5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
гр. София, 09.01.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 4 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 885 от 10.05.2013г. по гр.д. № 2473/2012г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е отменено решение № 33 от 19.03.2012г. по гр.д. № 199/2011г. на Благоевградски окръжен съд в частта, в която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че [фирма] и В. С. Т. дължат солидарно сумата 30 000 лева на основание запис на заповед от 27.05.2010г., заедно със законната лихва от датата, посочена в заповедта, както и 600 лева, и предявеният иск е отхвърлен, а [фирма] е осъдено да плати на [фирма] и В. С. Т. сумата 600 лева – разноски за въззивната инстанция.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Поддържа, че българското материално право допуска обезпечаването на бъдещи задължения, и следователно упражняването на права по обезпечение, което е учредено преди възникването на задължението, не е недобросъвестно по смисъла на чл.63 ЗЗД. Счита за неправилен поради противоречие с чл.84, ал.1 ЗЗД и извода на въззивния съд, че вземането за неустойка възниква след развалянето на договора, тъй като в случая неустойката е уговорена при неизпълнение на задължението на ответното дружество да предостави банкова гаранция в определения срок. Поддържа, че като е отхвърлил иска против В. С. Т., въззивният съд е постановил решението си в противоречие с разпоредбата на чл.537 вр. чл.485, ал.2 ТЗ, съгласно която задължението на авалиста е действително и когато задължението на издателя – платец е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК излага доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по разрешените от въззивния съд материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Допустимо ли е издаването на запис на заповед за обезпечаването на бъдещи задължения?
2. Упражняването на права по обезпечение, което е учредено преди възникването на задължението, недобросъвестно ли е по смисъла на чл.63 ЗЗД.
Поддържа, че в частта, с която е отхвърлен искът против В. С. Т., решението на въззивния съд е в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 5 от 09.02.2010г. по т.д. № 268/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 17 от 21.04.2011г. по т.д. № 213/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
Ответникът В. С. Т. оспорва касационната жалба. Поддържа, че изложението на основанията за допускане на касационно обжалване представлява повторение на касационната жалба и в него са формулирани материалноправни въпроси, които не са решавани изобщо от въззивната инстанция при постановяване на съдебния акт, тъй като съдебният състав изобщо не е възприел довода, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на задължението на ответниците за неустойка по чл.66, ал.4 от сключения между страните договор за франчайз. Поддържа още, че относно основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК изобщо не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е бил решен от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС. По изложените в отговора съображения поддържа, че по същество касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли предявените от [фирма] против [фирма] и В. С. Т. искове с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуването на солидарното им задължение да заплатят сумата 30 000 лева на основание запис на заповед от 27.05.2010г., заедно със законната лихва от датата, посочена в заповедта, както и 600 лева, е изложил съображения за абстрактния характер на записа на заповед и е приел по аргумент от чл.63 ЗЗД, че ответникът може да прави правоизключващо възражение само при недобросъвестно упражняване на правата по записа на заповед. Изложил е съображения, че когато записът на заповед е издаден като обезпечение на вземане от каузално правоотношение между страните, недобросъвестното упражняване на правата по записа на заповед е налице, когато по същото задълженията са погасени, защото кредиторът действа умишлено или злоупотребява с права. Като е съобразил, че записът на заповед е издаден с падеж на предявяване, е приел, че задължението по него е било изискуемо към 27.05.2010г.. С оглед твърдението на ищеца, че записът на заповед обезпечава вземането за неустойка по чл.66, ал.4 от договор за предоставяне на франчайз от 21.06.2010г., е приел, че вземането за неустойка по посочената клауза от договора е възникнало на 23.10.2010г.. Поради това въззивният съд е приел, че записът на заповед не обезпечава изпълнението на задължението за заплащане на неустойка, защото при издаването на записа на заповед, както и при предявяването му, ответниците не са дължали неустойка от 30 000 лева. Въззивният съд е посочил, че не се установява последващо споразумение между страните този запис на заповед да обезпечава и вземането за неустойка, а напротив – от показанията на свидетеля И. се установява, че практиката на ищеца е със записа на заповед да се обезпечават разходите за визуализация на обекта и разходите по водене на преговорите за сключване на договора. По изложените съображения въззивният съд е приел, че правата по записа на заповед са упражнени недобросъвестно, което обуславя неоснователност на иска.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3 ГПК материалноправни въпроси относно допустимостта на издаването на запис на заповед за обезпечаването на бъдещи задължения и относно преценката дали упражняването на права по обезпечение, което е учредено преди възникването на задължението, е недобросъвестно по смисъла на чл.63 ЗЗД, не са релевантни, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд не е обсъждал тези въпроси и не е формирал изводи по тях. Апелативният съд е отхвърлил предявения иск, тъй като е приел, че записът на заповед, на който се основава искът, не обезпечава вземането за неустойка по чл.66, ал.4 от договор за предоставяне на франчайз, каквото е поддържаното от ищеца твърдение, с оглед на което е достигнал и до извода, че правата по записа на заповед са упражнени недобросъвестно. Въззивният съд не е формирал изводи за недопустимост на издаването на запис на заповед за обезпечаване на бъдещи задължения и за недобросъвестност на упражняването на права по обезпечение, което е учредено преди възникването на задължението. Поради това по отношение на формулираните въпроси не е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с поддържаното в изложението по чл.284, ал.3 ГПК основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, тъй като по отношение на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, а единствено е изложил твърдения, че решението на въззивния съд в частта по иска против авалиста е в противоречие с трайната практика на ВКС относно самостоятелния характер на менителничното поръчителство. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Поради това следва да се приеме, че липсва общото основание за допускане на касационен контрол, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 885 от 10.05.2013г. по гр.д. № 2473/2012г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: