О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
гр. София, 07.01.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1917/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Р. Д., [населено място], чрез процесуалния и представител адвокат П. Н., срещу въззивно решение № 14/13.02.2018 г. по гр. д. № 539/2017 г. на Варненския апелативен съд. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК се поддържа, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса дали е налице непрекъснато, трайно, явно и необезпокоявано владение на имота от ищцата за периода 1971г. – 2006г. при така събраните по делото доказателства.
Ответникът по касация – община Варна, оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 1223/2017 г. по гр. д. № 2111/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от М. Д. срещу община Варна установителен иск за собственост върху 691 кв.м. от недвижим имот, целият с площ 1305 кв.м. /подробно описан/.
Въззивният съд е приел, че ищцата претендира право на собственост на основание правна сделка – за 700 кв.м. ид.ч. и по наследство за останалата част и евентуално изтекла придобивна давност от 1977г. до завеждане на иска. С нот.акт № 126/1971 г. ищцата е придобила чрез дарение от баща си Р. Р. недвижим имот – 700 кв.м. идеални части от лозе, цялото от 3094 кв.м., представляващо имот пл. № 3009 в кв.4 в 23 подрайон на [населено място] при описаните в акта граници.В кадастралната карта на [населено място] имотът, идентификатор № 10135.2555.318 е с площ 1305 кв.м. и за него е съставен АОС № 7886/12.08.2014 г. с основание чл.2 вр. § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС. Имот, идентификатор №10135.2555.318 е идентичен с част от бивш ПИ 3009 по КП от 1956г. С протокол № 5/25.11.1960 год. е извършено отчуждаване на 667 кв.м. ид.части от имот пл. №3009, кв.977 с отреждане за улица.С решение № 7/32 от 28.06.1967 год. на ИК на ГНС – [населено място] е извършено последващо отчуждаване на част, представляваща площ около 2000 кв.м. ид. части от имот пл.№ 3009 (бивши парцели XIII, XIV и XV) по плана на 23-ти м.р. на [населено място] за реализация на жилищни блокове за ведомствено жилищно строителство. Като собственик на имота при двете отчуждавания е посочен Хр.Д., който е обезщетен парично.Приложен е оценителен протокол от 11.08.1973 год. за отчуждаване на 172 кв.м. ид. части от имот пл.№ 3009 за мероприятие „озеленяване в 23-ти п.р.“ от собственици Р. и М. Р., които са обезщетени парично и е съставен АДС № 12558/24.06.1975 г. Със заявление вх.№ Р-1045/30.07.1992г. ищцата, в качеството й на собственик на 700 кв.м. ид. части от 3094 кв.м. от имот пл.№ 3009 е поискала отмяна на извършеното отчуждване. С влязло в сила решение № 597/28.09.1992 г. на Кмета на община Варна е постановен отказ. Установено е придобиването от ищцата на право на собственост върху 700 кв.м. от процесния недвижим имот с нот.акт № 126/1971 г. и с оглед извършеното отчужданане, тя се легитимира като собственик на 614 кв.м. ид.части, до който размер искът е основателен. Доказателства за придобиване по наследство на разликата до претендираните 1305 кв.м. не са представени – не е установено наследотелят на ищцата Р. Р., починал през1977 г. да е придобил приживе право на собственост, което след неговата смърт да бъде наследено от ищцата; не е доказано правопрпиемство между него и лицата, посочени в крепостнен акт № 357/1896 год.
Не е доказано непрекъснато, трайно, явно и необезпокоявано владение, осъществявано от ищцата в продължение на 10 години, считано от 1971г. Събраните гласни доказателства не установяват такова, поради което е недоказано твърдяното оригинерно придобивно основание.
Настоящият състав на ВКС, II г. о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК с обуславящо значение за решаващите изводи на въззивния съд и предопределил изхода на делото. Наведените оплаквания за неправилност и необоснованост на решението и за постановяването му в противоречие с практиката на ВКС по отношение на придобивната давност, касаят съществото на спора, преценката на доказателствата, съответно обосноваността на изводите на съда във връзка с установената фактическа обстановка. Те не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1/2010 г., както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т.3 ГПК. Липсата на общата предпоставка – конкретно формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело и включен в предмета на спора, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на решението, без да е необходимо произнасяне по допълнителните основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят 300 лева – юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 14/13.02.2018 г. по гр. д. № 539/2017 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Р. Д., [населено място], да заплати на община Варна, разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 300 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: