О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
гр. София, 08.01.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесети ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1615 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД срещу решение №328 от 07.02.2018 г. по в.гр.д.№3626/2017 г. на САС. С решението в обжалваната му част, след частична отмяна на решение №2335 от 08.04.2015 г. по гр.д.№16765/2013 г. на СГС, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.35, ал.2, т.11 от ЗЗППТ /отм./ и чл.37, ал.1 от ЗЗППТ /отм./ са обявени за нищожни клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 3305 от 09.09.2005 г., сключен между страните по делото, като на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД „Юробанк България” АД е осъдено да заплати на А. Н. Д. и С. Т. Д. сумата от 8 366.21 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.09.2013 г. до окончателното заплащане и е разпределена отговорността за разноските пред всички инстанции.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се твърди наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: за приложимата давност при искове по чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на суми, платени без основание. Поддържа се и че решението е очевидно неправилно.
Ответниците по касация А. Н. Д. и С. Т. Д. заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендират присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд /разглеждащ повторно процесния спор след постановяване на решение №104 от 13.07.2017 г. по т.д.№1936/2016 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, с което решение №203 от 29.01.2016 г. по в.гр.д.№2358/2015 г. на САС, в една част е обезсилено, а в друга – отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд/ е посочил, че ищците А. Н. Д. и С. Т. Д. /в изпълнение на указанията на касационната инстанция/ са уточнили неуточненото искане, отправено до съда – прогласяване на нищожността на целия чл.12 от договора, като е счел, че са предявени искове срещу „Ю. България” за прогласяване на определени клаузи от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 3305 от 09.09.2005 г. за нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД и за връщане на недължимо платени суми по договора за кредит. Извършвайки единна преценка на атакуваните неравноправни клаузи /с оглед дадените от ВКС указания/, въззивният съд е приел, че в случая приложение следва да намерят разпоредби на чл.35-чл.37 от отменения Закон за защита на потребителите и правилата за търговия /ЗЗППТ/, действащ към момента на сключване на процесния договор, като е изложил съображения, че разпоредбите на чл.3, ал.2 и чл.7, ал.2 от процесния договор, не са неравноправни – страните са свободни да уговорят помежду си, кредитът да се олихвява по така избрания начин, а чл.70 от ЗЗД допуска срокът за изпълнение да бъде уговорен в полза на длъжника, или в полза на кредитора, както е и случая. Достигнал е до извод, че нормата на чл.3, ал.5 от договора е неравноправна, тъй като нарушава чл.35, ал.2, т.11 от ЗЗППТ /отм./, повеляващ, че неравноправна е клауза, която предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването на договора, а в случая, банката е предвидила, че БЛП не може да се договаря и става автоматично задължителен за страните в случай на повишаването му /което води и до повишаване цената на финансовата услуга/, но не е предвидено потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването на договора. Възприел е становище, че клаузите на чл.6, ал.3 и чл.12 от договора също са неравноправни поради несъответствието им с чл.35, ал.2, т.11 от ЗЗППТ /отм./ – посочените договорни разпоредби са типичен пример за възможности за едностранни промени на лихви, такси, комисиони по усмотрение на банката, които и в трайната практика на ВКС се приемат, че са неравноправни, като внасящи значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение /решение №76 от 15.07.2016 г. по т.д.№888/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №72 от 02.08.2016 г. по т.д.№686/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №77 от 22.04.2015 г. по гр.д.№4452/2014 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, решение №424 от 02.12.2015 г. по гр.д.№1899/2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение №51 от 04.04.2016 г. по т.д.№504/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №23 от 07.07.2016 г. по т.д.№3686/2014 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №95 от 13.09.2016 г. по т.д.№240/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и др./. В този смисъл е посочил, че клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договора са неравноправни, а поради това и нищожни /чл.37, ал.1 от ЗЗППТ – отм., вр. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД/, тъй като ответната банката не е доказала, че същите са уговорени индивидуално с ищците, а доказателствената тежест за това е на кредитната институция, като с оглед заключението на изслушаната в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, е достигнал до извод, че събраната въз основа на неправомерно увеличените от банката вноски по кредита /въз основа на цитираните неравноправни клаузи, с които е била увеличена едностранно лихвата по отпуснатия паричен ресурс/ е в размер на 8 435 лв., която сума, предвид прогласяването на клаузите за неравноправни, подлежи на връщане.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно изложените от въззивния съд мотиви, формулираният в изложението въпрос не е обусловил решаващата воля на съда. Въззивният съд не се е произнасял относно приложимата погасителна давност /нито относно срока, нито относно момента, от който започва да тече този срок/ при искове по чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на суми, платени без основание, респективно по отношение на този въпрос не се установява наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил изцяло с дадените от касационната инстанция /с решение №104 от 13.07.2017 г. по т.д.№1936/2016 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/ указания, като не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответниците по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2 000 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №328 от 07.02.2018 г. по в.гр.д.№3626/2017 г. на САС в частта му, с която след частична отмяна на решение №2335 от 08.04.2015 г. по гр.д.№16765/2013 г. на СГС, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.35, ал.2, т.11 от ЗЗППТ /отм./ и чл.37, ал.1 от ЗЗППТ /отм./ са обявени за нищожни клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 3305 от 09.09.2005 г., сключен между страните по делото, като на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД „Юробанк България” АД е осъдено да заплати на А. Н. Д. и С. Т. Д. сумата от 8 366.21 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.09.2013 г. до окончателното изплащане и е разпределена отговорността за разноските пред всички инстанции.
ОСЪЖДА „Ю. България” А. да заплати на А. Н. Д. [ЕГН] и С. Т. Д. [ЕГН] сумата от 2 000 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.