ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1193
София, 12.11.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 429 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П. като процесуален представител на Н. А. Н. от [населено място] срещу въззивното решение на Кърджалийския окръжен съд /КОС/ от 14.ХІІ.2011г. по гр.д. № 349/2011г.
Ответникът по касационната жалба Ф. А. Н. от [населено място] не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение КОС е потвърдил решението на Кърджалийския РС от 14.VІІ.2011г. по гр.д. № 1767/2010г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Н. срещу Ф. Н. иск за прогласяване нищожността на основание чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД на договор за дарение на ? ид.част от поземлен имот с идентификатор *****.***.*** по КК и КР на [населено място], ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****.***.***.*.*, представляващ втори жилищен етаж и две избени помещения от построената в поземления имот жилищна сграда, както и в частта за допълнително присъдените в тежест на касатора 382.27лв. държавна такса. С първоинстанционното решение е намален размерът на дарението на посочения имот до 1/12 ид.част от него, в която част решението като необжалвано е влязло в сила.
Въззивният съд е взел предвид, че претенцията за прогласяване нищожността на договора за дарение се основава на твърдението на ищеца, че към момента на сключването му дарителят /баща на страните/ не разбирал свойството и значението на извършеното и не можел да ръководи постъпките си, тъй като страдал от мозъчна атеросклероза, лакунарна деменция, поради което договорът бил нищожен поради липса на валидно съгласие на дарителя. Съдът е приел, че липсата на воля или съгласие по смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД трябва да бъде съзнателна, изявлението да е направено несериозно, без намерение за обвързване, поради упражнено насилие или поради други причини. Когато липсата на съгласие е по причина на слабоумие или душевна болест, даващи основание за поставяне на лицето под запрещение, опорочаването на волята води до унищожаване на договора като сключен от дееспособно лице, което не е могло да разбира и ръководи постъпките си по реда на чл.31 ал.1 и ал.2 ЗЗД. Въз основа на заключение на съдебно-психиатрична експертиза и на свидетелски показания съдът е стигнал до извод, че към момента на изповядане на сделката дарителят е разбирал свойството и значението на извършеното и е можел да ръководи постъпките си, както и че не се установява той да не е бил съгласен да дари процесният имот на ответника, напротив, той се е явил лично пред нотариуса и е заявил пред него желанието си да надари сина си и е подписал нотариалния акт, с което е направил валидно волеизявление, насочено към пораждане на правните последици на дарението. С оглед на това е направен извод, че дарението не е нищожно поради липса на съгласие. Въззивният съд е посочил още и че ако дарителят, който е бил дееспособен, към момента на сключването на договора не е могъл да разбира или ръководи действията си, тъй като страдал от мозъчна атеросклероза, лакунарна деменция, дарението не може да се квалифицира като нищожно поради липса на съгласие по чл.26 ал.2 ЗЗД, а подлежи на унищожаване, какъвто иск няма предявен, а и такъв иск по силата на чл.31 ЗЗД не може да се води след смъртта на лицето от наследниците, освен ако приживе е било искано поставянето му под запрещение.
Относно присъдената допълнителна държавна такса съдът е приел, че тя е определена в съответствие с разпоредбите на чл.69 ал.1 т.2 и т.4 ГПК в размер на 4% върху данъчната оценка на процесния имот, посочвайки, че предявеният иск е облигационен, а не вещен, а чл.71 ал.2 ГПК е приложим по искове за собственост и други вещни права върху имоти, какъвто не е разглежданият.
В изложението на Н. А. Н. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. какъв е характерът на иска по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД – облигационен иск или вещен иск, с оглед определянето на дължимата за водене на делото държавна такса, и 2. може ли да се квалифицира дарение на недвижим имот като нищожно поради липса на съгласие, тъй като дарителя е страдал от мозъчна атеросклероза, лакунарна деменция, или единственият начин за оспорване на дарението е иска за неговото унищожаване, предявен от дарителя преди неговата смърт, ако наследниците му не са поискали поставянето му под запрещение, които въпроси били решавани противопречиво от съдилищата и които били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По първия въпрос КОС изоставил многогодишната си практика да приема, че искът за нищожност на договор има вещен характер, като приел в случая, че има облигационен характер. Представя се определение на АС Пловдив по гр.д. № 491/2010г., с което е отменено определение на КОС за изпращане на дело по подсъдност по седалището на ответника, приемайки, че искът за обявяване нищожност на договорна ипотека има вещен характер и местната подсъдност е по местоположението на недвижимия имот. По този въпрос нямало трайна съдебна практика. По втория въпрос се прилага решение на състав на ВКС ІІ ГО по гр.д. № 709/2003г.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение по поставените от касатора въпроси.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора въпрос с представеното определение на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 491/2010г. не се обосновава наличието на твърдянието за противоречивото му разрешаване. Това е така, тъй като няма данни определението да е влязло в сила, а съдебна практика представляват само такива актове.
Не са налице и предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване по първия въпрос. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторът не е обосновал нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези, обуславящо наличието на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК и по втория релевиран от касатора материалноправен въпрос. По него въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие с даденото му с решението на ВКС ІІ ГО по гр.д. № 709/2003г. разрешение с оглед направения от него сам по себе си решаващ извод, че по делото липсват данни дарителят да не е бил съгласен да дари процесния имот на ответника, явил се е лично при нотариуса, заявил е пред него желанието си в тази насока и е подписал нотариалния акт и че въпреки психичното му заболяване от мозъчна атеросклероза, лакунарна деменция, към момента на изповядането на сделката той е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, поради което волеизявлението му, насочено към пораждане на правните последици на дарението, е валидно.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Кърджалийския окръжен съд № 324 от 14.ХІІ.2011г. по гр.д. № 349/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: