О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1188
София, 27.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3536 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място], чрез прокурор Т. П., против въззивното решение № 586 от 23 март 2015 г., постановено по в.гр.д. № 4850 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г., в частта му, с която е отменено решение № 392 от 7 ноември 2014 г., постановено по гр.д. № 211 по описа на окръжния съд в гр. Кюстендил за 2014 г. в частта му за отхвърляне на исковете на Л. Й. А. от [населено място] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение за извършено престъпление за разликата над 20000 лева до 30000 лева и вместо това прокуратурата е осъдена да заплати на А. 10000 лева, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която прокуратурата е осъдена да заплати на А. сумата от 20000 лева.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Присъденият размер на обезщетение е посочен като несправедлив, тъй като по събраните по делото доказателства са направени погрешни правни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди. Подценени от съда са разумният срок на приключване на наказателното производство, наложената най-лека мярка за неотклонение, липсата на доказателства ищецът да е искал разрешение за излизане в чужбина и това да му е било отказано. Не е оценено обстоятелството, че прокуратурата не е предприемала никакви действия по предоставяне и разпространяване на информация за воденото срещу ищеца наказателно производство. Поддържа се, че липсват доказателства ищецът да е претърпял вреди върху здравето, психическото и емоционалното си състояние от воденото срещу него наказателно производство, и не е доказана негативна нагласа в обществото към действията, чието извършване било приписано на ищеца. Касаторът заявява, че ако горните обстоятелства са били взети предвид, то съдът е щял да достигне до извод за по-ограничен обем и интензитет на реално претърпените неимуществени вреди и оттам – до по-малък размер на паричното обезщетение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът Л. Й. А. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. Т., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване поради липсата на формулирани правни въпроси, а по същество намира оплакванията на касатора за несъстоятелни.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне иска на Л. Й. А. против П. на Р. Б. за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди за сумата от 30000 лева до 70000 лева, е подадена касационна жалба от Л. Й. А. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. П. Т..
В касационната жалба на А. се поддържат основанията за неправилност на решението, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводството при оценката на доказателствата относно вида и характеристиките на доказаните неимуществени вреди, претърпени от ищеца, а тя налага по-висок размер на обезщетението от присъденото от въззивния съд. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба П. на Р. Б. не заема становище.
Предвид установените по делото факти за водено срещу ищеца наказателно производство за периода 13 септември 2011 г. – 19 юли 2013 г., в което ищецът бил оправдан по обвинение по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 НК за тежко умишлено престъпление, с потвърждаване на присъдата от въззивния и касационния съд, а от друга страна данните за начина, по който ищецът е изживял този процес, негативната нагласа към приписаните на ищеца действия, появила се вследствие на огласяването им в обществото, заеманата от ищеца по това време длъжност „областен управител”, съдът е приел иска за доказан в своето основание, като за справедливо е прието обезщетение от 30000 лева. Не са възприети оплакванията на прокуратурата за кредитиране на показанията на разпитани свидетели за търпените от ищеца вреди с оглед непосредствеността на впечатленията им и е счетено, че няма противоречия между тях и останалите събрани доказателства. Наложената на ищеца забрана да напуска пределите на страната не е отчетена при определяне размера на следващото се обезщетение, тъй като не се установило ищецът да е правел искане за напускане на страната, което да е било отказано от съда.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касаторите въпроси.
По касационната жалба на прокуратурата:
На първо място се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по процесуалноправния въпрос за определяне на имуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Касаторът сочи, че по този въпрос е нарушена задължителната съдебна практика, намерила израз в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. По този проблем касаторът е пропуснал да посочи изрично кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищеца вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, и тази липса не може да бъде компенсирана от съобразяване на изложените в касационната жалба оплаквания. А дори и подобно съобразяване да е възможно, то твърденията на касатора не могат да бъдат споделени – твърди се, че съдът е подценил факта на приключването на наказателното производство в разумен срок, наложената най-лека мярка за неотклонение, липсата на доказателства ищецът да е искал да излезе в чужбина и това да му е отказано, а видно от мотивите на съда всички тези обстоятелства са били подложени на преценка и включени в съвкупността на обстоятелствата, взети предвид при определяне на претърпените вреди като база за паричния еквивалент при обезщетяването им. Преценката на доказателствата от друга страна (тъй като се заявява, че прокуратурата не е предприемала действия по предоставяне и разпространяване на информация за воденото срещу ищеца наказателно производство, както и липсата на доказателства за сериозно отражение на наказателното преследване върху здравето, психиката и емоционалното състояние на ищеца) не е включена в обема на поставеното питане. Въз основа на изложеното следва да се заключи, че не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г.
Твърди се още, че обжалваното решение противоречи и на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 3 и 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. И по този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Прокуратурата поддържа, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, както и за необходимостта от увеличаване размера на обезщетението за неимуществени вреди. Макар съдът да не е използвал точно израза „установява се причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди”, както и отделно изявление за недостатъчността на присъденото от първата инстанция обезщетение, цялостният смисъл на изложените съображения при преценка на правната страна на установените по делото факти се състои в обосноваване на съответната връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, а по отношение на определянето на справедливия размер на обезщетението следва да се имат предвид константно поддържаното разбиране в практиката на ВКС, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаването на самия материалноправен спор, като проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на съда. При въззивното производство съдът прави самостоятелна преценка на доказателствата и сочи фактически и правни изводи, като неговото решение се основава на собствени мотиви. В случая съдът е направил необходимата констатация за наличието на частично съвпадение с изводите на първата инстанция, и така е изразен непрекият резултат от дейността по проверка на обжалваното решение.
На следващо място се сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Сочат се две решения на ВКС по чл. 290 ГПК и две решения на въззивен съд без данни за влизането им в сила, поради което последните две не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В първото от представените решения на ВКС – решение № 302 по гр.д. № 78/2011 г., ІІІ г.о., касационният съд дава отговор на въпроса за приложението на принципа за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, установен в чл. 52 ЗЗД, като е възприето константното разбиране в съдебната практика, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и в този смисъл той не е абстрактно понятие. За да приеме за справедлив размер на обезщетение сумата от 10000 лева, касационният съд се основава на разумния срок на приключване на наказателното производство (година и два месеца), невзета най-тежка мярка за отклонение, ищецът е продължил да работи на друга отговорна длъжност, медийното отразяване на наказателното производство, неустановено влияние на наказателното преследване върху влошаването на здравето на ищеца. В решение № 70 по гр.д. № 748/2011 г., ІІІ г.о. пък се тълкува въпросът за начина за определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обезщетението от 4000 лева е прието от съда за справедливо предвид продължителността на процеса от около две години, невземане мярка за отклонение „задържане под стража”, същевременно не се установява причинна връзка между страданията на ищеца и воденото незаконно наказателно преследване за влошеното му здравословно състояние, престой в болница, прекъсване на професионалната му кариера и изолация от нормалния кръг контакти поради престоя в болница. При преценката на относимите по различните спорове факти е явно, че не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС, включително по-горе цитираната. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво на еднородни случаи.
По касационната жалба на Л. А.:
Поставя се въпросът какво значение има предизвикан от процесуалното положение на обвиняем и подсъдим отказ на адресата на обвиненията от продължаване на неговата актуална политическа и административна кариера за прилагането на критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение. По този въпрос не може да се приеме, че съдът е пренебрегнал значението на отказа от продължаване на политическа и административна кариера, което да доведе до допускане на касационното обжалване. В исковата молба се заявява, че естествено като резултат от положението на ищеца като обвиняем и възможния негативен за него изход от процеса, той приключил и с политическата си кариера. Имайки предвид събраните пред първата инстанция свидетелски показания в тази връзка (партиен лидер заявил на ищеца, че е по-добре да си подаде оставката, той напуснал и позицията общински лидер на партията, след което повече не бил включван в листите на партията за следващи избори) първата инстанция приема за установени тези вреди и ги съобразява при определянето на обезщетение. При сторено от ищеца във въззивната му жалба срещу отхвърлителната част на решението оплакване за недооценяване на влиянието на незаконното наказателно преследване върху политическата и административната му кариера, въззивният съд, макар и лаконично, сочи, че се взема предвид позицията на ищеца, който към момента на повдигане на обвинението е заемал длъжността „областен управител” със съответните й правомощия. Ето защо съдът се е обосновал да завиши размера на присъденото обезщетение и със сочените от този касатор обстоятелства.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 586 от 23 март 2015 г., постановено по в.гр.д. № 4850 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: