О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
гр. София, 11.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев т. д. № 50414/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], с ЕИК[ЕИК], [населено място] срещу въззивно решение № 313 от 23.10.15 г., постановено по в.т.д. № 411/15 г. на Пловдивския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 193 от 03.04.15 г., постановено по т.д. № 983/13 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са уважени частично предявените искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 86 ЗЗД и е осъдено [фирма], с ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] сумата 130 341, 55 лева, представляваща платени без основание такси „достъп и пренос на електроенергия през електроразпределителната мрежа“ за периода от месец декември 2008 г. – месец юни 2011 г., вкл. и „достъп до разпределителната мрежа“ за периода месец юли 2011 г. – месец декември 2012 г. включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.12.2013 г. до окончателното й плащане; както и сумата 4 405, 48 лв., представляваща лихвата за забава за периода от 25.07.2013 г. до 21.12.2013 г. и направените по делото разноски, съобразно уважената част на иска.
За да потвърди решението на Пловдивския окръжен съд, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор № 11027 от 10.03.2006 г. По силата на този договор касаторът е доставял на ищцовото дружество електрическа енергия – средно напрежение /20 kV/ на обект – Трафопост, състоящ се от сграда, ведно със силови трансформатори, други машини и елементи и съоръжения и в частност кабелни линии КЛ 20 КВ „Кресокс” и КЛ 20 КВ „Флопи”, находящ се в [населено място], [улица], на границата на съоръжение известно като Подстанция „П.” –[жк]като за доставената през процесните периоди /м.май 2008 г. – м.май 2011 г., м.юли 2011 – м.декември 2012 г. вкл./ електрическа енергия, доставчикът е издал общо 56 броя фактури на различна стойност заплатени изцяло от ищеца на ответника. В общата стойност на доставената електрическа енергия по процесните фактури са включени и съответно заплатени от ищеца допълнителни услуги, свързани с достъпа и ползването на мрежата. Установено е, че доставката на електрическа енергия за средно напрежение до ищеца е осъществявана от подстанция „П.“ с директна връзка до трафопост на ищеца. Двата кабела, чрез които се е осъществявала тази връзка, излизат от изводи № 14 и № 35 с наименования съответно „Флопи“ и „Ксерокс“ на подстанция „П.“ и през подземен колектор достигат до трафопоста. Прието е, че собственик на посочените съоръжения е ищцовото дружество, а ответникът не е използвал собствени или наети съоръжения за услугата „доставка на електрическа енергия до точка на доставка и потребление“, с изключение на табло тип „Т.“, монтирано на фасадата на трафопоста и два електромера в него, тоест ищецът е пряко присъединен към подстанцията, от която чрез собствени кабели и съоръжения получава и ползва доставената му електрическа енергия. При тези фактически данни въззивният съд е изложил правни изводи, че през процесните периоди са действали четири подзаконови акта уреждащи правилата за търговия с електрическа енергия като във всички тях по аналогичен начин са били уредени въпросите относно задължението на потребителите, присъединени към електроразпределителната мрежа да заплащат на крайния снабдител утвърдени от ДКЕВР цена за енергия, цена за достъп до електропреносната мрежа, цена за пренос по електропреносната мрежа, цена за достъп до електроразпределителната мрежа и цена за пренос по електроразпределителната мрежа. В същите актове са били уредени и изключенията от това правило в случаите, в които производителите или потребителите, захранват собствени обекти или други потребители по мрежи, които не са собственост на преносното или разпределителното предприятие – чл.18 г, съответно – чл. 30 ПТЕЕ. Съгласно това изключение, в случаите, в които производителите или потребителите, захранват собствени обекти или други потребители по мрежи, които не са собственост на преносното или разпределителното предприятие, поначало не е предвидена такса пренос през разпределителната мрежа, а единствено такса достъп. Изложени са съображения, че ищецът е присъединен към подстанция „П.“, от която получава електроенергия с трансформирано напрежение /20 кV/, а съоръженията, чрез което се извършва захранването му с електрическа енергия /два кабела и трафопост/, са негова собственост, поради което не е бил и не е присъединен към електроразпределителната мрежа, нито пък електроразпределителното дружество е извършвало някакви разходи във връзка с поддръжката, ремонта и преноса на електроенергия, доколкото този пренос се е извършвал по съоръжения собственост на ищцовото дружество, подържани от него. От друга страна сключеният между страните договор от 2006 г. има за предмет единствено снабдяване на ищецовото дружество с електрическа енергия, като няма спор, че с оглед изискванията на по-късно приеманите Правила за търговия с електрическа енергия, не са били сключвани допълнителни договори за достъп и за пренос, поради което начислената стойност на тези услуги за процесните периоди е получена от касатора без основание.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по два правни въпроса, обусловили изхода на делото, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: „Следва ли правото на собственост да има приоритет пред нормативните разпоредби, уреждащи присъединяването към електроразпределителната мрежа и продажбата на електрическа енергия при начисляване цена за достъп до електроразпределителна мрежа и цена за пренос по електроразпределителната мрежа при предоставяне на услугите достъп и пренос от мрежовия оператор” и „Какъв е критерият, по който следва да се очертаят границите между преносната и разпределителната мрежа и по-точно дали водещ критерий при това разграничение следва да бъде собствеността на съответните съоръжения, чрез които обектът на клиентът е присъединен към съответната мрежа или нивото на напрежение, на което това присъединяване е извършено”.
Ответникът по жалбата не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС не може да допуска касационно обжалване по правен въпрос, различен от посочения касатора, освен в хипотезите на нищожност или недопустимост на въззивното решение, респ. не може да извежда този въпрос от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не са обуславящи правната воля на въззивния съдебен състав, съответно изхода на делото. От мотивите към атакувания съдебен акт е видно, че съдът е изградил изводите си след преценка на конкретните факти по делото и по точно начинът на присъединяване на съоръженията на ищеца към енергийната система, при отчитане на релевантните доказателства и действащата законодателна уредба и е формиран правен извод за недължимост на платената от потребителя сума. От събраните доказателства е установено, че ищецът е присъединен към подстанция „П.“, от която получава електроенергия с трансформирано напрежение /20 кV/, а съоръженията, чрез което се извършва захранването му с електрическа енергия /два кабела и трафопост/, са негова собственост, поради което ищецът дължи на разпределителното предприятие само цена за достъп, но не и такса за пренос, тъй като ответникът не търпи разходи по преноса на електроенергия до обектите на този конкретен потребител, в който смисъл е и чл. 18 г, съответно – чл. 30 ПТЕЕ. След като произнасянето на въззивния съд по посочените по-горе правени въпроси не обуславящо изводите на съда по спорното материално право, то тези въпроси не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за достъп до касация по ал. 1 на чл. 280 ГПК. В тази насока настоящият състав съобразява задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от недоказаността на основната предпоставка за достъп до касация, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че не е налице и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГКТК на ВКС точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към уеднаквяване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения материалноправен или процесуален въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, какъвто не е настоящият случай. По прилагане на разпоредбата на чл. 55 ал. 1 ЗЗД не е налице противоречива съдебна практика, нито тя се нуждае от тълкуване, обстоятелства, които изключват наличието на основанието по т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 313 от 23.10.15 г., постановено по в.т.д. № 411/15 г. на Пловдивския апелативен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: