О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
София, 08.01. 2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври, две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 5800/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Й. Ц., Ю. Й. Г. и В. Й. Р., чрез пълномощниците им адвокат Д. И. и М. Б., срещу въззивно решение №416/05.06.2013г. по гр.д. № 435/2013г. на Русенския окръжен съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се следните въпроси : длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по поддържаното при условията на евентуалност придобивно основание – давност, след като е приел, че основното е недоказано; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, относими към спора; длъжен ли е той да формира самостоятелни изводи по поставените правни въпроси; допустимо ли е да се произнася за правото на собственост на ищците извън предметните рамки на спора и на доказване, очертан от въззивната жалба; може ли да приеме за недоказани факти, за които страната носи доказателствена тежест, но за които в доклада по чл.146 ГПК липсват указания; следва ли съдът да обосновава решението си въз основа на свои предположения за наличие на факти, незаявени в производството; следва ли въззивният съд да се произнася по правото на собственост на ответника, когато това право е оспорено от ищците;. Прилагат се съдебни решения.
Ответниците по касация не изразяват становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 21.02.2013г. по гр.д.№22573/2012г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от настоящите касатори срещу Б. Д. П. установителен иск за собственост на основание наследство и евентуално – давност, на подробно описания недвижим имот, находящ се в [населено място] село, обл.Р..
Въззивният съд е обсъдил доказателствения материал по делото във връзка с въведените с исковата молба твърдения. Приел е, че ищците твърдят да са собственици по наследство от Б. Р. на имот от 2200 кв.м., с който наследодателят е бил оземлен преди повече от 80 години. Съдът е проследил законодателството, регулиращо „оземляването” чрез предоставяне на държавни дворни места след провеждане на публични търгове. Направил е извод, че не е установено да е настъпил вещно-прехвърлителният ефект, тъй като не е издаден съответният констативен нотариален акт по Закона за уреждане собствеността върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници /ДВ.,бр.55/1939г./ и заплатена тръжна цена. Възможност за уреждане на въпроса със собствеността като е удължен срокът за заплащане на цената и за съставяне на констативни нотариални актове, е дадена с Указ №547/1951г., Указ № 141/1954г. и Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места. Със Закона за опрощаване задълженията към държавата /ДВбр.73/1964г./ е уредено положението на неиздължилите се към държавата длъжници в определените срокове, които обаче са заели и застроили имотите като им се признава право на строеж. Съобразно Закона за издаване нотариални актове за собственост върху общински места и Закона за уреждане собствеността върху общински места, дадени или заети от жилища за бездомници, такива имоти не се придобиват по давност.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Поставените въпроси относно задължението на въззивния съд като съд по същество да изложи собствени фактически и правни изводи не е решен в противоречие със сочените решения на ВКС. Производството се е развило по ГПК /2007г./, поради което въззивният съд следва да разгледа въззивната жалба съобразно разпоредбите на чл.269, чл.270,ал.3 и чл.272 ГПК. Последната разпоредба задължава въззивния съд да мотивира своето решение като той може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В разглеждания случай решаващият съд е направил анализ на доказателствения материал по делото относно релевантните за спора факти и възражения и е изложил свои мотиви, приемайки, че твърдяното от ищците оземляване на наследодателя им, при липса на съответен титул за собственост, не е доказано. По отношение на поддържаното основание придобивна давност е приел, че не е доказано. Следователно решаващите изводи са за неизпълнена доказателствена тежест, поради което поставените процесуални въпроси дали въззивният съд следва да се произнесе по евентуално поддържаното придобивно основание давност, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Въпросите относно задължението на въззивния съд да направи преценка на релевантните за делото факти и доказателства не е решен в противоречие с посочената практика на ВКС,а в съответствие с нея, поради което също не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Изводите на съда са основани на установените по делото факти от приетите доказателства, а не на негови предположения за незаявени в производството факти и обстоятелства. Въпросите, касаещ и предметните рамки на въззивното производство и приложението на чл.146 ГПК също не могат да предпоставят прилагане разпоредбата на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не противоречи на посоченото решение №305/2013г. по гр.д.№674/2012г., ВКС, ІІ г.о. относно предметния обхват на въззивното производство. С цитираното решение по реда на чл.290 ГПК е прието, че задължение на първоинстанционния съд е да изготви доклад по чл.146 ГПК, в който посочва обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, правната им квалификация и да разпредели доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти.Така очертания предмет на спора и предметна рамка на доказване не може да се разширява във въззивната инстанция извън изключенията на чл.266,ал.1 и 2 ГПК. В разглеждания случай въззивният съд не е разширил предмета на спора и предмета на доказване, тъй като самият ищец е твърдял в исковата молба,че правото на собственост се основава на наследяване от Б. Р., който е оземлен с процесния имот по съответния ред и евентуално на придобивна давност. На ищците са дадени указания по реда на чл.146,ал.1 ГПК, че следва да докажат предпоставките за възникване правото на собственост на заявените основания и им е дадена възможност да ангажират доказателства в тази насока, поради липса на такива към исковата молба. При това положение не може да се приеме, че недопустимо въззивният съд по въззивната жалба на настоящите касатори е излязъл извън предмета на спора и предмета на доказване. Останалите въпроси, вкл. относно правата на ответниците, са неотносими към изхода на делото, тъй като по предявения положителен иск за собственост са изследвани правата на ищците и основанията, от които произтичат.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №416/05.06.2013г. по гр.д. № 435/2013г. на Русенския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: