12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
ГР.С., 08,02,2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д.№ 3640 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280, ал.1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 1308, постановено на 25.06.2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по гр.д.№ 4180 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски градски съд, с което на свой ред касаторът е осъден на основание чл.226, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД да заплаща на К. А. П. сума в размер на 700 лв. месечно – обезщетение за имуществени вреди, представляващи необходими разноски за болногледач, търпими вследствие на ПТП, настъпило на 03.12.2006 г., дължимо за период от 01.12.2011 г. до настъпването на юридически факт, представляващ основание за изменение на размера или за отпадане на задължението за изплащане на присъденото месечно възнаграждение, платимо на първо число на месеца, за който се отнася, ведно със законната лихва върху размера на всяко месечно плащане, считано от първо число на месеца, за който се дължи до окончателното плащане, със законните последици.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, като се твърди, че неправилно и необосновано, в противоречие на събраните по делото доказателства (решение на ТЕЛК, с което е призната 100% загуба на работоспособност на противната страна и необходимост от чужда помощ, но само до 01.07.2014 г.), въззивният съд е приел за установено по делото необратимо увреждане на здравословното състояние на ищцата-ответник по касация и необходимостта от чужда помощ, обосноваващи извод, че бъдещите имуществени вреди несъмнено ще настъпят, и със сигурност ищцата ще следва да заплаща присъдените й разноски най-малко за четирима болногледачи. Претендира се, че доколкото отговорността на застрахователя е договорна, като произтичаща от сключения договор за застраховка, то и същата е ограничена само до периода на действие на договора, а иск за вреди за бъдещ период в посочения смисъл е недопустим. Твърди се още, че претендираните вреди за бъдещ период следва да бъдат доказани по делото, но не и да се предполагат, както незаконосъобразно бил приел въззивният съд в обжалваното си решение, като се претендира, отново противно на приетото от съда, недоказаност на необходимостта от заплащане на разходи за болногледач за период след 02.07.2014 г. Излага се, че правата на увреденото лице срещу застрахователя се погасяват с изтичането на законоустановения в чл.197 от КЗ (отм.) петгодишен давностен срок от настъпване на събитието, поради което и претенцията за бъдещи вреди, следващи този период е изцяло неоснователна, противно на неправилно приетото от въззивния съд в решението му. Отрича се в случая въобще наличието на установена и/или установима вреда, във вариант претърпяна загуба и/или пропусната полза в патримониума на противната страна, подлежаща на обезщетяване, като се твърди, че изводите на съда са основани на презумпция за доживотно обслужване на ищцата от болногледач, съдейки от травматичните й увреждания, без да са обсъдени и правилно преценени събраните по делото доказателства – решение на ТЕЛК и заключение на СМЕ, като по отношение на първото се визира вече посоченият в него краен срок на неработоспособност (м.юли 2014 г.), а по отношение на второто се акцентира на посочената от ВЛ по СМЕ в самото писмено заключение, невъзможност да се даде точен отговор на въпросите за необходимостта и срока за ползване на чужда помощ от ищцата – ответник по касация. Твърди се по-натам неправилност на извода на въззивния съд, че въпросът за наличието, респ. – отсъствието на съпричиняване на вредните последици от страна на ищеца е вече разрешен със сила на пресъдено нещо, поради което и не следва да се обсъжда релевираното от касатора възражение за съпричиняване във висящото производство, като се сочи, че е налице противоречива съдебна практика по въпроса, а според касатора при обезщетения за имуществени вреди, като процесното, възражението за съпричиняване подлежи на доказване във всеки съдебен спор, макар и претенциите за обезщетяване на вреди за различни периоди да произтичат от едно и също основание. Оспорва се дължимостта на лихва върху периодичните обезщетения, като се твърди, че незаконосъобразно съдът приема лихвата за вреда, без да конкретизира настъпването на вредата, тъй като на базата на събраните доказателства същата само се предполагала, но не е дефинирана. Касаторът оспорва задължението си да обезщетява вреди за период извън петгодишния давностен срок, както и въобще – за неопределен период, което според него би довело до неоснователно обогатяване на противната страна. Като друг порок на обжалвания съдебен акт се сочи и това, че същият не ограничава размера на вземането на ищцата до достигане на законоустановения лимит на застраховка „ГО”, като за неопределяем по продължителност период за обезщетяване на вредите.
Иска се отмяна на въззивното решение и постановяването на ново такова по спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени изцяло, евентуално – исковата претенция да бъде уважена само за периода 02.07.2012 г. – 02.07.2014 г., като бъде намалена съразмерно със съпричиняването от страна на ищцата на вредоносния резултат, със законните последици, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски по представен списък.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния процесен случай по делото не са налице законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е изложил в относимите си към релевираните в касационната жалба оплаквания и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въпроси на касатора свои мотиви, че спорът пред въззивната инстанция се концентрира до обезщетението за имуществени вреди и неговия размер, платимо на периодични месечни вноски за дълъг период от време, свързано със заплащането на възнаграждение на болногледачи, които да обезпечават необходимостта на ищцата от денонощна чужда помощ, както и за периода, за който ответникът следва да заплаща. Основавайки се на представеното по делото и неоспорено решение на САС по гр.д.№ 129/2009 г. между същите страни, въззивният съд е приел, че въпросът за наличието, респективно отсъствието на съпричиняване на вредните последици от страна на ищцата-ответник по касация е вече разрешен с влязло в сила решение между страните, поради което не следва да се обсъжда направеното в производството възражение от ответника в този смисъл. Въззивният състав е изложил по-натам, че в открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, ВЛ по СМЕ е обосновало пожизнената необходимост на ищцата от чужда помощ, а от приетото също в първоинстанционното производство заключение на ВЛ по ССЕ се установява, че касаторът-ответник за периода от 31.05.2010 г. до 13.09.2010 год. е заплатил на ищцата – ответник по касация обезщетения за имуществени и неимуществени вреди в общ размер на 349182.58 лв., при лимит по процесната застраховка „Гражданска отговорност” от 700000 лв., както и че за денонощно покриване на необходимостта от чужда помощ, при 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица на болногледачите са необходими от 4 до 6 болногледачи, разходите за които, също установени от ВЛ по ССЕ възлизат на 1932 лв. месечно. При така приетото за установено по делото от фактическа страна, въззивният съд е приел в решението си от правна страна, че предявеният пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ(отм.) е доказан по основание и размер, като събраните доказателства за необратимо увреденото здравословно състояние на ищцата и необходимостта от денонощна чужда помощ обосновават извод, че бъдещите имуществени вреди несъмнено ще настъпят, и със сигурност ищцата ще следва да заплаща разноски най-малко за четирима болногледачи. Съставът е приел по-натам, че съобразно заключението на вещото лице, извършило счетоводната експертиза, разноските за денонощна чужда помощ, осъществявана от 4 до 6 болногледачи възлизат месечно на 1932 лв., но ответникът ще следва да заплаща на ищеца ежемесечно обезщетение за имуществени вреди в размер на поисканата от ищеца сума – 700 лв., платима на всяко първо число на месеца, ведно със законната лихва при забава, считано от предявяването на иска – 01.12.2011 г. до настъпване на основания за изменение (увеличение или намаление), или до отпадане на задълженото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се формулират, като общо основание за такова допускане по см. на чл.280, ал.1 от ГПК въпроси, по отношение които се поддържа наличието на допълнителни селективни критерии по т.т.2 и 3 от същия текст, както следва:
Допустим ли е при договорна отговорност във връзка с осъществен деликт – ПТП иск за бъдещи вреди, без да е установен размерът им във времето, по презумпция или по преценка на съда?
Как без да е установен размерът на вредите във времето при условията на пълно доказване, следва да бъде присъдено обезщетение за бъдещ период и изобщо допустимо ли е да се присъжда такова обезщетение при договорната отговорност, в хипотезата на наличие на петгодишна давност?
По тези въпроси касаторът поддържа наличие на противоречива съдебна практика – допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, в уверение на което се позовава на:
Решение № 116/03.06.2011 г. на Варненския апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 128/2011 г., според което „Съобразно Постановление на Пленума на ВС № 4/68 г., когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение, чужда помощ и др. следва да се установи необходимостта от разходите, действителното им извършване и техния размер. Касае се за формални обстоятелства, които са част от предмета на доказване и установяването им е в тежест на ищеца. По делото не може да се презумира, че комбинираното лечение, определено в допълнителното заключение следва да се осъществява „до края на живота”.
Решение № 208/18.07.2012 г. на Димитровградски районен съд по гр.д.№ 1948/2011 г., според което „… няма пречка да бъдат обезщетявани бъдещи вреди, стига тяхното настъпване да е сигурно, а размерът – установим. Определеният срок на инвалидността на ищеца е пожизнен, тоест известни са имуществените вреди, които ще настъпят в имуществената му сфера, поради което искът следва да бъде уважен и за бъдещия период в размер на доказаните разходи, необходими за медикаменти и спазване на специфичен хранителен режим. Единствената разлика е, че обезщетяването на бъдещите вреди следва да се извършва периодично, предвид възможността за промяна на обстоятелствата, която да послужи като основание за изменение или прекратяване на присъденото обезщетение”;
Решение на Варненският окръжен съд, търговско отделение по т.д.№ 1779/2010 г., с което по повод претенция за издръжка, където според касатора имало трайно установена практика за дължимостта й, се приема, че този тип искове се преценяват с оглед реално претърпяни вреди, както и че „… не може да се направи предположение с необходимата степен на сигурност, респ. да се обоснове извод за лишаване на ищеца от сигурни материални облаги”.
На първо място, във вида, в който са формулирани, така поставените въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, както същият е разяснен с т.1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., доколкото въпросите са фактически и правно изцяло несъответни на действителните, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд в мотивите на решението му. Видно от същите мотиви въззивният съд, обратно на твърдяното от касатора и предпоставяно от въпросите му е приел, че именно събраните по делото доказателства (включително показанията на ВЛ по СМЕ, дадени в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд и заключението на ССЕ) еднозначно обосновават извод за необратимост в здравословното състояние на ищцата – ответник по касация, сочещ на свой ред до признатата от съда необходимост от доживотно и денонощно ползване на поне четирима болногледачи. Вследствие именно на анализ и кредитиране на събраните по делото доказателства, установяващи безспорно за въззивния съд обстоятелствата относно необратимостта в състоянието на ищцата, съответно – необходимостта от пожизнено ползване услугите на болногледачи и размерът на разходите за това ползване, съдът е достигнал до крайния си извод, че бъдещите разходи за заплащането на такива болногледачи несъмнено ще настъпят и със сигурност ищцата ще следва да ги извърши в определения от ВЛ по ССЕ размер, надвишаващ при това присъдения от съда, при съобразяване с принципа на диспозитивност в гражданския процес, такъв.
Видно е, че противно на заложената от касатора във въпросите му предпоставка, въззивният съд е приел за безспорно доказани по делото от страна на ищцата, върху която процесуалният закон възлага доказателствената тежест за това, както сигурното бъдещо настъпване на претендираните от ищцата имуществени вреди, така и техният конкретен, присъден отново, именно като установен по делото размер, поради което и решаващите изводи на съда в тази насока са основани на анализ на събраните по делото доказателства, а не на презумпция или свободна преценка на съда, както това изцяло необосновано се предпоставя от въпросите на касатора.
На следващо място, по отношение и на двата въпроса в тяхната цялост, не е налице и твърденият от касатора допълнителен критерий за подбор на касационната му жалба – този по т.2 от ал.1 на чл.280 ГПК. Същият, така както е разяснен с т.3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. изисква правен въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. От една страна, по отношение и на трите, цитирани (при това, доколкото въобще е установимо от приложените копия – неточно) от касатора в изложението му съдебни акта, не се установява от касатора, чието е задължението за това, от една страна – пълното им и точно съдържание (цитираното решение на Варненски окръжен съд въобще не е приложено, а останалите две са приложени в непълни и/или нечетливи преписи), а от друга страна – да са влезли в сила. Освен това, хипотезата на т.2 от ал.1 на чл.280 ГПК изисква идентичност или в максимална степен сходство в обусловилите правните изводи на съдилищата по отделните дела, респ. – дадените от съдилищата отговори на поставения правен въпрос, фактически обстоятелства, каквото сходство по отношение на третото, посочено от касатора съдебно решение на ВОС, като постановено по дело за издръжка (дори и да се възприемат безкритично твърденията на касатора за съдържанието му, доколкото самото решение не е приложено по делото), въобще не е налице, а по отношение на първите две, освен че не се установява в необходимата степен изложеното необходимо сходство в обусловилите изводите на съда фактически обстоятелства, но не се установява и твърдяното от касатора противоречие с обжалваното решение, напротив – дадените от съдилищата разрешения са еднопосочни и са в смисъла, възприет включително и от наличната задължителна съдебна практика на касационната инстанция – както цитирана от ответника по касация, така и служебно известна на настоящия състав.
Какви са критериите, по които съдът прилага нормата на чл.162 от ГПК във връзка с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД? Следва ли приетият процент на съпричиняване, установен със сила на пресъдено нещо по иск за неимуществени вреди да се прилага към всеки един иск за имуществени вреди, произтичащ от същото събитие?
Според касатора отговорът на поставените въпроси ще допринесе за развитие на правото, при което са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Въпросите са релевантни по см. на чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото въззивният съд действително е отказал да обсъжда направеното по конкретното дело от касатора възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ответника по касация, като се е ограничил да се позове на влязлото в сила между същите страни съдебно решение по дело за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, в което съдебно решение е прието, че в конкретния случай не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. По отношение на същите въпроси обаче в конкретния случай не се установява да е налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, така както същият е разяснен с т.4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Последният изисква установяване по делото на хипотеза, при която разглеждането на поставения правен въпрос би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или пък непълнота, неяснота или противоречивост на приложим по делото закон – за да се създаде съдебна практика по прилагането му или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Нито една от посочените хипотези не се установява да е налице в конкретния процесен случай. Касаторът не сочи конкретна съдебна практика, по отношение на която да обосновава необходимост от промяната или осъвременяването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито пък обосновава необходимост от създаване или осъвременяване, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, на съществуваща съдебна практика по приложима в конкретния случай непълна, неясна или противоречива правна норма, а общото и бланково позоваване на наличието на условията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК не съставлява само по себе си достатъчно основание за подбор на касационната му жалба.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на заявените от касатора, както основен, така и допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова следва да бъде допускано.
При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на разноски за същата, а противната страна има право на такива в установения по делото размер.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1308, постановено на 25.06.2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по гр.д.№ 4180 по описа на съда за 2013 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на К. А. П., ЕГН [ЕГН] сумата 1322 лв. адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция
Определението е окончателно.
Председател: Членове: