О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№119
Гр.С., 14.03.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на втори февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия В. гр.д.№ 259 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. С. срещу Решение № 216 от 26.06.2015 г. по в.гр.д.№ 236/15 г. на Добричкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 3, т.ІІ, с.3 от 27.01.2015 г. по гр.д.№ 1558/14 г. на Добричкия районен съд, с което е уважен предявеният от Д. И. Д. против касатора владелчески иск за с правна квалификация чл.76 ЗС- за осъждане на ответника да възстанови отнетото по скрит начин владение на ищеца върху апартамент № 4 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ поземлен имот с идентификатор 72624.621.312.1.18 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-15/ 12.05.2005 г. на изпълнителния директор на А.. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция да бъде отхвърлена със законните последици.
Ответникът по касационната жалба- Д. И. Д. е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на надлежно изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, евентуално- постановяване на касационно решение, с което обжалваното въззивно решение бъде оставено в сила като правилно. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото, формирали са решаващата воля на съда, поставена в основата на обжалваното въззивно решение и са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно задължителните постановки на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК са, както следва:
1. Какво е доказателственото значение на нотариалния акт, легитимиращ ответника по владелческия иск като собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба, при извършване на преценка относно наличието на подлежащо на защита владение на ищеца към датата на твърдяното нарушение.
2. Длъжен ли е въззивният съд да направи изводите си относно наличието на владение и неговото нарушение въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства.
3. Владял ли е ищецът процесния имот повече от 6 месеца преди твърдяното нарушение.
4. Може ли да бъде обект на владение имот- собственост на Ж. преди прекратяване на същата със снабдяване на член-кооператорите с нотариални актове.
5. Представляват ли действията на ответника нарушение на владението по смисъла на чл.76 ЗС, т.е. отнемането му по скрит начин.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Искането на касатора за допускане на касационното обжалване е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд на релевираните от касатора основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело и са формирали решаващата воля на въззивния съд, като при това въпросите следва да са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първият от формулираните правни въпроси, свързан с преценката на доказателственото значение на нотариалния акт, легитимиращ ответника като собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба, относно наличието на подлежащо на защита владение на ищеца към датата на твърдяното нарушение, изобщо не е обсъждан и съответно не е поставен в основата на изводите на въззивния съд по правнорелевантните факти. За да достигне до извода, че ищецът е имал качеството на владелец на имота към м.април 2014 г., Добричкият окръжен съд е приел, че ищецът е установил владението си върху имота от сключване на предварителен договор за замяна от 18.06.2004 г., сключен с продавачите К. и П. Г., като този извод е направен въз основа на съвкупна преценка на представения по делото като писмено доказателство договор и на показанията на изслушаните свидетели. Сключеният на 20.09.2012 г. договор за покупко-продажба с Н..акт № 172, том VІ, рег.№ 6716, нот.дело № 753/12 г., по силата на който ответникът е придобил собствеността върху имота от продавачите И. и Т. Д., е обсъден в мотивите на въззивното решение единствено в контекста на изложеното от свидетелите Д. и И., че и след продажбата ищецът е продължил да живее в апартамента до намиране на ново жилище. Дори и да се приеме, че по този начин въззивният съд му е признал качеството не на владелец, а на държател, упражняващ фактическата власт за собственика в лицето на ответника, това по никакъв начин не е в състояние да се отрази на правилността на крайния правен извод на съда, доколкото по смисъла на чл.76 ЗС със защита срещу скрито отнемане се ползва не само владелецът, но и държателят на недвижим имот или движима вещ. С оглед изложеното, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не е в състояние да обуслови исканото допускане на касационното обжалване, тъй като не е обусловил изводите, формирали изводите на въззивния съд относно материалноправната легитимация на страните.
Вторият формулиран от касатора правен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, също не съответства на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по същество същият обективира твърдение за неправилност на обжалваното въззивно решение поради допуснато съществено нарушаване на съдопроизводствените правила при постановяване на обжалваното въззивно решение, което оплакване е относимо към фазата на разглеждане на касационната жалба по същество. При това така поставеният въпрос поначало е неотносим и към правомощията на въззивната инстанция, доколкото според чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд не извършва служебна проверка за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, вкл. при формиране на фактическите изводи, възприети от първата инстанция, и затова не може да променя същите при липса на наведено във въззивната жалба оплакване за необоснованост или нарушаване на съдопроизводствените правила при събиране или обсъждане на доказателствата /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/. В този смисъл въззивната инстанция не дължи служебно да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, доколкото служебната й проверка обхваща само преценката за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, но не и на неговата правилност, с изключение на съобразяването му с приложимия императивен материален закон /т.1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/./т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/.
Третият и петият от поставените от касатора правни въпроси /владял ли е ищецът процесния имот повече от 6 месеца преди нарушението и извършил ли е ответникът твърдяното отнемане на имота по скрит начин/ също не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото са свързани с конкретна преценка на данните по делото и обуславят материалноправната легитимация на ищеца по предявения иск, а не представляват правни въпроси, които, макар и да са от значение за изхода на делото, следва да са от принципен характер и като такива да са относими и към други случаи, за които намира приложение същата материална или процесуална норма. Освен това, първият от въпросите изобщо е неотносим към хипотезата на чл.76 ЗС, при която със защита срещу насилствено или скрито отнемане се ползва всяко владение или държане независимо от неговата продължителност, за разлика от общия посесорен иск по чл.75 ЗС, при който е необходимо владението да е продължило непрекъснато повече от 6 месеца.
Последният въпрос, свързан с преценката, дали имот в Ж. може да е обект на владение, също няма обуславящо за спора значение. На първо място, същият изобщо не е обсъждан от въззивния съд и не е формирал правните му изводи по съществото на спора. Освен това, забраната за придобиване на един имот по давност по никакъв начин не обуславя невъзможност върху този имот да се установява владение като фактическо състояние, което именно е обект на защита по чл.76 ЗС, а обстоятелството, че до снабдяване на член-кооператорите с нотариални актове имотите са собственост на Ж., в случая е без всякакво значение, доколкото при владелческия иск съдът проверява само факта на владението и на нарушението, а документите за относно собствеността се преценяват само доколкото установяват факта на владението /чл.357 ГПК/.
С оглед изложените съображения, предвидените в процесуалния закон основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд не са налице.
Независимо от изхода на производството, касаторът не дължи на ответника по касация направените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение предвид липсата на представени доказателства такова да е заплатено.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 216 от 26.06.2015 г. по в.гр.д.№ 236/15 г. на Добричкия окръжен съд, по касационната жалба на В. И. С..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: