О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1196
София, 28 октомври 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи октомври, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Ерик Василев гр.дело № 4530 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на УМБАЛСМ [фирма], [населено място] срещу решение от 12.11.2014 г., постановено по гр.д. № 11398/2014 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 02.06.2014 г. по гр.д. № 3394/2014 г. на Софийски районен съд за признаване на незаконно и отмяна на уволнението на Ц. Д. Б. със заповед № 5-544/19.12.2013 г., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, за възстановяване на заеманата от него преди уволнението длъжност „Началник на „Отделение по анестезиология и реанимация със седем операционни зали” в ответното дружество и присъждане на обезщетение поради незаконно уволнение в размер на 22 344,84 лева, за времето от 30.12.2013 г. до 30.06.2014 г., ведно със законните лихви до окончателното изплащане.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1.Следва ли работодателят сам да инициира събиране на доказателства за наличие на заболяване от работника или служителя или последният трябва след съответно заболяване да уведоми работодателя, че е обект на закрила; 2.Приложима ли е Наредба №5/87г. при налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”; 3.Порочно ли е решение, постановено при непълно събиране на доказателства; 4.Приоритет на кой нормативен акт следва да се даде-на Наредба №5/87г. или на ПМС №181 от 20.07.2009г. за определяне на стратегическите обекти и дейности, които са от значение за националната сигурност. Касаторът е посочил, че първият поставен въпрос е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Ц. Д. Б., чрез адвокат К. П. е подал писмен отговор, в който оспорва доводите и счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, ищецът е страдал от „захарен диабет”, включено като заболяване в чл.1 от Наредба № 5/1987 г. на МЗ, поради което се е ползвал от закрилата по чл.333, ал.1, т.3 от КТ. В този случай, поради обективния характер на закрилата при уволнение, работодателят е бил длъжен предварително да вземе мнението на ТЕЛК и съгласие от инспекция по труда за уволнението на ищеца. Прието е, че представената медицинска документация не е била оспорена своевременно от ответника по делото, поради което официалните свидетелстващи документи обвързват съда за удостоверените в тях обстоятелства – наличието на заболяване на ищеца от 2006 г. и към момента на връчване на заповедта за уволнение. При липсата на доказателства да е дадено предварително мнение на ТЕЛК и съгласие от инспекцията по труда за уволнението, което е в тежест на работодателя, въззивният съд приема, че заповедта за уволнение е незаконна, тъй като това е достатъчно основание за отмяна на уволнението, без да е необходимо да се разглежда трудовия спор по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения: Първият поставен от касатора материалноправен въпрос обуславя крайните изводи на въззивния съд, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, според която закрилата по чл.333, ал.1, т.3 от КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни съображения. Когато работникът или служителят страда от болест, която е включена в наредба на министъра на здравеопазването, работодателят е длъжен да проведе процедурата по чл.333 КТ, като предварително събере информация дали работника или служителя страда от заболяване и се ползва от закрила при прекратяване на трудовото му правоотношение. Няма правно значение дали работникът е уведомил работодателя за заболяванията си, тъй като във всички случаи когато към деня на прекратяване на трудовия договор, работникът или служителят обективно страда от заболяване включено в чл.1 от Наредба № 5/87 г., той се ползва от закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, както е прието и в обжалваното решение. Изключение от това правило се отнася само до случаите, при които работникът или служителят умишлено е въвел в заблуждение работодателя, че не страда от такова заболяване. В този смисъл е и трайно установената практика на ВКС – решение № 364 от 4.04.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1514/2013 г., IV г.о.; решение № 853 от 17.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 767/2010 г., IV г.о.; решение № 492 от 17.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 477/2010 г., IV г.о.; решение № 424 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1644/2009 г., III г.о. и решение № 83 от 11.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1784/2009 г., IV г.о., поради което не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Материалноправният въпрос – приложима ли е Наредба №5/87г. при налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, намира своя отговор в разпоредбата на чл.333, ал.1, т.3 КТ, според която в случаите на чл.330, ал.2, т.6 КТ работодателят може да уволни дисциплинарно само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник и служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването. По същия въпрос има непротиворечива практика на ВКС, според която работодателят може да уволни дисциплинарно работник или служител само след предварително разрешение на инспекцията по труда за всяка отделна хипотеза на закрила (напр. решение № 168 от 11.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1113/2011 г., III г.о.) От съображенията в изложението към касационната жалба не може да се направи извод за необходимост от изменение на съществуващата съдебна практика по въпроса за характера на предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ, при налагане на дисциплинарно уволнение по чл.330, ал.2, т.6 КТ. При липсата на доводи в този смисъл, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с оглед на което не може да бъде допуснато касационно обжалване на поставения въпрос.
Третият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, по своето съдържание представлява оспорване на правните и фактически изводи на въззивния съд във връзка с преценката на събраните доказателства по делото и оплаквания по съществото на правния спор, по които касационната инстанция може да се произнесе само ако се допусне касационно обжалване на решението по конкретно поставените от касатора въпроси.
Четвъртият въпрос е неотносим, тъй като не обуславя крайните изводи на въззивния съд – в обжалваното решение изобщо не е обсъждан въпроса дали да се приложи Наредба № 5/1987 г. на МЗ или друг нормативен акт.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 12.11.2014 г., постановено по гр.д. № 11398/2014 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.