О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1199
С. 22.12. 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1362/2017 г. по описа на IV г.о.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. К. и П. А. Д., двамата със съдебен адрес [населено място], подадена от пълномощника им адвокат Н. Д., срещу решение №1976 от 24.10.2016 г. по гр. дело №3075/2016 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение от 21.01.2016 г. по гр. дело № 13 976/2014 г. на Софийския градски съд предявените искове на всеки един от ищците са отхвърлени за разликата над 30 000 лв. до 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на децата С. К. и З. Д., а искът на П. А. Д. за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето С. К. е отхвърлен изцяло.
Касационна жалба е постъпила и от [фирма], [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Б. М., срещу същото решение в частите, с които е потвърдено решение от 21.01.2016 г. по гр. дело № 13 976/2014 г. на Софийския градски съд за осъждането му да заплати на Г. С. К. и П. А. Д. обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на децата С. К. и З. Д..
В. съд е приел за установено от свидетелските показания, че двете деца са гостували в дома на баба си в [населено място] заедно със своята майка. В следобеда на 03.05.2014 г. отишли с велосипедите си с дядо си в стопанския двор, където ходели цяла седмица. Около 17 часа дядото отишъл да „пусне тото” и изпратил децата на 200 м. до дома. Бавил се не повече от 20 минути. Когато се прибрал в дома си и установил, че децата ги няма, започнали да ги търсят. Търсили ги около час и понеже се притеснили, се обадили в полицията. Полицията намерила децата в канала, който преливал. Децата никога не са ходили на този канал и били предупреждавани, ако някой иска да ходи някъде, да се пазят. В същия канал са се удавили и други хора – както преди, така и след злополуката с тях. Децата не можели да плуват. Край канала нямало предупредителни табели. Преди да се удавят децата покрай канала не е имало огради или предупредителни табели. Когато се появили „репортерите”, тогава каналът бил източен за 30 минути и били поставени табели. Като разбрали какво се е случило, ищците припаднали, и те, както и бабата и дядото не знаели на кой свят се намират. Не знаели как да вземат телата от моргата. От внезапната смърт на двете деца родителите били със срината нервна система. Времето минавало, а болката ставала все по-силна. Ищците ходели на гроба на децата и им било много тежко.
Голямото дете С., което е било почти на 14 години, е дете на Г. от друг мъж, било много отговорно и се грижело и за братчето си З., което било на 6 год. и 10 месеца. Родителите работели, а децата били самостоятелни. Децата живеели заедно с ищците, които били заедно от 16 години. Освен загиналите две деца, ищците имали още две деца. Бащата на З. имал и друго семейство – с голям, семеен син. П. се грижел за всички деца. Майката ходела на работа. П. Д. работел като международен шофьор, пътувал по няколко пъти в месеца, след което ползвал дълга отпуска и оставал вкъщи с децата. В петък, събота и неделя, както и през празниците за децата се грижела бабата. Изслушана по реда на чл.176 ГПК ищцата е заявила, че децата не са ходили друг път на напоителния канал. Тя лично ги е предупреждавала да не ходят там и не знаела, че ходят. В деня на инцидента ищцата била в дома на майка си в Б. и не разбрала, кога децата и са отишли на канала.
Процесният канал е включен в капитала на ответното дружество и същото отговаря за неговото поддържане. Задълженията за обезопасяване на водни площи са регламентирани в Правилника за водоспасителната дейност и обезопасяването на водните площи от 1983 г., разпоредбите на който са възпроизведени и детайлизирани в Наредба за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи, приета през 1996 г.
Съгласно чл.7 от Наредбата, обезопасяването на водните площи бива минимално, средно и максимално. В чл.8, ал.1 и 2 е предвидено, че открити канали, изкопи, ями и други водни площи, запълнени с вода, чиято дълбочина е по-голяма от 120 см, подлежат на минимално обезопасяване – с лесно забележими знаци, забраняващи къпането, на които се посочва конкретната опасност, като табелите се поставят на разстояние не по-голямо от 200 м. между тях.
В ал.3 на чл.8 е предвидено, че когато водните площи се намират в населените места или в непосредствена близост до тях, те се ограждат с парапети или с пояс от нискостеблени растения.
В настоящия случай, изхождайки от установеното, че процесният канал се намира на повече от 1 км. от населената част на [населено място], то той подлежи на минимално обезопасяване. Следвало е да бъде обезопасен с лесно забележими знаци, поставени на разстояние, което е не по-голямо от 200 м. между всяка отделна табела. Такива табели са липсвали по протежението на канала в участъка, в който са се удавили децата. Това неизпълнение на задължението за сигнализиране на опасността представлява противоправно поведение от страна на служители на ответното дружество, което ангажира гаранционно-обезпечителната му отговорност по реда на чл.49 ЗЗД. Ако от страна на ответника е било изпълнено задължението за поставяне на предупредителни табели на всеки 200 м, това би сигнализирало децата да не приближават канала в опасна близост. Налице е причинна връзка между липсата на табели и удавянето на децата. Не е доказано по делото, че едното от децата, което е било на почти 14 г. е било неграмотно и не е можело да чете. Налице е обаче съществен принос за настъпване на злополуката от страна на самите ищци. Двете малолетни деца са били оставени без родителски надзор в продължение на период от време, през който те са достигнали до канала, намиращ се на около 700 м. от стопанския двор и са останали в този район.
Съгласно чл.125, ал.3 СК, родителят е длъжен да осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете. Чл. 8, ал.2 от Закона за закрила на детето предвижда, че родителите или други лица, които полагат грижи за дете, са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо развитие. Детето З. е било на 6 г. и 10 месеца към датата на удавянето и е оставено на грижите на своя по-голям брат – също малолетен. Възрастните са допуснали децата да се отдалечат на около 2 км. извън дома им, да достигнат в близост до водна площ, за която се е знаело, че е опасна. А съгласно чл.40, ал.2 от цитирания по-горе Правилник, гражданите са длъжни да не допускат малолетните и непълнолетните си деца да се къпят в забранените или неохранявани от водноспасителни постове водни площи. По този начин с неизпълнение на задълженията си за осигуряване на постоянен надзор върху децата, ищците са допринесли за тяхната смърт в размер на 80 %.
Прието е, че за ищцата с оглед на установените тежки морални вреди, които търпи като майка, изразяващи се във внезапна загуба на две деца едновременно, справедливото обезщетение за всяко едно от децата е в размер на 150 000 лв. С оглед на приетия размер на съпричиняване, ответникът дължи заплащане на 20 % от обезщетението или – по 30 000 лв. Искът на ищеца П. Д. за обезщетение за вреди от смъртта на детето С. е изцяло неоснователен. По делото няма твърдения и данни, че ищецът е възнамерявал да осинови това дете, за да може да се приеме, че същият попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди съгласно приетото в ППВС № 5/69 г. и ППВС№2/1984 г. Справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на детето З., за бащата, както и за майката, е 150 000 лв. С оглед на приетия размер на съпричиняването, на бащата се дължат също 30 000лв.
К. – ищци Г. С. К. и П. А. Д. са изложили доводи за произнасяне в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси: за това как се определя конкретната степен на съпричиняване; за правомощията на въззивната инстанция с оглед ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. дело №4/12 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с определяне кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди и за възможността съпругът на биологичния родител да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на завареното дете. Посочени са ППВС № 5/69 г., ППВС№2/1984 г., ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. дело №4/12 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС.
К. – ответник по исковете [фирма] твърди, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси: 1/следва ли да се определи обезщетението за неимуствени вреди с оглед критерия за прилагане принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД след задължителна преценка и анализ на всички установени по делото обстоятелства; 2/ може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства при определяне обезщетението за неимуществени вреди; 3/ допустимо ли е съдът да формира изводи за механизма за настъпване на инцидента въз основа на доказателства, част от които са събрани в друго производство, което не е проведено по реда на ГПК; 4/ необходимо ли е гласните доказателства за претърпените неимуществени вреди да бъдат подкрепени и с писмени доказателства; 5/ кой факт поставя началото на причинната връзка при увреждане на малолетно дете, оставено без надзор; 6/ нарушава ли се принципът „никой не може да черпи права от противоправното си поведение” и респ. как трябва да се определи съпричиняването на вредоносния резултат с оглед определяне обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, Представени са решения на ВКС.
Жалбите са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №1976 от 24.10.2016 г. по гр. дело №3075/2016 г. на Софийския апелативен съд.
По касационната жалба на Г. С. К. и П. А. Д.. Повдигнатите въпроси са относими, но са решени в съответствие със задължителната съдебна практика. Според разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите обезщетението може да се намали. Д. може да бъде както с действия, така и с бездействия. В този случай вредоносният резултат трябва да е в причинна връзка и с деянията на увредения. Според ППВС №17/1963 г. е необходимо единствено да има такава причинна връзка, а не и вина. Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, той съпричинява същата. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В. съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище, включително и във връзка с определяне кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. /ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС./ Обжалваното решение е съобразено и с ППВС № 5/1969 г., както и с ППВС № 2/1984 г. В тях е посочено изрично, че съпругът на биологичния родител не е от кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на заварено дете. Освен това въззивният съд не е приел, че детето на ищцата е било взето от ищеца за отглеждане и осиновяване, но още не е било осиновено.
При това положение следва да се приеме, че няма дадено от въззивния съд решение на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС.
По касационната жалба на [фирма]. Повдигнатите въпроси под номер 1/, 2/, 3/ и 4/ са неотносими, защото въззивният съд е извършил задълбочена преценка и всестранен анализ, за да определи обезщетението за неимуствени вреди с оглед критерия за прилагане принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД; не е обосновал своите изводи само на избрани от него доказателства при определяне обезщетението за неимуществени вреди; не е формирал изводите си за механизма за настъпване на инцидента въз основа на доказателства, част от които са събрани в друго производство, което не е проведено по реда на ГПК, нито е приел за необходимо гласните доказателства за претърпените неимуществени вреди да бъдат подкрепени и с писмени доказателства. Петият въпрос е фактически. Последният въпрос е относим, но е решен в съответствие със задължителната съдебна практика, според която отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. В. на работата отговаря пред пострадалия за вредите, които са му причинени поради виновното поведение на изпълнителя. Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят – за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител. Пострадалият съпричинява увреждането си, когато и негово поведение е в причинна връзка с вредата, без това поведение да прекъсва причинната връзка между вредата и поведението на изпълнителя на работата. Ако тази връзка е прекъсната, то е налице самоувреждане, което изключва отговорността по чл.49 ЗЗД на възложителя на работата. Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, той съпричинява същата. /решение №538 от 19.12.2012 г. по гр. дело №208/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение №465 от 28.12.2012 г. по гр. дело №1157/2011 г. на ВКС, IV г.о./
Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационното производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1976 от 24.10.2016 г. по гр. дело №3075/2016 г. на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.