2
определение по гр.д.№ 3536 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
София, 15.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3536 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Д. срещу решение № 121 от 27.04.2018 г. по в.гр.д.№ 97 от 2018 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1012 от 04.12.2017 г. по гр.д.№ 9293 от 2015 г. на Пернишкия районен съд в обжалваните му части:
1. За оценката и присъденото уравнение на дяловете за двата апартамента- предмет на делбата;
2. За отхвърляне изцяло на предявения от С. А. Д. срещу К. Н. Д. иск по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаването на Д. от ползването на един от делбените имоти /апартамент с идентификатор ….. и за частично отхвърляне на иска й за другия делбен имот /апартамент с идентификатор …… – за разликата над 2 776,21 лв. до пълния предявен размер от 6 825 лв.
3. За осъждане на С. А. Д. да заплати на К. Н. Д. сумата 1525 лв. необходими разноски за запазване на едни от делбените имоти /апартамент с идентификатор ….. и 1050 лв. увеличена стойност на този имот.
В жалбата се твърди, че решението на Пернишкия окръжен съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторката твърди, че обжалваното решение противоречи на посочената от нея практика на ВКС /решение № 932 от 25.09.1991 г. по гр.д.№ 699 от 1991 г. на ВС, ГК, I г.о., решение № 504 от 08.07.2005 г. по гр.д.№ 204 от 2005 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 516 от 11.01.2011 г. по гр.д.№ 1385 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 544 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 736 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следните посочени от касаторката въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да изисква от вещите лица, изготвили заключения за оценка на делбените имоти, да направят справка в Агенцията по вписванията за действителните продажни цени на продадени аналогични имоти ?
2. При оценката на делбени имоти по заведено дело за делба намира ли приложение Наредба № Н-9 от 14.08.2006 г. за реда и начините на прилагане на методите на определяне на пазарните цени ?
3. При назначаване на съдебно-оценителна експертиза за оценка на стойността на недвижими имоти необходимо ли е изрично възлагане от страна на съда и страните по делото на вещото лице да извърши справка от Агенцията по вписванията относно действителните продажби на аналогични имоти по пазарни цени и длъжно ли е вещото лице служебно да извърши такава справка ?
4. Какъв е давностният срок за погасяване на вземането за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС и от кога започва да тече този срок ?
Освен това, касаторката счита, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 30.07.2018 г. ответникът по касационната жалба К. Н. Д. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване решението на първоинстанционния съд в частта му за оценката на дяловете на съделителите в допуснатите до делба два имота и присъденото уравнение на тези дялове, въззивният съд е приел за обосновано даденото по делото и прието от съда заключение на тройната съдебно-техническата експертиза. Посочил е, че в тази експертиза са изложени обстойни аргументи защо са приети посочените в експертизата стойности на двата апартамента по сравнителния метод. Съдът е отчел, че при оценката на апартаментите вещите лица са взели предвид тяхното местоположение, конкретно им състояние и подходящи пазарни аналози и оценка на аналогични имоти при ипотекирането им. Взето е предвид и изявлението на вещите лица, подкрепено и от твърдението на пълномощника на съделителката С. Д.- адв.Г., че част от сделките се изповядват на цени, които не съответстват на действителните уговорени в предварителни договори продажни цени на имотите.
Предвид това заключение на вещите лица съдът е приел, че изчисленията на първоинстанционния съд на дяловете на двамата съделители и на дължимата сума за уравнение на тези дялове са правилни и законосъобразни.
Относно претенцията на К. Д. за извършени в единия от делбените имоти подобрения въззивният съд подробно е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели и изрично е посочил защо кредитира показанията на едни от свидетелите /Т. Н. и Н. Р./ и защо не кредитира показанията на други свидетели /С. Г. и М. Ж.-С./. Приел е, че съделителят К. Д. е извършил всички твърдени от него СМР в единия от делбените имоти, но е отчел, че част от тях представляват луксозни подобрения. Приел е, че К. Д. е извършил тези подобрения като недобросъвестен владелец, със знанието и без противопоставянето на тогавашния собственик Н. Д., поради което на основание чл.74, ал.2 ЗС има правата по чл.72 ЗС- да претендира за увеличената стойност на имота и за всички направени необходими разноски за него, които според приетото допълнително заключение на вещото лице били съответно: 2100 лв. и 3050 лв.
По отношение на въззивната жалба в останалата й част /по исковете с правно основание чл.31, ал.2 ЗС/, тъй като в жалбата не били изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение по тези искове, въззивнияат съд е приел и препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК.
I. С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд: Няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС:
1. В решение № 932 от 25.09.1991 г. по гр.д.№ 699 от 1991 г. на ВС, ГК, I г.о. е прието, че заключението на вещото лице не е абсолютно доказателство по делото, ако страната не е направила възражения срещу него, както и че съдът при определяне на действителната цена на делбените имоти следва да вземе предвид характеристиката на строежа, действително предлаганите обекти от даден вид, действителното търсене и цените, при които се сключват договори за продажба на подобни обекти. Напълно в съответствие с това решение на ВС въззивният съд не е възприел безкритично заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи, съобразил се е с горните обстоятелства и подробно се е мотивирал защо възприема заключението на тройната експертиза за действителната пазарна цена на делбените имоти.
2. В решение № 504 от 08.07.2005 г. по гр.д.№ 204 от 2005 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че условие за уважаване на иска по чл.31, ал.2 ЗС е писменото поискване до съсобственика и едва след неговото получаване съсобственикът изпада в забава и дължи заплащане на обезщетение. По същество същото е приел и въззивния съд в обжалваното решение. Съдът е потвърдил първоинстанционното решение по исковете по чл.31, ал.2 ЗС, като поради липсата на посочени във въззивната жалба доводи за неправилност на това решение по тези искове, е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. В него е прието, че обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС за лишаването на съделителката С. Д. от ползването на единия от делбените имоти /апартамент с идентификатор ….. се дължи от получаване на нотариалната покана за заплащане на това обезщетение- 16.12.2014 г. За другия делбен имот /апартамент с идентификатор ….. съдът е отхвърлил иска по чл.31, ал.2 ЗС по други съображения- защото е приел за недоказано твърдението на С. Д., че ответникът К. Д. й е пречил да ползва този имот през исковия период от 09.12.2015 г. до 30.03.2017 г.
3. В решение № 516 от 11.01.2011 г. по гр.д.№ 1385 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. е прието, че обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС не е периодично плащане и се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ГПК. Това решение е напълно неотносимо към конкретното дело, по което ответникът не е направил възражение за погасяване на претенциите по чл.31, ал.2 ЗС по давност, нито съдът е приел в решението си, че тези претенции са погасени по давност.
4. В решение № 544 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 736 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че веднъж направено, писменото искане за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС се разпростира неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Това решение също няма отношение към конкретното дело, по което съдът въобще не е обсъждал и не се е произнасял по този въпрос, нито е отхвърлил претенциите за заплащане на обезщетения по чл.31, ал.2 ЗС поради това, че липсва отправена покана за заплащане на тези обезщетения за последващ първата покана за плащане период от време.
II. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставените въпроси:
1,2,3. Първите три поставени въпроси обобщено се свеждат до това дали въззивният съд е длъжен служебно да постави допълнителна задача на съдебно-техническа експертиза за оценка на делбените имоти, включително и да се извърши справка от Агенцията по вписванията относно действителните продажби на аналогични имоти по пазарни цени. Въпросите касаят това в кои случаи въззивният съд може служебно да допуска и събира доказателства. По този въпрос има задължителна съдебна практика: т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК, според което въззивният съд допуска служебно доказателства /експертизи, оглед, освидетелстване/ само когато е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или довод за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или когато събирането на тези доказателства е необходимо за служебното прилагане на императивна материалноправна норма. Обжалваното решение не е постановено в противоречие с това ТР на ОСГТК. Във въззивното производство съдът не е допуснал допълнителна задача на съдебно-техническата експертиза, тъй като такава допълнителна експертиза не е била поискана във въззивната жалба. Въззивният съд не е бил длъжен и служебно да назначи такава експертиза, защото това не е било необходимо за служебното прилагане на императивна материалноправна норма, нито във въззивната жалба е имало довод за допуснато от първата инстанция такова процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или довод за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение.
Установената съдебна практика по този въпрос е актуална, не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна, поради което не е нужно ВКС да променя тази практика и съответно произнасянето по този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и разясненията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
4. По четвъртия поставен въпрос /какъв е давностният срок за погасяване на вземането за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС и от кога започва да тече този срок/ също не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното: Този въпрос въобще не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Съдът не е отхвърлил единият иск по чл.31, ал.2 ЗС изцяло, а вторият- частично поради това, че е изтекъл давностият срок за предявяването на тези искове, а по съвсем други съображения: единият иск е отхвърлен изцяло, защото ищцата С. Д. не е доказала ответникът К. Д. да й е пречил да ползва по-малкия делбен имот /гарсониерата/, а втория иск е уважен частично /за сумата 2 776,21 лв./, защото само до този размер искът е бил доказан по размер предвид приетото по делото заключение за пазарния наемоподобен доход за другия делбен имот /по-големия апартамент/.
III. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за делба, по чл.31, ал.1 ЗС и по чл.346 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 600 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 121 от 27.04.2018 г. по в.гр.д.№ 97 от 2018 г. на Пернишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА С. А. Д. със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адвокат Т. С. М. да заплати на К. Н. Д. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] на основание чл.78 ГПК сумата 600 лв. /шестстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.