О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
София, 25.02. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 2172/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Еко-Титан” ЕООД – гр.Видин, срещу решение №909/16.04.2018г., постановено по в.т.д.№2460/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 5 с-в, с което е потвърдено решение №28 от 27.10.2016г. по т.д.№25/2016г. на Видински окръжен съд в обжалваната му от „Еко-Титан” ЕООД част.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснато съществено нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че предявените искове по чл. 79, ал.1 и чл.86 ЗЗД са основателни в пълен размер с оглед обстоятелството, че работата е била приета от възложителя без забележки с двустранно подписани приемно-предавателни протоколи. Твърди се, че въззивният състав не се е съобразил с разпоредбата на чл.20а ЗЗД и не е отчел задължителната сила на процесните договори за страните по делото. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на предявените искове с присъждане на разноските, направени от „Еко-Титан” ЕООД в пълен размер за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без да е формулиран конкретен правен въпрос, се излагат доводи, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касация, тъй като обжалваното решение е взето в противоречие с константната практика на съдилищата по идентични казуси, обективирана в решение №114/26.07.2013г. по т.д.№255/2012г. на ВКС, І т.о., решение №379/27.04.2009г. по т.д.№2021/2018г. на САС, решение по в.а.д. №59/2007г., решение по в.а.д.№57/2008г. и решение №1269/17.04.2014г. по в.т.д.№256/2014г. на САС. Същевременно като основание за допускане на касационно обжалване е посочена и разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК с твърдение за очевидна неправилност на обжалваното решение.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника Община Белоградчик, в който се поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №28/27.10.2016г., постановено по т.д.№25/2016г. по описа на Видински окръжен съд в обжалваната му от „Еко-Титан” ЕООД част, с която е отхвърлен иска по чл.79, ал.1 ЗЗД на „Еко-Титан” ЕООД против Община Белоградчик за заплащане на сумата над 303 742.41лв. до 331 213,53лв., ведно със законната лихва считано от 20.06.2016г. до окончателното изплащане, както и иска по чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата над 75 122.50лв. до 81 987.40лв. – мораторна лихва до датата на предявяване на иска – 20.06.2016г. В частта му, с която ответната община е осъдена да заплати на ищеца главница в размер на 303 742.41лв., ведно със законната лихва, считано от 20.06.2016г., както и сумата 75 122.50лв. – натрупана мораторна лихва до датата на завеждане на иска, първоинстанционното решение не е било обжалвано е и влязло в сила.
В обжалваното решение е посочено, че страните по делото не спорят относно приетата за установена от първата инстанция фактическа обстановка, а именно: 1.) че между ищецът „Еко-Титан” ЕООД като изпълнител и ответникът Община Белоградчик като възложител са били сключени договори съответно от 24.04.2008г., от 02.06.2008г., от 19.12.2008г,. от 27.02.2009г., от 30.03.2009г., три договора от 02.08.2008г. и договор от 02.01.2013г. за изпълнение на предвидените в договорите дейности 2.) че с нотариални покани, получени на 22.11.2013г. и на 25.04.2014г. ищецът е поканил ответника да заплати дължимите суми по договорите за периода от 01.05.2012г. до 31.10.2013г. в размер общо в размер на 1 073 884,74лв. 3.) че от представените по делото протоколи и фактури се установява, че общината е приела извършените дейности от „Еко-Титан” ЕООД без забележки и 4.) че съгласно заключението на назначеното по делото вещо лице размерът на неплатените от ответника суми за процесния период е 331 213.53лв. като размерът на мораторната лихва за забава от момента на получаване на нотариалните покани до датата на предявяване на иска е 81 987.40лв., а съобразно това дали в договорите е предвидена възможност за индексация или не, размерът на неплатените суми за процесния период е 303 742.41лв., а този на мораторната лихва – 75 122.50лв.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел (по аналогични на първата инстанция съображения), че исковите претенции по чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД са основателни до размерите във варианта в експертизата без индексация по договорите, в които не е предвидена такава, съответно за сумите 303 742.41лв. и 75 122.50лв.
С оглед правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК апелативният състав е посочил, че намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, основано на факта на осчетоводяването на фактурите от страна на ответника при липса на възражения от него по чл.264, ал.2, изр.3 ЗЗД. Според въззивния състав осчетоводяването на фактурите представлява признание на дълга, но това не освобождава съда от задължението му по чл.235, ал.2 във вр. с чл.175 ГПК да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и върху закона, въз основа на съвкупен анализ и оценка на събраните по делото доказателства. В обжалваното решение е отразено, че само в два от процесните договори (в чл.4, ал.2 от договора от 02.06.2008г. и в чл.18, ал.2 от договора от 24.04.2008г.), страните са договорили коригиране на цените в началото на календарната година с официалния годишен индекс на инфлация. Съдът е обосновал извода, че само по тези два договора фактурирането на извършената работа следва да бъде извършвано в началото на календарната година по коригирани цени с официалния годишен индекс, докато по другите договори фактурирането на извършената работа не следва да бъде извършвано по посочения начин поради липса на изразена воля в тази насока в подписаните договори и предвид разпоредбата на чл.20а, ал.1 ЗЗД.
Въззивният състав е приел за неоснователно оплакването на въззивника, че възражението на ответната община за заплащане на възнаграждението без индексация по част от договорите, е преклудирано. Съдът е посочил, че в случая възражението на възложителя не е относно приемането на работата (чл.264, ал.2 ЗЗД), а е по отношение на размера на дължимото възнаграждение като в тази насока законодателят не е ограничил длъжника да прави възражение в определен срок. Отделно в обжалваното решение е посочено, че доводът на въззивника, че във всички сключени договори, извън основния договор за чистота, е предвидено, че за неуредените случаи се прилагат разпоредбите на основния договор, е направен за пръв път пред въззивната инстанция, поради което твърдението на „Еко-Титан” ЕООД за това обстоятелство е преклудирано на основание чл.266, ал.1 ГПК.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърденията в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в цитираните в изложението съдебни актове, по своята правна същност представляват допълнителни правни аргументи за евентуалната неправилност на решението като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, но тези твърдения не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на становището на касатора за наличие на основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация.
Непосочването на конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че поддържаното от касатора допълнително основание – поради противоречие с практиката на съдилищата, е отменено с измененията в ЗИДГПК (ДВ. бр.86 от 26.10.2017г.).
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. Твърдението в касационната жалба за очевидна неправилност на въззивното решение е направено декларативно без доводи на касатора. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
На основание чл.78, ал.1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната община сумата 200лв. – направени разноски за правна защита пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №909/16.04.2018г., постановено по в.т.д.№2460/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 с-в.
ОСЪЖДА „Еко-Титан” ЕООД – ЕИК[ЕИК] от гр. Видин, ул. ”Яворов” №1, ет.2 да заплати на Община Белоградчик – Булстат[ЕИК] от [населено място], ул.”Княз Борис І” №6 сумата 200лв. (двеста лева) – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: