О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
София, 09.02. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Ч. Маргарита С.
Г. Г. ва
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1380/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от П. С. Т., приподписана от адвокат П, срещу въззивното решение № 634 от 21.10.2008 г. по гр. д. № 418/08 г. на Софийския окръжен съд. Като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като с приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се представя копие от П. № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на Върховния съд.
Ответниците по касация О. “З” гр. С. , О. с. гр., Регионалната д. по горите гр. С. и Г. с. гр. С.не са подали писмени отговори по жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното решение в сила е оставено решение № 72 от 04.03.2008 г. по гр. д. № 390/07 г. на С. районен съд, с което са отхвърлени искове по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и по чл. 13, ал. 2 ЗВСВГЗГФ за признаване правото на възстановяване на собствеността върху нива с площ от 9.000 дка, находяща се в м. “С”, ливада с площ от 3.500 дка в м. “С” и гора от 20.000 дка в м. “С”, трите в землището на с. О..
В. съд приел, че не е установено с допустими съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ доказателствени средства наследодателят на ищеца С. Т. П. , починал в 1978 г., да е бил собственик на земеделските земи, предмет на спора, към момента на образуване на ТКЗС в с. О.. По делото не е представено извлечение от емлячния регистър по партидата на наследодателя, а това съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ е в тежест на ищеца. От представеното вместо него удостоверение не може да се направи извод за кой момент се отнасят записванията по партидата на Ст. П. , и за придобивното основание. Решението от 11.10.1960 г. по гр. д. № 130/60 г. на С. районен съд, с което е отменен протокол от 15.02.1960 г. на ТПС комисия по земеустрояване и одворяване на ТКЗС с. О. досежно нива в “С” от 9.000 дка и ливада в “С” от 3.500 дка съдържа индиции, че имотите са внесени в ТКЗС от Ст. П. , но това е без правно значение при решаване на въпроса бил ли е той техен собственик към релевантния момент.
По отношение на имота по т. 3 от исковата молба е прието, че не е установено с допустими съгласно чл. 13, ал. 3 ЗВСВГЗГФ писмени доказателства наследодателят на ищеца да е бил собственик на спорната гора към момента на национализацията на горите в България. При това положение за безпредметно е счетено обсъждането на гласните доказателства за границите на имота при национализацията, а обстоятелствата бил ли е одържавяван и записван в съответните регистри и към кой момент, съществува ли понастоящем в твърдяните от ищеца граници и принадлежи ли към държавния горски фонд, са приети за неотносими към предмета на доказване и затова не е назначена исканата техническа експертиза.
На основание чл. 280, ал. 1 ГПК на касационно обжалване подлeжат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуален въпрос от значение за изхода по конкретното дело и го е разрешил в отклонение от практиката на Върховния касационен съд, този въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК повдигнатите от касатора въпроси не са изрично формулирани, но се свеждат до: 1. същността, стойността и правилното възприемане на представените писмени доказателства; 2. разпределението на доказателствената тежест и приложението на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./; 3. правилността на процесуалните действия на съда, изразили се в отказ да бъде допуснато събиране на доказателства и 4. необсъждане на част от събраните доказателства. Касаторът счита, че въззивният съд е процедирал в разрез с П. на Пленума на Върховния съд № 7/65 г., защото не е положил дължимата грижа да разкрие обективната истина по случая и да изясни фактическите обстоятелства по делото, с което е допуснал нарушение на чл. 4; чл. 109, ал. 3; чл. 127, ал. 1 и чл. 186 ГПК /отм./.
Тълкувателният акт, на който касаторът се позовава, е с предмет обобщаване на практиката по някои въпроси на второинстанционното производство и е бил задължителен за периода от време, когато второинстанционният съд е действал като контролно-отменителна инстанция и до изменението на Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. /отм./ съгласно публикацията в ДВ, бр. 28/83 г. Впоследствие, след реформата в гражданското съдопроизводство, в сила от 01.04.1998 г., когато са въведени въззивно и касационно производство, правилността на процесуалните действия на въззивния съд, който разрешава материалноправния спор като втора инстанция по същество, се преценява от гледна точка на съответствието им с разрешенията, дадени в ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК. Не се установява Софийският окръжен съд да е процедирал в нарушение на приетите с него постановки.
Предпоставките за допускане на касационното обжалване са свързани с приложението на закона и затова изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не следва да припокрива касационните отменителни основания, визирани в чл. 281 ГПК. В случая част от поставените въпроси съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение – за обсъждането на събраните по делото доказателства, за възприемането на фактическата обстановка и за правилността на фактическите изводи, които е недопустимо да се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Въпросът, свързан с доказателствената сила на представените от ищеца писмени доказателства от гледна точка приложението на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, е разрешен в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на закона. Според тази практика доказателствата, посочени в нормата, са допустими при установяване на собствеността на земеделските земи както в административното производство по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, така и при установяване на правото на възстановяване по исковия ред на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Доказателствената сила на документите обаче се преценява от всеки съд в рамките на правомощията му по чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, който е длъжен да ги обсъди наред с всички други доказателства и доводите на страните. В случая въззивният съд е обсъдил удостоверението, заместващо извлечение от емлячния регистър по партидата на наследодателя, и съдебното решение от 1960 г. и не е отрекъл доказателствената им сила, но е приел, че те не установяват релевантните за спора факти за принадлежността на правото на собственост в патримониума на наследодателя към образуването на ТКЗС в с. О..
П. липса на писмени доказателства от категорията на визираните в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката по прилагането на закона, като е отказал да обсъди гласните доказателства относно границите на спорната гора към момента на национализацията и да допусне експертиза по въпроси относно индивидуализацията и статута й към настоящия момент.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 634 от 21.10.2008 г. по гр. д. № 418/08 г. на Софийския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: