода на делото, които са решавани противоречиво от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – нарушаване на изискването на чл. 476, б.”в” ГПК/отм./, изразяващо се в непосочване в нотариалния акт на местожителството на лицата, участващи в нотариалното производство, води ли до нищожност на нотариалното действие/удостоверяване/ на основание чл. 472 ГПК/отм./, а оттам и до нищожност на договора, извършен с този нотариален акт поради липса на предписаната от закона форма. По този въпрос се позовава и представя съдебна практика с твърдението, че приетото от въззивния съд й противоречи – решение от 30.03.2006 г. на ВКС по т.д. № 911/2005 г. на В., ІІ т.о., постановено по стария процесуален ред и влязло в сила решение № 359 от 10.11.2009 г. по в.гр.д. № 741/2009 г. на Русенския окръжен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Вторият материалноправен въпрос с твърдение, че е обусловил изхода на делото е, когато исковата молба за разкриване на персоналната симулация е вписана след вписване на договорната ипотека, учредена от привидния собственик на недвижимия имот, запазването на правото на ипотекарния кредитор да се удовлетвори по предпочитание от цената на ипотекирания имот, води ли до липса на противоречие за договора за учредяване на ипотеката, сключен от привидния собственик, с императивната разпоредба на чл. 167, ал. 3 ЗЗД – ипотека може да се учреди само върху имоти, които при сключване на договора принадлежат на лицето, което я учредява, за който твърди, че липсва съдебна практика и разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. Н. П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. От него е постъпила частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 9770/23.05.2013 г. по гр.д. № 2987/2008 г. на СГС, с което на основание чл. 248 ГПК [фирма] е осъдена да заплати на Л. Л. И. направените по делото разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 4 234,50 лв. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя правен въпрос, за който твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно: приложима ли е нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК в случаите, когато ответникът по установителен иск не е дал повод за завеждане на иска и не го е оспорвал с отговора на исковата молба и по-късно в процеса, но не е направил изрично признание на иска, тъй като няма правен интерес от това.
Останалите ответници по касационната жалба на ищеца не са взели становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответникът по частната жалба Л. Л. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. З. О., в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по поставения правен въпрос е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени искове по чл. 26, ал. 2, пр. 3 и чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове за прогласяване нищожността на договор за учредяване на договорна ипотека по н.а. № 70/27.02.2006 г., т. І, рег. № 1360, н.д. № 57/2006 г. на нотариус Г. Й.-Д., на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по делото е било установено в отношенията между страните, че ищецът Л. И. е собственик на апартамент-мезонет и гараж в [населено място], като в мотивите е отразено, че ответникът [фирма] е действал като негово подставено лице в договор за продажба от 24.01.2006 г., обективиран в н.а. № 6/2006 г. на нотариус В. П.. Същият недвижим имот е бил предмет на договорна ипотека от 27.02.2006 г., съгласно която [фирма] е предоставила на П. К. М. банков кредит в размер на 110 000 евро, като за неговото обезпечение [фирма] е учредило в полза на банката тази ипотека върху процесния апартамент. В. съд е приел, че договорът за ипотека не е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, тъй като съгласно правилото на чл. 472 ГПК/отм./ действащ към момента на сключване на договора за ипотека, нотариалното действие е нищожно, когато при неговото извършване са нарушени чл. 474, ал. 4, чл. 475, чл. 476, б. „а”, „в”, „г” и „е”, чл. 478, 479 и чл. 485, ал. 2 ГПК/отм./, а разпоредбата на чл. 476, б.”в” ГПК изисква в нотариалния акт да се отрази местожителството на участващото в нотариалното производство лице и тъй като посоченото изискване е с цел индивидуализация на участниците, пропуска да се отрази това обстоятелство не води до нищожност на нотариалния акт, тъй като са посочени други индивидуализиращи участниците белези, в т.ч. и ЕГН. Приел е за неоснователен и иска за нищожност на договорната ипотека на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД, тъй като договорът за ипотека е вписан на 27.02.2006 г./погрешно е посочена датата 24.01.2006 г., когато е извършена продажбената сделка/, а исковата молба за разкриване на персоналната симулация е вписана на 09.07.2008 г., поради което правото на [фирма] да се удовлетвори по предпочитание от цената на процесния апартамент се е запазило, т.е. учредената от ответника [фирма] в полза на банката ипотека е валидна. По отношение на присъдените разноски е приел, че [фирма] е имала качеството на ответник по отношение на предявената установителна претенция за собственост и тъй като липсва признание на този иск, тя носи отговорност за разноските, доколкото разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК предвижда, че разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, поради което дължи заплащането им на ищеца, съобразно уважената част от исковете.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с него е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В представеното от жалбоподателя изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се съдържат изведени два материалноправни въпроса по предявените при условията на евентуалност искове за обявяване нищожността на договора за ипотека, а именно – нищожност, поради липса на предписаната от закона форма на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД и поради противоречие с императивна норма на закона, изразяваща се в нарушаване на чл. 167, ал. 3 ЗЗД на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. По първия въпрос, а именно – нарушаване на изискването на чл. 476, б.”в” ГПК/отм./, изразяващо се в непосочване в нотариалния акт на местожителството на лицата, участващи в нотариалното производство, води ли до нищожност на нотариалното действие/удостоверяване/ на основание чл. 472 ГПК/отм./, а оттам и до нищожност на договора, извършен с този нотариален акт поради липса на предписаната от закона форма, настоящата инстанция намира, че той е обуславящ за изхода на спора, но той не е решаван противоречиво от съдилищата, за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Приетото от въззивния съд, че пропуска в нотариалния акт да се отрази местожителството на участващото в нотариалното производство лице, което изискване е с цел индивидуализация на участниците, не води до нищожност на нотариалния акт, тъй като са посочени други индивидуализиращи участниците белези, в т.ч. и ЕГН, е в съответствие с трайната съдебна практика/решение № 382/18.05.2006 г. по гр.д. № 1203/2004 г- на ІІ г.о. на ВКС/, съгласно която непосочването на местожителството на страните в нотариалния акт не опорочава неговата форма, тъй като индивидуализацията им се постига в по-голяма степен щом са посочени техните единни граждански номера. В този смисъл е и представената съдебна практика от касатора, поради което по този въпрос не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Поставеният материалноправен въпрос – когато исковата молба за разкриване на персоналната симулация е вписана след вписване на договорната ипотека, учредена от привидния собственик на недвижимия имот, запазването на правото на ипотекарния кредитор да се удовлетвори по предпочитание от цената на ипотекирания имот, води ли до липса на противоречие за договора за учредяване на ипотеката, сключен от привидния собственик, с императивната разпоредба на чл. 167, ал. 3 ЗЗД – ипотека може да се учреди само върху имоти, които при сключване на договора принадлежат на лицето, което я учредява, освен, че е неясно формулиран, той е некоректен, тъй като липсва конкуренция между нормите на чл. 167, ал. 3 ЗЗД и чл. 17, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, поради което същият не се явява обуславящ за изхода на делото и по него не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи, че в съответствие с нормите на закона и въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел, че искът за нищожност на договорната ипотека на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД е неоснователен, тъй като отпадането на правото на собственост на [фирма] поради симулация не засяга ипотечното право, защото договорът за ипотека е вписан преди вписване на иска за установяване на привидността и банката е придобила правата си на ипотекарен кредитор преди вписване на исковата молба за разкриване на персоналната симулация, поради което правата й са противопоставими на ищеца като действителен собственик на имота, т.е. учредената от ответника [фирма] ипотека в полза на банката е валидна.
Частната касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 9770/23.05.2013 г. по гр.д. № 2987/2008 г. на СГС, с което на основание чл. 248 ГПК [фирма] е осъдена да заплати на Л. Л. И. направените по делото разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 4 234,50 лв., е постъпила в срок и е процесуално допустима.
С оглед въведеното от частния касатор основание за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваният съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол.
За да постанови обжалваното решение в частта му, имаща характер на определение, въззивният съд е приел, че частният касатор [фирма] е имал качеството на ответник по установителната претенция за собственост и тъй като нито в отговора на исковата молба, нито в хода на процеса е признал иска, той носи отговорност за разноските по делото, доколкото разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК предвижда, че разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, поради което е потвърдил първоинстанционното определение, с което в производство по чл. 248 ГПК частният касатор е осъден да заплати на ищеца направените разноски по уважения установителен иск за собственост в размер на 4 234,50 лв.
Процесуалният въпрос – приложима ли е нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК в случаите, когато ответникът по установителен иск не е дал повод за завеждане на иска и не го е оспорвал с отговора на исковата молба и по-късно в процеса, но не е направил изрично признание на иска, тъй като няма правен интерес от това, не е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, тъй като по този въпрос е налице задължителна съдебна практика – определение № 330 от 13.03.2012 г. по гр.д. № 115/2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Там е прието, че текстът на чл. 78, ал. 2 ГПК е ясен, точен, ненуждаещ се от тълкуване – разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска като предпоставките са кумулативно дадени. В случая тази задължителна съдебна практика е съобразено от въззивния съд в обжалваната част на въззивното решение относно разноските от частния касатор като наличието й изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2308 от 19.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3986/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в, по касационна жалба с вх. № 1308 от 06.02.2014 г. на Л. Л. И. от [населено място].
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2308 от 19.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3986/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в, в частта му с която е потвърдено определение № 9770/23.05.2013 г. по гр.д. № 2987/2008 г. на СГС относно присъдените разноски, по частна касационна жалба с вх. № 790 от 23.01.2014 г. на [фирма] [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: