О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
София, 08.01.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1862/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 985 от 28.04.2017 г. по т. д. № 5227/2016г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и потвърждаване на решение № 576 от 29.03.2016 г. по т. д. № 5074/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-21 състав, изцяло е отхвърлен предявеният от касатора срещу Агенция по заетостта иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 80 184.19 лв., представляваща неизплатена част от дължимата безвъзмездна помощ по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № E.-1109-01-07015 по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” – Схема за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ LG 051РО001-1.1.09 „Квалификационни услуги и насърчаване на заетостта”.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода, че е налице неизпълнение на процесния договор по отношение на две от предвидените в него дейности – дейност 6 „Мотивационно обучение на допуснатите обучаеми/безработни” и дейност 7 „Провеждане на професионално обучение на целевата група”, поради което не му се дължи възстановяване на разходите за тези дейности, както и съответното на тях увеличение на разходите за управление и координация в размер на 10 % от общата сума на верифицираните разходи. Счита, че въззивният съд неоснователно не е съобразил обстоятелството, че всички дейности са изпълнени надлежно и в съответствие със сключения договор за услуга от 19.02.2013 г. с външния изпълнител Център за професионално обучение „Сдружение Бизнес Център Пещера”, който договор е приет от Агенцията без възражения, в т. ч. и в частта му, предвиждаща разплащанията за наем на помещения и за възнаграждения на лекторите да бъдат извършвани от самия бенефициент. Според касатора, решаващият състав не е съобразил и уговорката в процесния договор за безвъзмездна финансова помощ, че дейност 6 „Мотивационно обучение” ще се осъществява едновременно от кандидата [фирма] и от Центъра за професионално обучение, без да е уточнено кой от тях ще извършва необходимите разплащания.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Представлява ли неизпълнение на договор за безвъзмездна финансова помощ, годно да обоснове налагане на финансова корекция, извършването на формално нарушение при изпълнение на договора от страна на бенефициента, което не води до реално причиняване на вреди”. По отношение на този въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с твърдението, че е разрешен в противоречие с практиката на други съдилища, а именно: решение от 27.10.2014 г. по в. гр. д. № 11924/2013 г. на Софийски градски съд, решение № 1382 от 02.07.2014 г. по гр. д. № 1410/2014 г. на Софийски апелативен съд, решение № 63 от 24.02.2011 г. по гр. д. № 810/2012 г. на Пазарджишки окръжен съд, решение № 1488 от 13.07.2016 г. по т. д. № 5256/2015 г. на Софийски апелативен съд, решение № 184 от 02.12.2011 г. по в. гр. д. № 518/2011 г. на Варненски апелативен съд, решение № 4181 от 11.06.2014 г. по в. гр. д. № 15549/2013 г. на Софийски градски съд (за последните два акта липсват данни да са влезли в сила).
Ответникът по касация – Агенция по заетостта, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. В депозирания по делото отговор от 28.07.2017 г. са изложени съображения единствено за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отхвърли (след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение) предявения от [фирма], [населено място] срещу Агенция по заетостта, [населено място] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че претендираната от ищеца сума е недължима, тъй като не се установява, съобразно съгласието на страните по процесния договор, осъществяването на две от дейностите по него – мотивационно и професионално обучения (дейност 6 и 7), част от проекта „Професионално израстване с [фирма]”, за който е предоставена безвъзмездната финансова помощ, да е възложено при условията на ПМС № 55/2007 г. и да е изпълнено от външен изпълнител – Център за професионално обучение. Анализирайки многобройните представени по делото доказателства, решаващият състав е достигнал до извода, че договореното мотивационно и професионално обучение не са изпълнени от външен изпълнител. В тази връзка съдът е взел предвид, че със сключения между ищеца и Ц. „Сдружение Бизнес Център Пещера” договор „за услуга” на Ц. е възложено единствено да „съдейства” за провеждане на професионалното обучение срещу възнаграждение в размер на 3000 лв. (които са признати от Агенцията и са възстановени на ищеца), но не и да го проведе самостоятелно в съответствие с поръчката на възложителя и с притежавания от него лиценз за осъществяване на професионално обучение по съответната за проекта професия. Според съдебния състав, в случая Ц. само документално – чрез съответните заповеди и констативни протоколи – е утвърдил осъществяването на обучението от предложени от ищеца преподаватели (част от които негови служители и участващи в проекта като координатор и счетоводител), възнагражденията на тези преподаватели и формално е приел отчетите за извършената от тях работа, докато реално самият бенефициент е извършил дейността, като е осигурил преподавателите за обучението, сключил е договори с тях, изплащал е възнагражденията и осигуровките им, изготвял е графици за обучение, присъствени форми за проведеното обучение, сключил е договори за наем на помещения. С оглед на това, е формиран извод, че претендираната от ищеца сума не може да се счете за допустими разходи, направени за външен изпълнител по смисъла на р. 4.5. от бюджета към договора и че същата не подлежи на възстановяване, независимо от факта на проведеното обучение и издадени на обучаемите лица сертификати за това. В тази насока съдът е отчел и обстоятелството, че се касае за особена регламентирана от закона (Закона за професионалното образование и обучение) дейност, която може да се осъществява само от лицензирани Центрове за професионално обучение – институции в системата на професионалното образование и обучение (чл. 18 от посочения закон).
Настоящият състав намира, че поставеният от касатора въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като същият не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на този въпрос е предпоставен от обсъждането на събраните по делото доказателства и възприетата от решаващия състав фактическа обстановка, което, съгласно цитираната задължителна съдебна практика, не може да бъде отнесено към основанията за допускане на касационния контрол. Отсъствието на общата предпоставка по отношение на заявения въпрос произтича и от обстоятелството, че същият не е бил предмет на обсъждане във въззивния акт. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд изобщо не е преценявал дали приетото от него неизпълнение на процесния договор в частта за дейност 6 и дейност 7 „води до реално причиняване на вреди”, като отхвърлянето на предявения иск е аргументирано със самия факт на неизпълнение на договора. Липсата на подобна преценка е посочена изрично и като оплакване в касационната жалба, в която самият касатор твърди, че въззивният съд „изобщо не обследва дали от извършените разходи са причинени вреди на бюджета и ако да – в какъв размер”, без обаче да поставя релевантен на това твърдение процесуалноправен въпрос.
Отделно от изложеното, по отношение на формулирания в изложението въпрос не е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като представените от касатора влезли в сила съдебни актове (първоинстанционни и въззивни) не доказват твърдяното от него противоречие. Същите са постановени при различна фактическа обстановка и въз основа на нея съдът е направил извод, че бенефициентът е изпълнил поетите с договора задължения, без да са доказани твърдяните от съответния орган нарушения, за разлика от настоящия случай, при който съдът е счел, че поетите от ищеца задължения по две от основните дейности по процесния договор не са изпълнени в съответствие с постигнатите от страните уговорки. Следователно, поради липсата на идентичност между споровете, представената съдебна практика не може да се счете за относима и доказваща заявеното от касатора основание.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 985 от 28.04.2017 г. по т. д. № 5227/2016г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: