О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
гр. София, 22.02.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2344/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. А. Л. от [населено място] – чрез пълномощника й адв. Р. Воденичарски, срещу въззивно решение № 1113 от 10.05.2017 г., постановено по в. гр. д. № 5484/2016 г. г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 06.06.2016 г. по гр. д. № 10908/2014 г. на Софийски градски съд, с което е осъдена В. А. Л. в качеството на частен съдебен изпълнител с рег. № 780 на КЧСИ да заплати на [фирма], на основание чл.441 ГПК вр. чл.45 ЗЗД вр. чл.82 ЗЗД, сумата 35 038.73 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, резултат от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 2012780040004, изразяващи се в неполучен наем за магазин № 6, находящ се в [населено място], на [улица], за месеците септември, октомври, ноември и частично за м. декември 2012 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 21.07.2014 г. до окончателното плащане, както и разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски. Касаторката поддържа, че въззивният съд е нарушил чл.236, ал.2 ГПК като не е обсъдил всички възражения във въззивната й жалба и всички доказателства по делото, неоснователно е отказал да зачете показанията на свидетеля Г. относно обстоятелствата, при които е извършен въвода в магазина, и без да има доказателства, е направил извод, че ищецът [фирма] правомерно е възстановил владението си върху магазина. Навежда оплаквания за неправилно приложение на материалния закон при формиране на изводите на съда за извършване на въвода в нарушение на чл.523 ГПК, за наличие на елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, предпоставящ ангажиране на отговорността й за вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение, за разваляне на договора за лизинг на 05.10.2011 г. и за осъществявано от [фирма] владение върху имота към момента на въвода.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. След образуване на касационното производство по делото е постъпило допълнително изложение вх. № 737/23.01.2018 г., с което са въведени нови основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Допълнителното изложение не следва да се взема предвид, тъй като е депозирано извън срока по чл.283 ГПК, с изтичането на който е преклудирана процесуалната възможност за посочване на основания за достъп до касационно обжалване.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор от 16.08.2017 г., съдържащ и искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от [фирма] против ЧСИ В. Л. иск с правно основание чл.441 ГПК вр. чл.45, ал.1 ЗЗД за сумата 35 038.73 евро, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството й на частен съдебен изпълнител ответницата е провела процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изпълнително дело № 2012780040004, в резултат на което е причинила имуществени вреди на ищеца [фирма] в размер на присъдената от първата инстанция сума и следва да носи отговорност за обезщетяване на вредите, съгласно чл.74 ЗЧСИ. Като процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение съдът е квалифицирал извършения на 13.01.2012 г. от ЧСИ В. Л. въвод във владение на недвижим имот – магазин № 6 на [улица] [населено място].
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че :
Въводът във владение е предприет по молба на [фирма] въз основа на изпълнителен лист от 27.12.2011 г., издаден по гр. д. № 8403/2011 г. на Районен съд – Перник въз основа на договор за наем от 15.11.2011 г. с нотариална заверка на подписите между [фирма] като наемодател и [фирма] като наемател. Към датата на въвода имотът е бил собственост на ищеца [фирма], съгл. нотариален акт № 64 от 04.09.2007 г., който го е предоставил за ползване на [фирма] с договор за наем от 15.12.2011 г. и протокол за предаване от същата дата за времето до 31.08.2022 г. На 03.09.2007 г. между [фирма] като лизингодател и [фирма] като лизингополучател е сключен договор за финансов лизинг на недвижимо имущество с обект процесния магазин, в т.12.4 на който е уговорено, че лизингополучателят може да отдава магазина под наем на трети лица. С нотариална покана от 08.09.2011 г. лизингодателят е уведомил лизингополучателя, че разваля договора в случай на неплащане на просрочени лизингови вноски в предоставения за това срок.
На 13.01.2012 г. ЧСИ В. Л. е съставила протокол за принудително отнемане и предаване на вещи, в който е отразила, че е извършила въвод във владение на магазина на [улица] по изп. д. № 2012780040004 с взискател [фирма] и длъжник [фирма], на който са присъствали и двете страни; че с помощта на ключар е отворена входната врата и след задействане на алармата на охранителната система в магазина са пристигнали служители на С.-161 /с когото [фирма] е имал сключен договор за охрана/ и представители на [фирма]; че представителите на [фирма] са представили нотариален акт за собственост на магазина, заедно с договор за лизинг с [фирма] и нотариална покана за разваляне на договора, договор за наем с [фирма] и приемо – предавателен протокол от 15.12.2011 г., но поради представяне на документите след смяната на патрона на входната врата, с което действие въводът е приключил, не следва да се дава възможност на [фирма] да иска спиране на делото от съда.
При така възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд е направил извод, че ответницата – частен съдебен изпълнител е провела принудителното изпълнение в нарушение на чл.523 ГПК като е осъществила въвод във владение спрямо трети лица в имота – [фирма] и [фирма], които не са обвързани от субективните предели на изпълнителния лист срещу длъжника [фирма]. Въззивният съд е преценил, че при извършване на въвода ответницата е нарушила чл.523, ал.2 ГПК, тъй като не е предоставила възможност на третите лица да поискат спиране на принудителното изпълнение от съда. Изложил е съображения, че след като към датата на въвода владението върху магазина е осъществявано от собственика [фирма] чрез наемателя /държател/ [фирма], които са намерени в имота по смисъла на чл.523 ГПК и са представили документи за установяване на правата си, ответницата е била длъжна да спази закона и да им предостави правото да поискат спиране на принудителното изпълнение от съда.
Възражението на ответницата, че договорът за лизинг между [фирма] и [фирма] не е бил развален до датата на извършване на въвода, е определено от съда като неотносимо към задължението за спазване на процедурата по чл.523 ГПК. Не е възприет и довода, че третите лица са заявили правата си след приключване на въвода и по тази причина не са били налице предпоставки за защита по реда на чл.523, ал.2 ГПК. Въззивният съд е посочил, че въводът се осъществява с конституирането на взискателя като владелец, след като длъжникът и всичко, което символизира владението му, фактически е отстранено от имота и тези обстоятелства са отразени в протокола за въвод, а едва след конституирането му като владелец взискателят може да бъде овластен да заключи имота със свой ключ и отстраненото от имота лице се предупреждава за последиците от нарушаване на така установеното владение. Съобразявайки обстоятелството, че протоколът за въвод от 13.01.2012 г. не съдържа информация за осъществяване на изброените действия, съдът е приел, че въводът не е бил приключил към момента, когато [фирма] и [фирма] са заявили чрез своите представители правата си върху магазина. В подкрепа на този извод съдът се е позовал и на влязлото в сила решение № 200 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1858/2013 г. на ВКС, ІV г. о., с което е оставено в сила решение от 25.09.2012 г. по д. д. № 2/2012 г. на дисциплинарната комисия при КЧСИ, с което на ЧСИ В. Л. е наложено дисциплинарно наказание „глоба” за процесуални нарушения при извършване на въвода от 13.01.2012 г. В мотивите към съдебното решение е прието, че в протокола за въвод не са отразени данни за извършените от съдебния изпълнител действия, не са посочени обстоятелства относно владението и държането на имота и липсва конституиране на взискателя като владелец, без което действие въводът във владение не се счита за приключен.
Въззивният съд е преценил като ирелевантно за спора влязлото в сила решение по гр. д. № 3958/2012 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена жалбата на [фирма] и [фирма] срещу действията на ответницата от 13.01.2012 г. Изразил е становище, че с решението е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на потестативното право на жалбоподателите да искат отмяна на оспорваните изпълнителни действия, но не и сила на пресъдено нещо относно процесуалната законосъобразност на самите действия.
По отношение на имуществените вреди въззивният съд е приел, че като пряка последица от проведеното незаконосъобразно принудително изпълнение дружеството – ищец е пропуснало да реализира доходи от наем на магазина за периода м. септември – м. декември 2012 г., след като наемателят [фирма] е развалил едностранно договора за наем от 15.11.2012 г. поради невъзможността да ползва наетия имот по предназначение. В зависимост от това е възприел извода на първоинстанционния съд, че ответницата дължи на ищеца обезщетение за пропуснатите ползи в размер на неполучения наем от 35 038.73 евро.
Настоящият състав на ВКС, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е посочила като значими за изхода на делото следните два въпроса : „1. В кой точно момент се счита, че един въвод във владение е осъществен – когато се смени патрона на бравата и ключът се предаде на взискателя или когато съдебният изпълнител оформи и приключи протокола за въвода; 2. Може ли да се счита за развален по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД един договор в момента на получаване на изявлението за разваляне, когато между страните има спор дали е налице виновно поведение, което да послужи като основание за извънсъдебното разваляне на договора и поради това спорът е отнесен за решаване пред съд или арбитраж преди приключване на делото”.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда; Въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за правилността на въззивното решение, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване.
Преценени в аспекта на дадените от ОСГТК на ВКС разяснения, формулираните в изложението въпроси не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият въпрос е зададен с оглед на фактите по конкретното дело и е насочен към оспорване на правилността на извода на въззивния съд, че към момента, в който ищецът и неговият наемател [фирма] са заявили правата си върху магазина, въводът във владение не е бил приключил, поради което за ответницата – сега касатор, е съществувало задължение да спази процедурата по чл.523, ал.2 ГПК и да им предостави възможност да поискат спиране на принудителното изпълнение от съда. Изводът, че към момента на заявяване на права върху имота от страна на заварените трети лица по смисъла на чл.523 ГПК въводът във владение не е бил приключил, е аргументиран и със съставения от ответницата протокол за въвод, в който не е било отразено да са извършени присъщите на конкретния изпълнителен способ действия на процесуална принуда, в т. ч. и конституиране на взискателя като владелец на имота. При формиране на изводите за допуснато нарушение на чл.523 ГПК въззивният съд е съобразил мотивите към влязлото в сила решение по гр. д. № 1858/2013 г. на ВКС, ІV г. о., в което е прието, че условие за приключване на въвода във владение е длъжникът и всичко, което символизира владението му, да е отстранено от имота, взискателят да е конституиран като владелец и тези действия задължително да са отразени от съдебния изпълнител в протокола за въвод. Аналогично на така възприетото разрешение, съдът е преценил, че при липса на данни в протокола от 13.01.2012 г. за отстраняване на длъжника от имота и за конституиране на взискателя като владелец до момента, в който ищецът [фирма] е заявил правата си върху имота, въводът не е бил приключен и спазването на процедурата по чл.523 ГПК е било задължително. Правилното възприемане на фактите по делото и законосъобразността на извода за извършване на въвода в нарушение на чл.523 ГПК не могат да бъдат проверявани в стадия на производството по чл.288 ГПК, което се развива при действието на чл.280, ал.1 ГПК в ред. от ДВ бр.47/2009 г. Поради изложеното въпросът по т.1 от изложението не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне.
Вторият въпрос също не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по съществото на спора. В мотивите към обжалваното решение съдът изрично е посочил, че възражението на ответницата за липса на валидно осъществено разваляне на договора за лизинг между [фирма] и [фирма] е неотносимо към задължението на ответницата по чл.523, ал.2 ГПК. При така изразеното становище в решението въпросът дали договорът за лизинг може да се счита за развален по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД няма отношение към формирането на решаващата правна воля на съда и касационното му разглеждане би било безпредметно.
Несъответствието на поставените в изложението въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи, че не е налице и поддържаната от касаторката допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поради обусловеността на първия въпрос от фактите по конкретното дело неговото касационно разглеждане няма да допринесе за постигане на целта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – чрез тълкуване на неясни или непълни законови разпоредби да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона. По втория въпрос съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС, в която са изяснени предпоставките, при които един договор може да бъде развален по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД. В изложението не се сочат аргументи относно необходимостта от промяна или осъвременяване на съществуващата съдебна практика по приложението на чл.87, ал.1 ЗЗД, наличието на която прави неоснователно искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 5484/2016 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., съгласно чл.37 ЗПП вр. с чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1113 от 10.05.2017 г., постановено по в. гр. д. № 5484/2016 г. г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. А. Л. – частен съдебен изпълнител с рег. № 780 на КЧСИ да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] сумата 300 лв. /триста лв./ – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :