11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
С., 05.01. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2826/2017 год.
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
С въззивно решение № 203/23.01.2017г., постановено по в. гр. д. № 4054/2016г. на Софийския апелативен съд, след отмяна на решение от 07.10.2014г. по гр.д.№15438/2011г. на Софийския градски съд, [фирма], [фирма] и [фирма] са осъдени да платят солидарно на Ю. Ф. К., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата от 20000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от клеветнически твърдения във в-к „Уикенд“ (бр. от 16.07.2011г., от 24.09.2011г., от 18.06.2011г., от 08.10.2011г. и от 21.10.2011г.), в-к „Женски тайни“ (бр. от 18.07.2011г.), в-к „България Днес“ (бр. от 09.09.2011г. и от 22.09.2011г.), в-к „Всеки ден“ (бр. от 04.10.2011г. и 13.10.2011г.) и в-к „Ш.“ (бр. от 28.09.2011г.), и на основание чл. 78, ал.1 ГПК – сумата
4047, 52 лева, разноски по делото пред двете инстанции; предявеният иск е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до пълния предявен размер от 25 200 лв.; Ю. Ф. К. е осъден да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на [фирма] сумата от 309,52 лв. и на [фирма] сумата от 282, 70 лв.
Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез адв. А. И., срещу въззивното решение в неговата осъдителна част, в която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца солидарно сумата от 20 000 лв. за претърпени от него неимуществени вреди в резултат на публикации в сочените печатни издания. Релевират се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, които макар и непрецизно формулирани се свеждат до следното: 1. „Носи ли отговорност по чл. 45 ЗЗД авторът на публикацията когато изложените твърдения изхождат от трето лице, което е посочено?“, 2. „Могат ли журналистите и медиите да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения?“ и 3.„Относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди“. Счита, че първият въпрос е разрешен в противоречие с приетото в решение № 557/28.01.2011г. по гр. д. № 1599/2009г. на ВКС, III г.о., вторият – с приетото в решение № 369/26.11.2015 г. по гр. д. № 2098/2015г. на ВС, IV г.о., а третият – с т. II на ППВС № 4/23.12.1968г. и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения.
Ответната страна Ю. Ф. К., чрез адв. М. З., в писмен отговор изразява становище, че касационната жалба не следва да бъде допусната до разглеждане, а по същество за нейната неоснователност.
Въззивното решение е обжалвано и от [фирма], чрез адв. Надежда Б. К.. Касаторът поддържа, че същото е недопустимо в цялост и следва да се обезсили, като алтернативно заявява, че като неправилно го обжалва в осъдителната част. Д. за недопустимост на решението се обосновава с твърдението, че въззивният съд се произнесъл по просрочена въззивна жалба на Ю. К.. Изложени са пространни съображения за нередовност на тази въззивна жалба, основаващи се на нередовност на исковата молба. Касаторът счита, че исковата претенция следвало да се разгледа като 18 отделни иска, тъй като нямало основание за солидарна отговорност между ответниците. Поддържа се, че липсата на обстоятелства за настъпилите вследствие на всеки иск вреди и определена за него цена препятства определянето на предмета на спора и нарушава правото на защита на ответниците. Релевират се доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните три групи въпросите: Първа група: 1. „Допустимо ли е решението на въззивния съд, разгледал просрочена въззивна жалба, връчена редовно на адвокат без писмено пълномощно, който е участвал в съдебни заседания, в които се е явявала лично и страната?“ и 2. „Редовно ли е връчено решението на съда на адвокат без писмено пълномощно, който е участвал в съдебни заседания, в които се е явявал лично и ищецът?“, Втора група: 3. „Редовна ли е искова молба когато предявеният иск е за 18 публикации, с различно съдържание, на три издателства и от различни автори, в печатни и електронно издание на три издателства, без да се твърдят вреди, пряка и непосредствена последица от всяко едно увреждащо деяние?“ 4.„Възможна ли е солидарна отговорност между различни възложители на работа, без да е налице солидарна отговорност между извършителите на увреждането, защото не е причинено от неколцина, а от един различен автор на всяка отделна статия и авторите са служители на различни издателства“, 5.„Налице ли е солидарна отговорност между извършителя на увреждането и възложителя на работата след като отговорността им е на различно основание?“, Трета група: 6. „Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото“. За да обоснове поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК, касаторът твърди, че първата група въпроси са разрешени в противоречие с приетото в решение № 2588/22.10.1964г. по гр. д. № 1986/1964г. на ВС, II г.о., решение № 247/13.01.2014г. на ВКС по гр. д. № 4467/2013г. на ВКС, II г.о, решение № 12/23.02.2009 г. по гр. д. № 349/2008г. на ВКС, II г.о. и решение № 501/12.01.2012 г. по гр. д. № 1912/2010г. на ВКС, IV г.о.; втората – с приетото в ППВС 7/1958г. , ППВС № 7/1959 г., решение № 369/02.11.2011 г. по гр. д. № 904/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 538/19.12.2012 г. по гр. д. № 208/2012г. на ВС, IV г.о., решение № 104/15.05.2014 г. по гр. д. № 5422/2013г. на ВКС, III г.о., а последният въпрос – с решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012г. на ВС, II т.о., решение № 43/04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012г. на ВС, II т.о. ППВС № 7/1965г. и в ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГТК на ВКС.
Ответната страна Ю. Ф. К., чрез адв. М. З., в писмен отговор изразява становище, че касационната жалба не следва да бъде допусната до разглеждане, а по същество за неоснователност на същата.
Срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 20 000 лв. до пълния предявен размер от 25 200 лв. е подадена касационна жалба от Ю. Ф. К., чрез адв. М. З.. В нея се твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се неговата отмяна и уважаване на предявения иск в пълен размер.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1.„Следва ли съдът да приема доказателства и да обсъжда обстоятелства, настъпили след подаването на исковата молба?“, алтернативно: 2. „За приложението на чл. 45 ЗЗД когато увреждането не е еднократен акт, а „продължаваща във времето противоправност“ и „Дали при възникването на нови обстоятелства в хода на делото, които са основание за нов иск между същите страни и на същото основание следва те да не бъдат разгледани от съда в това производство?“, 3. „Налице ли е отговорност за непозволено увреждане в случаите на медийно изразяване на оценки, квалификации и създаване на внушения в случаите когато не се представят обективни конкретни факти или конкретни факти са само повод?“, 4. „Следва ли журналистът да се счита освободен от задължението си за проверка верността на позорящите факти и ограничен ли е по тиражирането на обидни квалификации в случай, че възпроизвежда чужди изказвания?“ 5. „Съществува ли и каква е разликата по отношение на публичните личности, които определят обществен интерес и тези, които само са медийно известни от гледна точка конституционното право на мнение и конституционните ограничения по изразяването му? Следва ли да бъде присъден завишен размер на обезщетение по отношение на публично известните личности?“. Поддържа се противоречие с решение № 217/26.05.2011г. по гр. д. № 999/2010г. на ВКС,III г.о., решение № 61/30.04.2010г. по т. д. № 741/2009г. на ВКС, I т.о., решение № 473/20.01.2012г. по гр. д. № 263/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 178/13.05.2011г. по гр. д. № 984/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 134/15.11.2016г. по гр. д. № 1380/2015г. на ВКС, II г.о., решение № 72/09.07.2012г. по т. д. № 398/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 135/16.06.2015г. по гр. д. № 6627/2014г. на ВКС, III г.о. и решение № 7/27.01.2015г. по гр. д. № 2427/2014г. на ВКС, III г.о. по първия въпрос, с решение № 261 от 02.11.2016г. по гр. д. № 1243/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 17/17.02.2011г. по н. д. № 641/2010г. на ВКС, I н.о. и решение № 809/26.04.2011г. по гр. д. № 1573/2009г. на ВКС, IV г.о. по третия, с решение № 253/29.01.2014г. по гр. д. № 1251/2012г. на ВКС, III г.о. по четвъртия, а по петия се сочи Определение № 958 от 23.12.2016 г. по гр. д. № 2808/2016г. на ВКС, IV г.о. По втория и петия въпрос се обосновава приложението на чл. 280, ал.1,т. 3 ГПК.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата.
Ответникът [фирма] изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът [фирма] не изразява становище.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени от надлежно конституирани страни с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявен е иск по чл. 49 ЗЗД за обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на общо 18 броя публикации, всички тиражирани в кратък времеви интервал – от юни до края на октомври 2011г., от няколко издатели, които съдържат невярна и позоряща информация. Искането на ищеца е за солидарно осъждане на ответниците, тъй като публикуваната невярна информация му нанесла общо твърдените вреди. Въззивният съд счел за редовна така предявената искова молба, изхождайки от разбирането, че наличието на солидарна отговорност е правен въпрос, подлежащ на установяване въз основа на ангажираните доказателства, и не обуславя редовността на исковата молба. Обосновал е, че ако не се установи солидарна отговорност ответниците се осъждат разделно или онези от тях, чиято отговорност следва да бъде ангажирана. От фактическа страна за безспорно е прието, че в периода 18.06.2011г. – 29.10.2011г. във вестниците „Всеки ден“, „ България Днес“, „Уикенд“, „ Ш.“ и „ Женски тайни“ и в новинарския сайт на информационна агенция Б. са тиражирани общо 18 публикации, подробно описани, касаещи ищеца, както и че ответникът [фирма] е издател на вестник „България днес“, ответникът [фирма] е издател на вестниците „Уикенд“ и „Всеки ден“, а ответникът „И.“ на вестниците „Ш.“ и „ Женски тайни“ и собственик на Информационна агенция Б.. При извършване на преценка за наличието на соченото увреждане въззивният съд е обосновал на първо място, че изявленията в процесните публикации не са оценки и квалификации, а твърдения за факти. В този смисъл те биха могли да бъдат верни или неверни. Позовал се е на дефиницията за понятието клевета, разбирана като умишлено разгласяване на позорно обстоятелство за другиго, устно или писмено, чрез довеждане до знанието на трето лице на конкретно несъществуващо позорно обстоятелство, като клеветнически могат да бъдат само твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство, време, място и лице. Посочено е, че разгласените обстоятелства следва да бъдат освен неверни и обективно позорни за честта на другиго, т.е. касае се за такива постъпки, които възбуждат презрение към наклеветения от страна на общественото мнение, такива, които се смятат за безнравствени или несъответни с общественото понятие за чест или пък с положението на наклеветения. В този смисъл е прието, че съдържанието на част от описаните публикации, а някои и изцяло, не могат да бъдат клевета, независимо от това дали са верни или не, защото не могат да бъдат квалифицирани като твърдения за позорни обстоятелства, касаещи личността на ищеца. След анализ на конкретно описани в решението 11 групи изявления е формиран извод, че същите сами по себе не представляват клеветнически твърдения за ищеца, тъй като описват негови действия, изявления или такива на трети лица, насочени към него, по начин да бъдат представени като пикантни, скандални, но не са за обективно позорни обстоятелства. Отчетено е, че като публично известна личност ищецът следва да търпи засиления интерес на медиите към личността му и съответно да е готов личният му живот да стане обект на коментар, провокиран от наблюденията на самите журналисти или от изявленията на трети лица пред медиите. Направено е разграничение между естеството на изявленията и е посочено, че ако същите са верни, макар и описани с гръмки фрази или пък са измислици, но не позорящи, изразяването им не е противоправно, поради което дори да е вредоносно, не може да обоснове ангажирането на отговорност за непозволено увреждане. Прието е, че съдържанието на останалите подробно описани публикации, според които ищецът нарушава законното право на бившата си съпруга на лични контакти с общото им дете и така нарушава изпълнението на съдебно решение; е отвлякъл детето им; е зависим от хазарта и тази му зависимост е причина за разпадането на брака му; че друг погасява неговите парични задължения; че ищецът е проявил конкретно хомосексуално поведение, което е документирано от съпругата му; че без да отговаря на определението на закона за социално слаб, е настанен в общинско жилище; че е заплашвал колега журналист да не излъчва интервю, притеснен от компрометиращата информация, която то би могло да съдържа; че се е издигнал професионално незаслужено, благодарение на интимни отношения с началничката си, е позорящо и сочените обстоятелства подлежат на проверка относно верността им. Аргументирано е, че ако същите са неверни, като позорящи биха обусловили отговорност за непозволено увреждане, а ако са верни, независимо че са опозоряващи по естеството си, изразяването им няма да е противоправно и съответно увреждането не би било непозволено т.е. няма да подлежи на обезщетяване. Въззивният съд е посочил, че когато увреждането е причинено от клеветническо твърдение, доказателствената тежест се размества и в полза на ищеца е установена оборимата законова презумпция, че дискредитиращите го твърдения са неверни, поради което ответникът следва да ангажира безспорни доказателства, че изнесеното от него е истина. Съобразено е, че в голяма част от процесните публикации информацията е представена като изхождаща от трето лице, а когато източникът на информация е посочен, цитиран е коректно или се възпроизвеждат точно изнесените от него твърдения, т.е. авторът на статията не е излязъл извън рамките на предоставената му информация, той нито дължи проверка на казаното от третото лице, нито отговаря за верността на твърденията на последния. Ако те са неверни и опозоряващи, отговорността е за автора на изявленията, а не на статията, респективно издателя. Когато информацията е представена като преразказана, без да е посочен източникът й или пък е представена като изходяща от трето лице, без в действителност то да я е предоставило на конкретния журналист или издател, именно последните отговарят за верността й като за собствени изявления. Въззивният съд е извършил обстоен анализ по отношение на всяка от описаните публикации и е заключил, че констатираното частично разпространение на клеветнически твърдения е в пряко противоречие на чл. 39, ал.2 от Конституцията на Република България, поради което е противоправно, като засягащо блага, които са обект на чуждо абсолютно субективно право и в този смисъл е налице е противоправен резултат. Прието е, че в резултат от засягане на честта, достойнството и доброто име на ищеца чрез разпространяването на установените неверни опозоряващи го твърдения той е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в сериозно психическо безпокойство, дискомфорт, емоционално напрежение и нестабилност, намалена работоспособност, загуба на концентрация, смущение и ограничение на социалното общуване. Така установените вреди били сравнително дълготрайни и с голям интензитет на проявление, обусловен от една страна от факта, че ищецът е известна личност, а от друга – от обстоятелството, че клеветническите твърдения са засягали множество характеристики на личността му. Отчетено е, че всяка една от публикациите е причинявала еднакви по вид вреди, но всяка следваща клевета, в рамките на краткия времеви интервал, в който всички те са тиражирани, е наслагвала, кумулирала общия вредоносен ефект върху ищеца, поради което обезщетението за понесените неимуществени вреди следва да се определи глобално за съвкупното отражение върху ищеца, а не по отделно за вредните последици от всяка конкретна статия. Въззивният съд, съобразявайки от една страна характера на претърпените вреди, високия им интензитет, подсилен и от обстоятелството, че ищецът има непълнолетна дъщеря, която е бил в невъзможност да предпази от узнаване съдържанието на публикациите и чиито снимки масово и ненужно са съпътствали статиите, и от друга, че ответниците не са отговорни за достоверно предадените действителни изявления на трети лица в публикуваните от тях статии, е приел за справедлив размер на обезщетението сумата от 20 000 лева. Обосновал е, че ответниците, в качеството им на издатели на печатните издания, в които е публикувана клеветническата информация, отговарят солидарно за заплащане на обезщетението.
При тези мотиви на въззивният съд не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касационните жалби са подадени преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъдат разгледани по досегашния ред.
По касационната жалба на [фирма].
Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба и въз основа на просрочена въззивна жалба са неоснователни. Сочената нередовност на исковата молба е била предмет на разглеждане в постановеното по реда на чл. 274, ал.3 ГПК определение № 663/24.09.2012г. по гр. д. № 529/2012г. на ВКС. Със същото е прието, че възложеното на ищеца задължение да конкретизира отговорността на ответниците от всяка отделна публикация е недопустимо, тъй като не е предвидено в закона. Обосновано е, че съществуването на солидарна отговорност е правен въпрос, който следва да се разреши от съда въз основа на доказателствата по делото и при недоказване на твърдяната солидарност, съдът следва да определи отговорността на ответниците разделно, като приложи равенство между тях спрямо общо предявената искова сума. Настоящият състав споделя изложеното. Въпросът дали въззивна жалба вх. № 150151/13.12.2014г. срещу първоинстанционното решение, постановено на 13.12.2014г., е просрочена е разрешен с окончателно определение № 1653/12.05.2016г., постановено по ч.гр. д. № 1498/2016г. на Софийския апелативен съд, с което същата е приета за подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК. Формулираните първи три въпроса в изложението на касатора са привързани към оплакването на недопустимост и по изложените съображения не са основание за допускане на касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че с цитираната съдебна практика не се обосновава поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Сочените решение № 2588/22.10.1964г. по гр. д. № 1986/1964г. на ВС, II г.о., решение № 247/13.01.2014г. на ВКС по гр. д. № 4467/2013г. на ВКС, II г.о, решение № 12/23.02.2009г. по гр. д. № 349/2008г. на ВКС, II г.о. не представляват задължителна съдебна практика съгласно разясненията, дадени в т. 2 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а решение № 501/12.01.2012 г. по гр. д. № 1912/2010г. на ВКС, IV г.о. е неотносимо като постановено при различна фактическа обстановка, обуславяща различно правно разрешение на поставения въпрос. Четвъртият поставен въпрос е непрецизно формулиран, доколкото въззивният съд не е приел, че увреждането не е извършено от неколцина. Съобразно константната съдебна практика когато повече издатели са публикували по едно и също време или в близък интервал от време идентични по съдържание публикации, съдържащи обидни или клеветнически твърдения, те носят солидарна отговорност за възмездяване на вредите. В производството по иска за обезщетение за причинените вреди съдът не е длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно, а съгласно чл. 122, ал.1 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници. Съотношението на вината е предмет на иска по чл. 127 ЗЗД, където предмет на делото са вътрешните отношения между длъжниците. Въззивното решение е съобразено с тази съдебна практика. Формулираният пети въпрос е неотносим – същият не е бил поставян и по него липсва произнасяне, поради което не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Последният въпрос е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на решението, поради допуснати процесуални нарушения, свързани с преценката на доказателствения материал, които не подлежат на преценка във фазата по селекция, а в тази по разглеждане на касационната жалба по същество ако обжалването бъде допуснато. По изложените съображения касационната жалба не следва да бъде допусната до разглеждане.
По касационната жалба на [фирма].
Поставените първи и трети въпрос представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не се обосновава твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС. В решение № 557/28.01.2011г. по гр. д. № 1599/2009г. на ВКС, III г.о. е прието, че „когато твърденията изхождат от други лица, които са посочени от автора на публикувания материал и в текста коректно е предадена дадената от тях информация, няма основание за ангажиране отговорността по чл. 45 ЗЗД на автора“. Въззивният съд изцяло е съобразил даденото правно разрешение. Несъгласието на касатора с конкретните фактически констатации на съда по същество е оплакване за неправилност по чл. 281,т. 3 ГПК, което е предмет на проверка във фазата по същество. Относно критериите, по които се определя справедливият размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика (ПП № 4-1968-ВС на РБ, както и решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК), последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на издателя върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на противоправния акт – дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал, обемът на обществения отзвук и други подобни. Като база служи още и икономическият растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Вторият въпрос е неотносим. Въззивният съд е приел, че изявленията в публикациите не са оценки и квалификации, а твърдения за факти и не е разсъждавал за правомерността на изразяването на такива.
По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението във връзка и с тази касационна жалба.
По касационната жалба на Ю. Ф. К..
Първите два въпроса на касатора К. не обосновават приложението на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като са неотносими. Съгласно задължителната съдебна практика в приложното поле на чл. 235, ал. 3 ГПК попадат новонастъпилите факти, които са от значение за спорното право такова, каквото е индивидуализирано в основанието и петитума на иска. Това не може да бъдат факти, които са основание на нов иск. За ответника правно релевантните новонастъпили факти са тези, на които се основават негови правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи възражения, а за ищеца – настъпилата в хода на процеса изискуемост на вземането, както и противопоставимост или пораждане на действие за насрещната страна на възникнали права или на извършени изявления. С оглед на изложеното, последващите публикации и постановеното съдебно решение относно режима на родителски права не са обстоятелства, имащи отношение към въведения с исковата молба предмет на спора, а са основание за нов иск. Третият въпрос е неотносим тъй като, както се посочи, въззивният съд е приел, че изявленията в публикациите не са оценки и квалификации, а твърдения за факти и не е разсъждавал за правомерността на изразяването на такива. Отклонение от задължителната съдебна практика не е налице по четвъртия въпрос, по който въззивният съд е съобразил, че когато твърденията изхождат от други лица, които са посочени от автора на публикувания материал и в текста коректно е предадена дадената от тях информация, няма основание за ангажиране отговорността по чл. 45 ЗЗД на автора, респективно – по чл.49 ЗЗД на издателя. Цитираното решение № 253/29.01.2014г. по гр. д. № 1251/2012г. на ВКС, III г.о. разглежда друга хипотеза – за отговорността на втори издател при позоваване на публикувана по-рано статия от друг автор/издател, поради което е неотносимо. Последният формулиран въпрос не е разглеждан от въззивния съд, поради което не представлява общо основание за достъп до касационно обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и по тази касационна жалба.
С оглед изхода на спора всяка от страните следва да понесе разноските си така, както са сторени в касационното производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 203/23.01.2017г., постановено по в. гр. д. № 4054/2016г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: