2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1192
гр.София, 17.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
десети ноември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1690/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Н. Г. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 907/ 24.06.2010 г. по гр.д.№ 1051/ 2010 г. С посоченото решение е отменено частично и частично е потвърдено решение на К. районен съд по гр.д.№ 187/ 2009 г., като по този начин касаторът е осъден да заплати на С. И. Д. сумата 1 500 лв – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, причинени й на 06.11.2008 г., законната лихва върху тази сума от 06.11.2008 г. и разноски по делото. За разликата до пълния предявен размер от 3 000 лв искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен.
Решението на окръжния съд е обжалвано само от ответника Н. С. в осъдителната му част. Поради това в отхвърлителната част това решение следва да се счита за влязло в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение поради нарушаване на логически, опитни и научни правила, както и че е нарушил процесуалните правила, недавайки обяснение на очевидни противоречия в свидетелските показания. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и цитира т.12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, без да посочи в какво точно се състои противоречието. Повдига и въпросът за съотношението между тежестта на доказване в гражданското право и презумпцията за невиновност в наказателното право, като счита че отговорът на този въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част.
Ответникът по касация – С. И. Д. – оспорва жалбата с доводи по същество, без да взема становище по въпроса за допускане на касационното обжалване.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
Допускането се предпоставя от формулиране на въпрос, който да обуславя правните изводи на въззивния съд и отговорът на който да е даден в противоречие с практиката на ВКС, при наличие на противоречива практика или да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Задължение на касаторът е да формулира този въпрос (ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а липсата на такава формулировка е самостоятелно основание за недопускане на обжалването. Следва да се отбележи, че доводите за необоснованост на въззивното решение или за постановяването му в нарушение на правилата на ГПК, не могат да се вземат предвид в производството по чл.288 от ГПК. Необосноваността и съществените процесуални нарушения са касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК, но не са основания за допускане на касационното обжалване.
В конкретния случай въззивният съд е уважил иска за обезщетяване на неимуществени вреди, тъй като е приел, че от свидетелските показания по делото се установяват по несъмнен начин твърденията на ищцата за нанесен й побой от ответника. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК жалбоподателят формулира съображения за необоснованост на въззивното решение и за допуснати процесуални нарушения, тъй като свидетелските показания били противоречиви, били оценени неправилно и от тях не следвали направените от съда фактически изводи. Съгласно изложеното по-горе, тези доводи не могат да се разглеждат в настоящето производство и не могат да бъдат обсъждани като основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с т.12 от ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК. В цитираното решение е дадено задължително тълкуване за това какво представлява необосноваността и как касационният съд може да контролира свободната оценка на доказателствата, извършена по вътрешно убеждение на въззивния съд. Този контрол обаче може да бъде извършен едва ако обжалването бъде допуснато. Освен това не е посочен правен въпрос, който да е разгледан от въззивния съд в разрез с цитираното тълкувателно решение. Такъв въпрос не може и да има, тъй като въззивният съд не проверява обосноваността на обжалваното пред него решение на първата инстанция, а самостоятелно разглежда спора по същество, в рамките на заявените от въззивника основания.
Повдигнатият от касатора въпрос за съотношението между тежестта на доказване в гражданското право и презумпцията за невиновност в наказателното право също не може да бъде основание за допускане на обжалването. Дори да може да се прави някаква съпоставка между двата института, този въпрос няма значение за обжалваното въззивно решение. За исковото съдопроизводство правилата за доказване са определени от ГПК и съдът е длъжен да се съобразява с тях. Доказателствената тежест се разпределя съгласно твърденията на страните, като всеки трябва да установи фактите, на които основава правата, предявени за защита. В този процес презумпцията за невиновност няма значение, съответно въззивният съд не се е занимавал с нея и не се е произнасял в какво съотношение е тя с правилата за разпределяне на доказателствената тежест.
По тези мотиви следва да се приеме, че не са налице твърдяните от касатора основания по чл.280 от ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 907/ 24.06.2010 г. по гр.д.№ 1051/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: