О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
гр. София, 18.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3419 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2676/27.06.2019 г., подадена от И. П. И. срещу решение № 101 от 15.05.2019 г. по гр. д. № 253/2018 г. на Разградския окръжен съд, с което съдът е отменил решение № 226/12.07.2018 г., постановено по гр. д. № 3011/2017 г. по описа на Районен съд – Разград, в частта, с която е признато за установено по отношение на Х. М. Н., че И. П. И. е собственик по договор за покупко-продажба на част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-21/23.03.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], с площ от 527 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, която част е заключена в триъгълника, разположен югоизточно от сградата, оцветена в жълто между югоизточната граница на имот ***, отразена в кадастралната карта, и съществуващата на място граница между двата имота, преминаваща по червената линия и по стената на съществуващата сграда в имот *** на комбинираната скица, приложена по делото, представляваща неразделна част от съдебното решение, и в частта, с която Х. М. Н. е осъдена да предаде на И. П. И. владението на горепосочената част от поземлен имот с идентификатор ***, като вместо него е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС за гореописаната част от имот; потвърдил е решението в останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от И. П. И. срещу Х. М. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт от 3.08.2016 г., № 15, том 5, peг. № 5569, н. д. № 727/2016 г., на стая, представляваща дюкян, с площ от 40 кв. м (по заключението на вещото лице по повторната СТЕ – с площ от 44.30 кв. м), находящ се в източната част на жилищната сграда в поземлен имот с идентификатор ***, с лице към кръстовището между улици „И. В.“ и „Г. Д.“, и за осъждане на Х. М. Н. да отстъпи собствеността и предаде владението върху този дюкян на ищцата.
Въззивният съдебен състав е посочил в решението си, че при произнасянето по предявен иск за собственост съдът следва да вземе предвид всички факти, настъпили до приключване на съдебното дирене, които пораждат, изменят или прекратяват правото на собственост. Съобразил е, че заснемането на имотите в кадастралната карта не според границите на правото на собственост няма за последица промени в правото на собственост; такова действие нямат и плановете, одобрени при действието на ЗУТ (отм.). Изложил е, че съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. Затова в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни, като от установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото ще са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно – прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 3/28.03.2011 г. по тълк д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички други факти, водещи до промяна на границите.
Въззивният съд е приел, че в случая са налице два одобрени предходни регулационни плана: единият изготвен през 1930 г., а другият – през 1986 г. по реда на ЗТСУ (отм.), но за нито един от тях не се твърди, че е бил приложен по отношение на имотните граници между двата съседни имота на страните в спора, което се установява и от заключението на вещото лице, поради което е заключил, че те не ангажират задължителното им инкорпориране в приетата кадастрална карта и не са произвели вещнопрехвърлителен ефект. Визирал е, че след отмяната на ЗТСУ през 2001 г., с § 8, ал. 1 ЗУТ е въведено правилото, че с изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и ал. 4 от ЗУТ се прекратява отчуждителното действие на приетите, но неприложени дворищнорегулационни планове, какъвто е и случаят по делото. Позовал се е на заключението на повторната съдебно-техническа експертиза, установяващо, че по отношение на имотите на страните по спора не е била приложена дворищната регулация, т. е. планът не е произвел отчуждителното си действие, както и че предвижданията на плана за регулация от 1986 г. не са били реализирани по отношение на парцел *-*, собствен на И. И., в участъка между т. А и т. Б, показани на приложение № 3, като е посочил, че това е точно тази граница, която е била възприета и при действащата кадастрална карта, одобрена със заповед № РД-18-21/23.03.2016 г., по действието на която е бил издаден в полза на ищцата нотариален акт от 2016 г., както и че в кадастралната карта границите на имотите са неправилно отразени. По така изложените съображения Разградският окръжен съд е направил извод, че е налице грешка в кадастралната карта на [населено място] по смисъла на § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР (нова – ДВ, бр. 49 от 2014 г., изм. – ДВ, бр. 49 от 2014 г., изм. – ДВ, бр. 57 от 2016 г.), тъй като неправилно в нея е заснета границата между двата имота, а правилната граница между тях следва да е тази, посочена от вещото лице на скица – приложение № 3 към заключението от повторната съдебно-техническа експертиза: материализирана на място е тази описана в т. А, В, Г, Д, от Д до Е не е материализирана, т. е. процесната част от дворното място се намира в имот с идентификатор ***, който е собственост на ответницата, легитимираща се с приложените по делото нотариални актове – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 4.03.1960 г., № 98, том 1, дело № 218/1960 г. и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 8.10.1963 г., № 16, том ІІІ, дело № 832/1963 г.
Въз основа на така изложеното, въззивният съд е заключил, че ищцовата страна не е доказала по делото, че е собственик на спорната реална част от дворното място с площ 24.92 кв. м. Изложил е и че в представените от нейна страна нотариални актове, с които се легитимира като собственик, както тя, така и нейните праводатели, се наблюдава увеличаване в площта на имота-предмет на сделките, както и на построените в него сгради, но е посочил, че доколкото по отношение на имотите на двете страни не е приложена дворищната регулация, е видно, че не е възможно И. И. да е придобила повече права, отколкото нейните праводатели са притежавали.
По отношение на спорния дюкян, отбелязан от вещото лице на приложение № 6 от експертизата като дюкян № 2 и № 3, съответно с площ от по 23.28 кв. м. и 21.02 кв.м, или с обща площ от 44.30 кв. м, въззивният съдебен състав е приел, че И. И. също не е доказала, че е собственик. По този въпрос съдът се е позовал на нотариалните актове, с които И. се легитимира като собственик, като е съобразил, че никъде в тях не е посочено, че както тя, така и нейните праводатели са притежавали правото на собственост върху процесния дюкян. Посочил е, че напротив – от представените доказателства от ответницата по исковата молба, с които тя се легитимира като единствен наследник на нейния наследодател и единствен собственик на имот с идентификатор № ***, се установява, че тя по силата на наследствено правоприемство е придобила правото на собственост върху т. нар. среден дюкян, т. е. този, посочен от вещото лице като дюкян № 2 – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 4.03.1960 г., № 98, том 1, дело № 218/1960 г. и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 08.10.1963 г., № 16, том ІІІ, дело № 832/1963 г. Съдът се е позовал на вещото лице по делото, съгласно което процесният дюкян е самостоятелен обект, както и че е разделен от имота на ищцата посредством калканна стена и единственият вход към него е само от имота на ответницата и откъм улицата. От това е направил извод, че останалата част от дюкяна, посочена от вещото лице като дюкян № 3, е функционално свързана с тази част от дюкяна, която е собственост на ответницата и не може да се приеме като подобрение, което по силата на чл. 92 ЗС да се счита, че е собственост на ищцата.
По отношение твърдението на И. И., че в нотариалния акт от 2016 г., с който тя се легитимира като собственик, площта на имота е посочена в размер на 527 кв. м и тя съответства на действителната площ по кадастралната карта, въззивната съдебна инстанция е посочила, че е налице грешка в кадастралната карта на [населено място] и че площта на имота е по-малка от посочената в нотариалния акт.
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. И. се позовава, на първо място, на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.
В тази връзка твърди, че решението противоречи на правилата на формалната логика, тъй като съдът изцяло е подменил предмета на спора, допуснал е безбройни логически и фактически грешки, смесвайки обстоятелства, които са свързани със спора – част от спорното процесно помещение, което се намира в имота й, с помещение – т. нар. среден дюкян 2, който е извън предмета на спора; без никаква връзка с фактите и доказателствата съдът е приел, че спорният застроен имот, въпреки наименован в някои от документите „дюкян“, има самостоятелно правно съществуване. Сочи и че очевидната неправилност произтича и от пряко нарушаване на императивната норма на чл. 92 от ЗС, съгласно която собственикът на земята е собственик и на всичко построено върху нея, като излага, че процесното спорно помещение, освен че е част от жилищна сграда, обособена като един самостоятелен обект съобразно кадастралната карта на населеното място, се намира изцяло в имот, придобит от и собственост на жалбоподателката.
Жалбоподателката, на второ място, формулира следния процесуалноправен въпрос: за задължението на въззивния съд, съгласно чл. 271, чл. 272, във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, и твърди, че по отношение на него е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о. и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., IV г. о.
Сочи, че Разградският окръжен съд не е обсъдил най-важните твърдения и възражения, които имат значение за правилното определяне вещните права на страните – къде се намира процесното спорно помещение.
На трето място, жалбоподателката отново се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е в произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния материалноправен въпрос: При прехвърляне на земята купувачът придобива ли и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката, и необходимо ли е, за да се запази собствеността върху сградата отделно от земята, да бъде изрично уговорено в нотариалния акт, че предмет на прехвърлителната сделка не е собствеността върху сградата, като по този начин да се смята оборена презумпцията на чл. 92 ЗС.
И. И. сочи, че по този въпрос атакуваното от нея решение противоречи на следните решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК: решение № 19/27.01.2016 г. по гр. д. № 1600/2015 г., III г. о., решение № 529/9.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г., I г. о. и решение № 120/22.10.2014 г. по гр. д. № 2928/2014 г., II г. о., съгласно които при прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката, запазването на собствеността върху сградата, отделно от земята трябва да е изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗЗД.
Позовава се и на Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което след отмяната на ЗТСУ и регламентираното с него непосредствено отчуждително действие на регулационния план, е възможно придобиване на вещно право без изразена воля за това в две хипотези, като едната е при приращението по чл. 92 ЗС.
На последно място, жалбоподателката отново сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпроса: Имат ли пряко доказателствено значение представените по делото нотариални актове.
По този въпрос твърди противоречие на въззивното решение с: решение № 473/ 26.05.2010 г. по гр. д. № 612/2009 г. на ВКС, I г. о. и решение № 143/ 26.05.2014 г. по гр. д. № 803/2014 г. на ВКС, I г. о., в които е прието, че нотариалният акт има пряко доказателствено значение и пренебрегването му съставлява съществено процесуално нарушение.
Излага, че от приетите по делото документи за собственост безспорно се установява, че и двете страни са придобили застроени (построени) имоти, които се намират единствено в поземлените имоти – дворни места, които са придобили, както и че в нито един от нотариалните актове не е описана сграда или части от сграда, които да се намират в някой от съседните имоти.
Ответницата по жалбата Х. М. Н. е депозирала отговор, съгласно който счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване; намира касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
С исковата молба И. П. И. е предявила срещу Х. М. Н. искове с правно основание чл. 108 ЗС: за установяване, че ищцата е собственик на част от поземлен имот с площ от 527 кв. м, находящ се в [населено място], [улица], представляващ имот с идентификатор*** по кадастралната карта на [населено място], общ. Цар Калоян, при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***, ведно с построената в имота сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 97 кв. м, която част е с площ от 40 кв. м, находящи се в южната част на дворното място между горепосочената сграда и границата на имота с ответницата, както и на стая с площ от около 40 кв. м, находяща се в източната част на жилищната сграда с лице към кръстовището между улици „И. В.“ и „Г. Д.“, като ответницата бъде осъдена да предаде на ищцата тези части от недвижимия имот. И. И. твърди, че закупила имота с нотариален акт № 15/3.08.2016 г., т. 5, рег. № 5569, дело № 727/2016 г. по описа на нотариус Р. И., а ответницата е собственик на съседния поземлен имот с идентификатор ***, като разположената в последния стопанска сграда е долепена до жилищната сграда на И.. След получаване на владението ищцата установила, че ответницата самоволно е завладяла част от имота й – процесните 40 кв. м от дворното място и стая с площ от около 40 кв. м, които отказва да освободи.
Х. Н. е оспорила иска. Същата заявява, че е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], на [улица], заедно с построените в него жилищни сгради с идентификатори **** и **** и селскостопанска сграда с идентификатор ****. Сочи, че е придобила имота по наследство от покойните си родители, които го закупили чрез договор за покупко-продажба. Твърди, че границата между двата имота не е променяна от 1964 г., както и че процесната „стая“ представлява самостоятелно помещение с лице към улицата, под общ покрив със жилищната сграда в нейния имот, което по времето на закупуване на имота от нейните родители било обособено на две помещения и именувано „дюкян“. Между тази стая/дюкян и нейната къща е налице и още едно помещение, с друг собственик, като по тази причина в нотариален акт № 16/1963 г. помещението било описано като „средния дюкян“. Същото било свързано с подземна връзка с мазето на жилищната сграда на Н.. Ответницата счита, че описаната в нотариалния акт на ищцата жилищна площ не отговаря на действителната; че И. И. не е закупила дюкян, както и че е налице грешка в кадастралната карта, която е въвела ищцата в заблуждение.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е отменено първоинстанционното решение за предаване владението на частта от поземлен имот с идентификатор *** и вместо това този иск е отхвърлен като неоснователен. В тази му част решението на Разградския окръжен съд е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно, а по отношение на нея в изложението към касационната жалба липсват каквито и да е визирани основания за допускане на касационно обжалване.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и в останалата му част – в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на ревандикационната претенция за стая с площ 40 кв. м, находяща се в източната част на жилищната сграда. Съображенията на съда за това са следните:
И в тази част решението на въззивния съд е валидно и допустимо.
Същевременно Окръжен съд – Разград е изпълнил вменените му с процесуалния закон задължения, като в решението си е обсъдил доводите и възраженията на страните и събраните доказателства и е мотивирал направените от него изводи по предмета на спора. При индивидуализиране на спорния имот (помещение) съдът е изходил от приетото от него заключение от съдебно-техническа експертиза.
Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, така както е формулиран, не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Това е така, защото Окръжен съд – Разград не е отрекъл възможността сграда да бъде придобита по силата на чл. 92 ЗС, но е направил извод, че в случая едната част от спорния дюкян – тази, обозначена под № 2 на приложение № 6 от заключението на вещото лице, прието от него (разположена в поземления имот на ответната страна), съгласно документите за собственост принадлежи на Х. Н., като същевременно е заключил, че останалата част – обозначена под № 3 на същото приложение (разположена в имот с идентификатор ***), също е собственост на Н., тъй като е функционално свързана с първата част. В този смисъл, очевидно съдът се е аргументирал с разпоредбата на чл. 97 ЗС, въпреки че не я е упоменал изрично. Формираната непротиворечива практика на ВКС приема, че когато една постройка не представлява самостоятелен обект на собственост, за нея не намира приложение правилото на чл. 92 ЗС, а важат правилата на чл. 97 или чл. 98 ЗС.
Правилността на визираните по-горе изводи на въззивния съд може да бъде преценена едва след допускане на касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК.
По последния формулиран въпрос въззивното решение не е постановено в нарушение на цитираната в изложението съдебна практика. Видно от същото, съдът е обсъдил нотариалните актове, представени от страните, и именно зачитайки доказателствената им сила, е направил съответните изводи за правата на собственост на страните.
Решението на втората съдебна инстанция и по този иск не е очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 101 от 15.05.2019 г. по гр. д. № 253/2018 г. на Разградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: