О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.1187
гр.София, 29.12. 2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи декември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1105/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Г. Н. Л. от гр. В. е подал касационна жалба вх. № 2* от 06.07.2009 год. срещу въззивното решение № 771 от 02.06.2009 год. по в.гр.дело № 211/2008 год. на Варненския окръжен съд, в частта с която е оставено в сила решението от 22.02.2005 год., допълнено с решение от 22.06.2005 год., по гр.дело № 541/1997 год. на Варненския районен съд, с което е уважен иска по чл.108 ЗС и касаторът е осъден да предаде на Ж. Г. Н. владението върху дворно място в землището на гр. В., м.”С”, с площ 1160 кв.м., съставляващо ПИ 1842 по плана на 21-ви подрайон на града, при граници: път и ПИ 1850в, 1841 и 1842а, ведно с находящата се в него сграда, насаждения и трайни подобрения и е оставено без уважение възражението му срещу ищцата за заплащане на сумата 30 000 лева, представляваща половината от увеличената стойност на дворното място.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуални правила и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска по чл.108 ЗС.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ въпросът относно качеството, в което касаторът е извършил подобренията в процесното дворно място и б/ пренебрегната от въззивния съд експертиза и отмяната на определението за назначаване на нова тройна експертиза, които въпроси, според жалбоподателя, са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касаторът се позовава на тълк.решение № 85/1968 год. на ОСГК на ВС, П. № 6/1974 год. на Пленума на ВС, тълк.решение № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, П. № 1 от 10.11.1985 год. на Пленума на ВС, решение № 4 от 07.10.2004 год. по к.дело № 4/2004 год. на Конституционния съд, П. № 3 от 12.11.1983 год. по гр.дело № 1/1983 год. на Пленума на ВС, П. № 6 от 30.09.1976 год. по гр.дело № 9/1976 год. на Пленума на ВС, П. № 7 от 04.10.1978 год. и П. № 8 от 06.03.1980 год. на Пленума на ВС.
Ответницата по касация Ж. Г. Н. от гр. В. е на становище, че не са налице основания за до пускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че липсват предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
За да уважи иска по чл.108 ЗС въззивният съд е приел, че с решение от 20.06.1995 год. по гр.дело № 157/1995 год. на Варненския районен съд, влязло в сила на 06.07.1995 год., ищцата е призната по отношение на ответника/касатор/ за собственик на дворното място. Възражението на ответника/касатор/ за придобиване на същото място по давност е намерено за неоснователно. Прието е, че от 18.04.1995 год./момента на приключване на устните състезания по гр.дело № 157/1995 год. на ВРС/ до деня на предявяване на иска по чл.108 ЗС /05.05.1997 год./ не е изтекъл давностният срок, а от този момент нататък, давност не тече, докато настоящият процес е висящ /чл.116, б.”б” ЗЗД/. Прието е за безспорно, че вилната сграда в дворното място е завършена след прекратяване на брака /съдът се е позовал на заключението на в.л. Мария Д. , прието на 18.12.1997 год./, като строежът в груб вид се е осъществил след 1997 год. и след като с влязлото в сила на 06.07.1995 год. решение по гр.дело № 157/1995 год. на Варненския районен съд ищцата е призната за собственик на дворното място, то по силата на приращението /чл.92 ЗС/ е станала собственик и на постройката в него. Според въззивния съд, ответникът/касатор/ не би могъл да придобие постройката по давност, тъй като правото на собственост върху нея е възникнало след предявяването на иска за предаването й и давност в негова полза изобщо не е започвала да тече. Съдът е приел, че към момента ответникът/касатор/ не е във владение на процесния имот, но поради проведено срещу него принудително изпълнение въз основа на невлязлото в сила осъдително въззивно решение от 06.07.2006 год. по в.гр.дело № 1417/2005 год., т.е. промяната на фактическата власт върху имота не се дължи на външни обстоятелства.
Като се е позовал на т.7 от П. № 6 от 27.12.1974 год. по гр.дело № 9/1974 год. на Пленума на Върховния съд, въззивният съд е приел, че вилната сграда е незаконен строеж /процедурата по узаконяването й не била приключила, а и ищцата не желаела запазването на постройката/ и подлежи на премахване, поради което не може да се разглежда като подобрение, респ. не следва да бъде заплащана. По отношение на трайните насаждения /24 броя овощни дървета/ и други подобрения /съобразно молбата на л.147 от гр.дело № 541/1997 год. на ВРС/ е прието, че след влизане в сила на решението за прекратяване на брака между страните по гр.дело № 1358/1993 год. на ВРС /18.10.1994 год./, ответникът/касатор/ може да претендира само по-малката измежду двете суми: а/ увеличената стойност на имота, вследствие на подобренията и б/ разноските, които е направил, а след влизане в сила на решението от 20.06.1995 год. по гр.дело № 157/1995 год. на ВРС/06.07.1995 год./, подобренията е извършил в качеството на недобросъвестен владелец. Размерът на дължимите на подобрителя разноски съдът е определил съгласно чл.130 ГПК/отм./ на база ? част от реално извършените такива, отчитайки обстоятелството, че основната част от подобренията са правени по време на брака. С оглед приетото, че ответникът/сега касатор/ няма права на добросъвестен подобрител, намерено е за неоснователно възражението му по чл.72, ал.3 ЗС за право на задържане до заплащане на подобренията върху имота.
Не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението касаторът сочи като материалноправен въпрос качеството, в което е извършил подобрения в имота, докато процесуалноправен въпрос на практика не е формулиран. Вместо него се поддържат оплаквания за съществени нарушения на процесуални правила – пренебрегване на изслушана от въззивния съд експертиза и отмяна на определението за назначаване на нова тройна експертиза. Изложението съдържа изброяване на постановления на Пленума на Върховния съд, тълкувателни решения на ОСГК на ВС и на ВКС, без да се конкретизира на коя част от тълкувателните актове противоречи обжалваното въззивно решение. Отделно от това, някои от тълкувателните постановления и решения не са относими към конкретния правен спор: Постановление № 7 от 04.10.1978 год. по гр.дело № 9/1977 год. на Пленума на Върховния съд е за обобщаване на съдебната практика по някои въпроси на гражданските застрахователни правоотношения; ППВС № 3 от 12.11.1983 год. е за обобщаване на практиката на съдилищата по някои въпроси по Закона за жилищностроителните кооперации; ППВС № 6 от 30.09.1976 год. по гр.дело № 9/1976 год. – от т.н.”ръководни” постановления относно повишаване качеството и ефективността на правосъдието. Понятието „практика на Върховния касационен съд” по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не включва в своето съдържание решенията на Конституционния съд на Република България.
Въззивното решение е постановено в съответствие с тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 год. на ОСГК на ВС, както и с П. № 6/27.12.1974 год. по гр.дело № 9 на Пленума на Върховния съд/т.7/. С тълкувателното решение се провежда разграничение между различните хипотези на извършени от съсобственик необходими разноски или подобрения в общия имот. Когато това е станало без съгласие на останалите съсобственици, но и без противопоставяне от тяхна страна, отношенията им се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие /чл.60-чл.63 ЗЗД/. Ако е налице съгласие на останалите съсобственици, ликвидацията ще се извърши при условията на чл.30, ал.3 ЗС. На последно място, ако останалите съсобственици са се противопоставили на извършените необходими разноски или подобрения – за уреждане на отношенията ще се прилагат правилата на чл.59 ЗЗД. Съобразено е и задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с т.7 от ППВС № 6/1974 год., според което подлежащите на премахване строежи не се заплащат, освен ако собственикът на имота желае да го запази, доколкото в случая ищцата е задвижила процедурата по чл.225 ЗУТ за премахване на незаконната вилна сграда.
Въззивното решение е постановено в съответствие и с ППВС № 1 от 10.11.1985 год. по гр.дело № 1/1985 год. по някои въпроси на правомощията на втората инстанция по граждански дела, доколкото в касационната жалба се правят доводи за нищожност и недопустимост на решението от 20.06.1995 год. по гр.дело № 157/1995 год. на Варненския районен съд. По тези доводи въззивният съд е взел изрично отношение в мотивите. Касаторът обаче не сочи задължителна практика, според която спрямо споменатото решение са били налице основания за прогласяването му за нищожно.
Не е налице противоречие и с тълкувателно решение № 1/17.07.2001 год. по тълк.гр.дело № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, и специално с неговите точки 10 и 11, отнасящи се до задължението на съда да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното решение, както и до допускането на експертизи и служебно от съда.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира и че формулираните с изложението на касационните основания материалноправен и процесуалноправен въпроси не съставляват предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. „Т”, според най-широкото определение на понятието се състои в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й. Точното прилагане на закона е изясняване на установеното в него правило, и съответно неточното му прилагане е създаването на правило, различно от установеното в закона. Правният въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. В случая, жалбоподателят не сочи непълноти или неясноти на приложимите за конкретния казус материалноправни норми, нито поддържа, че въззивният съд за първи път се е произнесъл по аналогичен правен спор или че с решението е било изоставено едно тълкуване на закона и е било възприето друго. Оплакванията за нарушение на чл.70-чл.72 ЗС, чл.21 СК, както и на чл.157 и чл.220 ГПК/отм./ биха могли да бъдат проверявани по същество, само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за до пускане на касационно обжалване, които в случая отсъстват.
В заключение, липсват основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 771 от 02.06.2009 год. на Варненския окръжен съд по жалба вх. № 2* от 06.07.2009 год., подадена от Г. Н. Л. от гр. В..
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: