7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1191
гр. София, 20.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2483 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на ответниците по делото И. Н. К. и С. А. К. срещу решение № 15/13.02.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 611/2016 г. на Варненския апелативен съд (ВнАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред апелативния съд част, решение № 581/27.04.2016 г. по гр. дело № 2999/2015 г. на Варненския окръжен съд, жалбоподателите са осъдени, на основание чл. 50 от ЗЗД, да заплатят солидарно на К. Р. Д. сумата 25 000 лв. и на А. Б. Д. (последната – малолетна, представлявана от първата) – сумата 5 000 лв., представляващи обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди, ведно със законните лихви от 14.07.2014 г. до окончателното изплащане на сумите; в тежест на касаторите са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата и изложението към нея се поддържат доводи за неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В жалбата и изложението, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се сочи правният въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД – относно справедливото обезщетяване и размера на обезщетението „при подобен род“ неимуществени увреди. Жалбоподателите навеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че обжалваното въззивно решение е в противоречие по този въпрос с решение № 459/06.12.2012 г. по гр. дело № 1548/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 646/17.09.2005 г. по гр. дело № 234/2003 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Ответниците по касационната жалба – ищците К. Р. Д. и А. Б. Д., в отговора на жалбата излагат съображения, че липсват предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено по делото следното: На 14.07.2014 г., при излизане на двете ищци от жилището им, ищцата К. Д. е била нападната от кучето, собственост на ответника К., което в деня на инцидента е било поверено на грижите на ответницата К.. Животното е било с агресивен нрав и често е създавало неудобства на живеещите в блока; то е с неустановена порода, кръстоска с питбул и тегло около 25-30 кг. Въпреки, че е била добре запозната с нрава и агресията на кучето, при извеждане ответницата не му е поставяла намордник, както е било и в конкретния случай. Излизайки от апартамента им заедно с детето си, което тогава е било на 1 година и 3 месеца, ищцата К. Д. е била нападната от кучето, което я захапало за левия крак. Последвала ожесточена борба, продължила около 20 минути и безуспешни опити да бъде освободена от захапката му. При това майката е била повалена от кучето на етажната площадка, като в последния момент успяла да избута назад количката с детето, което пищяло и треперело от ужас. На виковете ? се притекъл съпругът ? и съседи, като един от тях донесъл нож, с който кучето било прободено смъртоносно. В резултат от захапването, ищцата К. Д. е получила редица наранявания – открита рана на лявото бедро, с откъсване на части от мускулната тъкан. Тя е приета в болница на същата дата 14.07.2014 г., като на 21.07.2014 и 25.07.2014 г., под пълна анестезия е било извършено ексцизионно почистване на раната от некротизиралата тъкан, а на 31.07.2014 г., под спинална анестезия е направена трансплантация на кожа. На 06.08.2014 г. К. Д. е била изписана с подобрение и спокойни оперативни рани. Актуалното състояние на травмата е следното: на мястото на раната се е образувал цикатрикс по вътрешната повърхност на лявото бедро с размери 18/7-8 см.; кожата в този участък е набръчкана, хлътнала, видимо с неравна повърхност, с белезникаво-сивкав цвят, при допир плътна, откроява се от околната тъкан; по страничната повърхност на бедрото се установява участък с по-тъмна пигментация на кожата, с размери около 20/9-10 см.; налице е траен морфологичен белег, хлътнал навътре спрямо околната тъкан и силно болезнен при палпация, който загрозява в значителна степен левия долен крайник и се дефинира като обезобразяване. В резултат от инцидента К. Д. е претърпяла и силен психологичен стрес. Нападението на кучето е било внезапно и изключително агресивно, при което тя, освен физическа болка, е изживяла страх за детето, което е било в количката до нея. След масивната психотравма в деня на инцидента, тя продължава да преживява микротравми, тематично свързани с него или с последиците му. Констатирани са както психологични, така и соматични последици с характер на посттравматичен стрес, тежка депресивна симптоматика, които не са отзвучали напълно. Малолетната ищца А. Д. е станала свидетел на случващото се, като детето е било напълно безпомощно в количката, без подкрепа на възрастен в рамките на около половин час, запазило е траен спомен, който се съживява дори от много по-слаби стимули и извиква реакция на страх. В малкия житейски опит на детето, преживяната масивна психотравма е неблагоприятно условие, което може да отключи в бъдеще редица заболявания с непредсказуемо развитие. Утежняващ фактор е обстоятелството, че в семейството има три деца, едно от които е с психиатрични проблеми. Обикновено такива остри и тежки психотравми, по силата на механизми на психологична защита се забравят привидно, но те остават съхранени в по-дълбоки нива на човешката психика в предсъзнателното или несъзнаваното и могат в даден момент да се актуализират.
При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил от правна страна следното: Приел е, че съгласно чл. 50 от ЗЗД, за вредите, произлезли от вещи и в частност – от животни, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират, като отговорността е безвиновна – тя не изисква животното да е носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност. Приел е също, че в хипотеза като настоящата, когато животното е куче от агресивна порода, за което е установено, че и в други случаи е създавало проблеми, отговорността на ответниците е по-голяма, защото те са били длъжни, с оглед осигуряване безопасността на съседите си, да поставят животното при такива условия и да организират подходящ контрол така, че да не допуснат инциденти; неполагането на достатъчна грижа за обезопасяване на животното е станало причина за настъпването на телесните увреждания и психическия стрес, преживян от ищците. Въззивният съд е изложил съображения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят; на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, като техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането; неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда; справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; в този смисъл справедливостта, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на всички конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет; при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се преценяват вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. С оглед така изложените принципни съображения, апелативният съд е съобразил, че в случая вредите са причинени от внезапното, непредизвикано и изключително агресивно нападение от кучето, за обезопасяването на което неговата придружителка не е взела дори елементарни мерки чрез поставяне на намордник; ако ответницата беше сторила това, нямаше да настъпят и вредите, затова причинната връзка е пряка и непосредствена. Съдът е отчел и че самите вреди са с висок интензитет – силна болка още в момента на самото ухапване, последвана от предприетите впоследствие хирургически интервенции, некроза на тъкани, трансплантация на кожа и накрая – останалият след всичко това дълбок и болезнен цикатрикс, който обезобразява тялото на ищцата К. Д. за цял живот, със съпътстващите и произтичащи от това негативни преживявания на срам и неудобство в интимните отношения със съпруга и при ходене на плаж. Съдът е съобразил, че тези последици са необратими и в сериозна степен са засегнали емоционалната и психическа сфера на ищцата К. Д., предизвиквайки наред с това страхови изживявания винаги при среща с животни. Въззивният съд е взел предвид и немалките увреждания върху психиката на малолетната ищца, която две години след инцидента продължава да преживява случилото се, както и риска от отключване на по-сериозни заболявания, вследствие преживяната психотравма от детето. Отчитайки всички тези фактори, съдебният състав е приел, че първоинстанционният съд е определил справедливо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди, предвид което е потвърдил решението му, с което са присъдени процесните обезщетения, посочени по-горе.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размерите на процесните обезщетения за претъпените от двете ищци неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, не в противоречие, а в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., израз на която е и посоченото от касаторите решение № 459/06.12.2012 г. по гр. дело № 1548/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните, обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, включително козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но рядко те могат да са идентични.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесните обезщетения за неимуществени вреди, съобразен с конкретните факти по делото, следва изводът, че няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на касаторите правен въпрос, свързан с критерия и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не са налице сочените от жалбоподателите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва отново да се отбележи, че и в посоченото от касаторите решение № 459/06.12.2012 г. по гр. дело № 1548/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също е възприето горното принципно разрешение на поставения правен въпрос, като по конкретния правен спор е определено, съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди от нападение на куче, но при обстоятелства, които са съществено различни от тези по настоящото дело, поради което също не е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК с обжалваното по настоящото дело решение. Другото посочено от жалбоподателите – решение № 646/17.09.2005 г. по гр. дело № 234/2003 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС не следва да се обсъжда, тъй като по делото не е представен препис от него, а то очевидно (предвид датата на обявяването му) е постановено по реда на отменения ГПК, поради което не формира задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а липсата на препис от него е пречка да се установи съдържанието му, респ. – и противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (също т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата К. Д., претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, в размер 3 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 15/13.02.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 611/2016 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА И. Н. К. и С. А. К. да заплатят на К. Р. Д. сумата 3 500 лв. (три хиляди и петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: