2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1186
гр. София, 20.12.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3305 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 1271/06.06.2017 г., постановено по гр.д.№ 6011/2016 г. от 8-ми състав на Апелативен съд – София.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състав на въззивния съд е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен до размер на 25 000 лева и е постановил решение в този смисъл.
Съдът е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал.1, т.3 предл.3 от ЗОДОВ, тъй като от писмените доказателства е установено, че ищцата е била привлечена на 14.04.1997г. по сл.д. № 419/1994г. ССлС по обвинение за престъпление по чл. 313, ал.1 от НК, за това, че през ноември 1994г. потвърдила неистинско обстоятелство в писмена декларация пред орган на власт, което е било прекратено с постановление на СРП от 17.04.2009г., поради изтекла абсолютна погасителна давност през май 2002г., не е обжалвано и е влязло в сила на 24.04.2009г. Съдът е приел, че в тази връзка за законни се считат процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността или амнистиране на деянието, като по изключение правозащитният орган ще отговаря за вреди, ако наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност и е продължило по искане на обвиняемия или подсъдимия по реда на чл.21, ал.2 вр. чл.21, т.2 и 3 от НПК и чл.288 ал.2 НПК и лицето бива признато за невинно с оправдателна присъда. В случая съдът е приел, че не се установяват предвидените изключения, поради това основание да се ангажира отговорността на правозащитния орган ще има за периода м.май 2002г. – 24.04.2009г. или за периода след изтичане на абсолютната давност до прекратяване на наказателното производство, продължил около седем години. Съдът е отчел по отношение обема на вредите, търпени вследствие на първото незаконно повдигнато обвинение през 1995г за престъпление по 210 вр. чл.209 НК продължителността на наказателното производство /около четиринадесет години/, тежестта на обвинението за умишлено престъпление от общ характер, за което е предвидено наказание до 8 години лишаване от свобода, множеството извършвани през този период процесуални действия по предявяване на обвиненията, разпити, очни ставки, две по ред съдебни заседания във връзка с мярката за неотклонение, така също и взетата най-тежка мярка за процесуална принуда „задържане под стража” за период от 1година, 3месеца и 7дни, изключително утежняваща по интензитет търпените вреди . Прието е от състава на въззивния съд, че в обезщетението за неимуществени вреди по процесното обвинение следва да се включи търпените вреди вследствие на незаконно наложената мярка за процесуална принуда в продължение на 1г., 3м. и 7дни, в който период освен ограничение на личните права е търпяла и поредица негативи, свързани с откъсването си от семейството, включително непълнолетното към този момент дете, довело в последствие до отчуждение във взаимоотношенията им, влошаване на хроничните заболявания в резултат на невъзможността да спазва необходимата лична хигиена, хранителен и двигателен режим, в каквато насока са изводите на изслушаните медицинските експертизи, които въпреки че изключват преживения стрес да е основен фактор за тяхната поява, съвсем обосновано допускат усложненията в тяхното протичане и появата на нови страдания /метаболитен синдром, ускорена артеросклероза/ да се дължат на влошеното емоционално и психическо състояние на ищцата в този период, като подложена на неоснователна репресия, така и на ограничените възможности да полага адекватно лечение в периода на задържане под стража, заради недобрите битови условия в следствения арест и невъзможността да спазва необходимия хранителен и лечебен режим.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочи материалноправен въпрос, свързан с прилагането на критерия за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, както и процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда за преценка на всички относими обстоятелства към определянето на обезщетението като се твърди, че в тази насока е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата и въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, не е налице соченото касационно основание и касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба се дължат разноските за касационното производство, но по делото липсват данни такива да са сторени, както и по делото не е представено адвокатско пълномощно на пълномощника на ответника по касационната жалба, в които да е договорено, че се оказва безплатна адвокатска помощ, при които случаи съдът, на основание чл.38, ал.2 ЗА да е длъжен да определи и присъди възнаграждение, съгласно нормите на Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1271/06.06.2017 г., постановено по гр.д.№ 6011/2016 г. от 8-ми състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.