1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1198
гр.София, 24.10.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4438 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на З. К. Д. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.Е.П., и на П. на Р. Б. срещу въззивно решение № 494/ 15.03.2013 г., постановено по възз.гр. дело № 3924/2012 г. на Софийския апелативен съд. Със съдебния си акт САС е отменил частично Решение от 03.07.2012г. постановено по гр.д.№17.75/2011г. на СГС, като е доприсъдил в полза на ищеца Д., на осн.чл.2 ал.1 т.2 предл.1-во ЗОДОВ /ред. до изменението с ДВ бр.98/2012г. /, обезщетение за неимуществени вреди до размера на 9 000 лева, заедно със законната лихва, считано от 27.01.2009г. до окончателното изплащане на сумата; а в останалата обжалвана част е потвърдил първоинстанционното решение.
З. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено отхвърлителното решение на първата инстанция досежно претенцията му за неимуществени вреди за размера над сумата 9 000 лева до 35 000 лева.
П. обжалва решението в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд и на ищеца е доприсъдено обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата 9 000 лева.
В жалбите и на двете страни се поддържа оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като се излагат и доводи в тази насока.
В отговорите по касационните жалби и двете страни поддържат становище, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по съответната касационна жалба на другата страна.
Представени са изложения на основанията за допустимост на касационното обжалване съгл. чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, като изложението на ищеца З. Д. е инкорпорирано в съдържанието на подадената от него касационна жалба.
К. жалби са подадени в срок от надлежно легитимирани лица, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и са процесуално допустими.
В изложенията си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и двамата жалбоподатели, като общо основание по чл. 280 ал. 1 от ГПК, са извели материалноправния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, а именно: относно приложението на принципа за справедливост при определяне размера на неимуществените вреди, респ. как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.
Във връзка с така поставения проблем жалбоподателят Д. е навел и трите основания по чл. 280 ал.1 т. т. 1 – т.3 от ГПК, като излага съображения, че този правен въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, както и в противоречие с решения на ВКС /които цитира/; разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В изложението си П.на РБ поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за достъп до касационно обжалване. Сочи се, че формулираният правен въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Изтъква се, че е налице противоречие в съдебната практика на съдилищата при тълкуването и прилагането на чл. 52 от ЗЗД, което довело до различно решаване на еднородни случаи, като в тази връзка се сочат и са представени копия от съдебни актове на ВКС и на САС.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на САС.
При определяне размера от 9 000 лв. на процесното обезщетение, въззивният съд е взел предвид продължителността на воденото срещу ищеца незаконосъобразно наказателно производство по обвинение в извършено престъпление по чл.282 ал.2 пр.1 вр. с ал.1 вр. с чл.26 НК /около 5 години/, обществения отзвук на случилото се, отражението му върху личния и социален живот на лицето, причинените му във връзка с това неудобства, притеснения, загуба на самочувствие и авторитет, степента и интензитета на търпените психически страдания. Същевременно, отчетени са обстоятелствата, че по отношение на Д. не е била налагана най-тежката мярка за неотклонение „Задържане под стража”, както и че не е доказано настъпилото прекратяване на трудовото му правоотношение / след влизане в сила на оправдателната присъда/ да е във връзка с воденото преди това наказателно производство. Наличието на причинно-следствена връзка между осъществилия се в случая особен деликтен състав на чл. 2 ал. 1 т. 2 предл. 1 от ЗОДОВ и настъпването на процесните неимуществени вреди, както и техния вид, характер и интензитет, са подробно обсъдени от въззивния съд при изследване на обстоятелствата, представляващи основанието на предявения иск. Следва да се отбележи, че самото наказателно преследване по естеството си е дейност, която оказва негативно въздействие върху човешката психика и здраве, рефлектира негативно в отношенията на обвиняемия с неговите близки, приятели, колеги. Като е съобразил всичко това, въззивният съд е приел, че за претърпените от ищеца неимуществени вреди, е справедливо той да бъде овъзмезден със сумата 9 000 лева.
Видно от така изложените мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение, прилагайки критерия „по справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в ТР № 3/22.04.2005 г. ОСГК, както и в установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2 ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ правнорелевантните обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, респ. продължителността на задържането под стража; другите, наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на лицето, респ. върху неговото физическо и психическо състояние, на личния и социалния му живот и т.н. Обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ал. 1 т. 2 пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от деликта, като включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях трябва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които поначало са различни във всеки отделен случай.
Както в обжалваното въззивно решение по настоящото дело, така и във всяко едно от посочените и представени от касаторите съдебни решения са преценени и обсъдени конкретните обстоятелства, релевантни в отделния случай за определянето на размера на обезщетението, дължимо на основание чл. 2 ал. 1 т. 2 предл. 1 от ЗОДОВ, при прилагане на общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Предвид това, че при всеки от случаите, конкретните обстоятелства са различни, то определяните от съдилищата различни размери на обезщетенията не представляват противоречиво разрешаване, по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК, на поставения от касаторите правен въпрос.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поддържано в касационната жалба на З. Д.. Поначало касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, който да обоснове допускане на касационното обжалване в разглежданата хипотеза. Простото възпроизвеждане на текста от процесуалния закон не представлява формулиран въпрос, а отделно не се сочи коя норма е неясна, непълна и се нуждае от тълкуване, или следва с оглед променените обществено-икономически условия да й се даде ново тълкуване. Констатираното е достатъчно условие касационното обжалване да не бъде допуснато в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по делото не следва да бъде допускано.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №494/ 15.03.2013г., постановено по възз.гр. дело № 3924/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.