Определение на ВКС – ГК, III г.о. 4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
гр. София, 17.03. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. Б.
С. Д.
изслуша докладваното от съдията Д. ч.гр.д. № 804/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 8245 от 30.12.2015 г. на Т. Г. Т. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. И. К. от АК – С., против определение № 837 от 10.12.2015 г., постановено по ч.гр.д. № 627/2015 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, с което като е потвърдено определение № 3306 от 23.09.2015 г. по гр.д. № 1790/2014 г. на Варненския окръжен съд, е прекратено производството по делото. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното определение по съображения, изложени в частната жалба.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, частният касатор сочи, че в обжалваното определение съдът се е произнесъл по въпроси от значение за изхода на делото, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/ спазването на 6 месечния срок по чл. 24, ал. 4 СК е въпрос относно допустимостта или основателността на иска; 2/ ограничено ли е предявяването на искове за нищожност, основани на други фактически състави със срока по чл. 24, ал. 4 СК или чл. 24, ал. 4 СК има характера на специална норма и се отнася единствено до случаите на едностранно разпореждане с обща недвижима вещ от страна на единия съпруг.
Ответникът по частната жалба Н. И. Ч. от [населено място], чрез процесуалния представител адв. Е. К. от АК – В. е изразил становище по частната жалба в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК, която счита за неоснователна.
Ответницата по частната жалба В. Д. Т. от [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като провери обжалваното определение и обстоятелствата по делото, констатира следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че правилно с обжалваното определение съставът на Варненския окръжен съд е прекратил като недопустимо производството по делото, поради изтичане на преклузивния 3-годишен срок по чл. 24, ал. 4 СК за предявяване на иска. Изложени са съображения, че първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация на предявения иск въз основа на наведените от ищеца в исковата молба фактически обстоятелства, като е приел, че се касае за иск по чл. 24, ал. 4 СК за установяване на относителна недействителност на сделка – договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт, с който единият съпруг се разпорежда с общ недвижим имот (в исковата молба са изложени твърдения, че ищецът не е получавал продажна цена, нито е подписвал посоченото като приложение към нотариалния акт пълномощно). Съдът е приел, че неучаствалият в сделката съпруг може да оспори разпореждането в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от 3 години от извършването му, като в случая процесната сделка е сключена на 26.07.2004 г., бракът между съпрузите /ищеца и първата ответница/ не е прекратен, а искът е предявен на 29.07.2014 г. – т.е. след изтичане на пределния преклузивен срок, поради което е прекратил производството по делото, поради недопустимост на иска.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, следното:
За да са налице основанията за допускане до касационен контрол на въззивните решения/определения, следва съдът да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая посоченото в изложението основание за допускане на касационно обжалване е, че приетото по поставените правни въпроси в обжалваното въззивно определение е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г., хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице в случаите, когато съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение/ и е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
Първият поставен правен въпрос дали спазването на 6 месечния срок по чл. 24, ал. 4 СК, е въпрос относно допустимостта или основателността на иска, е обусловил изхода на делото, но той е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГРС. В случая въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим, поради изтичане на 3-годишния пределен срок като е съобразил установената задължителна практика с определение № 285/04.07.2012 г. по ч.гр.д. № 296/2012 г. на ВКС, II г.о., определение № 873/24.11.2014 г. по ч.гр.д. № 6586/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в които е прието, че сроковете по чл. 24, ал. 4 СК са преклузивни и не подлежат на спиране и прекъсване, и след изтичането им разпоредителната сделка поражда действие и за неоспорилия я съпруг, без значение кога е узнал за разпореждането, следователно предявеният след изтичане на пределния преклузивен срок иск е процесуално недопустим, а не неоснователен.
Не е налице основание за допускане до касационно обжалване и по втория правен въпрос, доколкото същият е решен в съответствие с трайната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да определи вярната правна квалификация на предявения иск, с оглед посочените в исковата молба обстоятелства относно правнорелевантните факти и заявения петитум. По приложението на чл. 24, ал. 4 СК /респ. чл. 22, ал. 3 СК (отм.)/ има постановена задължителна практика на ВКС/решение № 287 от 13.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 272/2010 г., ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в която е прието, че при отчуждаване на вещ, която е СИО, е налице относителна и висяща недействителност, тъй като оспорването на сделката може да бъде извършено само от неучаствалия съпруг и то само в определен срок – 6 месеца от момента, в който в узнал, но не по-късно от 3 години от извършването. Съдебната практика еднозначно приема, че разпореждането с вещ под режим на СИО, извършено от един от съпрузите без участието на другия, не води до нищожност на сделката. При отчуждаването на вещ, която е СИО, е налице относителна и висяща недействителност, тъй като оспорването на сделката може да бъде извършено само от неучаствалия съпруг и то само в определените срокове, след изтичането на които действието на сделката се стабилизира и тя не може да бъде оспорвана на основание неучастие на един от съпрузите при извършването на отчуждителното волеизявление. Когато единият от съпрузите се разпорежда с общ имот, се предполага, че той е представлявал и неучаствалия съпруг като извършеното разпореждане поражда действие и за него, без да е необходимо изрично писмено потвърждаване. Когато само единият от съпрузите се разпореди с общата вещ преди прекратяване на СИО, се презумира, че действа от името и за сметка на неучаствалия съпруг – т.нар. презумптивно представителство по закон. Предявяването на иска по чл. 24, ал. 4 СК в установените срокове оборва презумптивното представителство, а бездействието на неучаствалия съпруг в съответните срокове се счита за мълчаливо потвърждение на акта на разпореждане. Ето защо, тъй като по поставените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното определение, не е налице заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол, поради което:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 837 от 10.12.2015 г., постановено по ч.гр.д. № 627/2015 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, по частна жалба вх. № 8245 от 30.12.2015 г. на Т. Г. Т. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: