Р Е Ш Е Н И Е
№ 120
гр.София. 17.08.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 742/2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а б. “а” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по жалба на П. К. П. и М. С. Р. против въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 01.10.2007 г. по гр.д. № 2875/2005 г. в частта му, с която са отхвърлени исковете им.
Касаторите твърдят неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касация Б. А. Х. не взема становище по реда на чл. 218г ГПК.
Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Предявени са множество обективно и субективно съединени искове, както следва:
– за заплащане на обезщетение за ползване без основание недвижим имот, притежаван от ищците в периода 01.08.2002 г. – 10.06.2003 г.: по 1033 лв., а след допуснато от въззивния съд изменение – по 5 033 лв. за всяка ищца;
– за заплащане на обезщетение за увреждане на същия имот чрез разрушаване на ограда /по 542,50 лв./, засипване на чешма /180 лв./, засипване на сонда /250 лв./, кражба на водомер /по 15 лв./. След допуснато увеличение, общо претендираното от всяка ищца обезщетение е в размер по 2 272,50 лв.
Въззивното решение, постановено по претенциите с цена под 5 000 лв. /чл. 45 ЗЗД/ е изключено от касационен контрол и в тази част касационната жалба е недопустимаи следва да бъде върната.
В останалата част жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ от легитимирани страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
С обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че П. П. и М. Р. притежават само 37/570 ид.ч. от УПИ *Х-1017 в кв. 22 по плана на гр. С., м. Левски, зона В, за което се легитимират с нотариален акт № 1/20.01.2003 г., съставен по обстоятелствена проверка.
В имота е имало изградена автомивка, балон, навеси и други постройки от „Х” ООД, с което дружество ищците били в наемни правоотношения до 31.07.2002 г. Тогава договорът е прекратен по взаимно съгласие.
Ответникът Б. А. Х. бил съдружник в търговското дружество и имал имуществен спор с ищците по повод почистване на имота и изграждането на търговския обект. Последният не функционирал, но Х. назначил пазач за времето до 01.11.2002 г.
При анализа на писмените и гласни доказателства съдът е приел за недоказано твърдението, че Х. лично или чрез другиго е ползвал имота на ищците или по друг начин е препятствал достъпа им в него след 01.11.2002 г.
В заключение е прието, че искът е основателен само за времето от 01.08.2002 г. до 31.10.2002 г. и до размера на притежаваните от ищците квоти в имота. Въз основа на изготвеното от съдебен експерт заключение е определен размер на дължимото от Х. обезщетение – по 99,07 лв. на всяка от ищците. Исковете им са уважени до посочения размер
Решението е правилно.
Материалният закон е правилно издирен и приложен. Съдът не е обвързан от сочената в исковата молба правна квалификация, сам я определя като изхожда но предмета на иска – правопораждащи юридически факти и обстоятелствата и петитум.
В случая, търсенето на обезщетение за времето, през което ищците не са ползвали имота си, поради действията на ответника следва да се квалифицира като иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както е сторил и съда, а не по чл. 45 ЗЗД, както поддържат ищците – касатори.
Без значение за този извод е това, че П. П. и М. Р. не основават претенцията си на твърдение, че изградената в имота автомивката е работила и, че по този начин били лишени от добивите. Съдът не е приел това, нито е изследвал подобни обстоятелства. Не е установявал и реализирани печалби от търговска дейност, което би било и друг иск – по чл. 93 ЗЗД, но не и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Обосновано е заключението на съда, че след 01.11.2002 г. ответникът Х. не е ползвал имота на ищците и не им е създавал пречки да упражняват пълноценно правата си на собственици.
Обстоятелството, че постройките съществуват, не е равнозначно на ползване терена от ответника, защото сградите са били изградени със съгласието и изрична уговорка с ищците. Нещо повече, те не само са приели построеното, но и сами твърдят, че след прекратяване на договорните отношения с търговското дружество – наемател, са сключили друг с трето лице .
Без значение за иска, предмет на спора е и това дали строежът е законен, защото състоянието на застроеност, както вече се изясни е поддържано от самите ищци. Следователно, в случая, спрямо тях поведението на ответника не е неоснователно и само наличието на постройките не може да бъде квалифицирано като акт на ползване на земята
Правилно съдът е приел, че упражняването на фактическа власт върху спорния имот от Х. не може да бъде установено с Протокола за полицейско предупреждение от 09.05.2003 г. Изводите за липса на пасивна материално-правна легитимация по иска за времето след 01.11.2002 г. са съобразени с доказателствата поделото, както и последиците от разпределенито на доказателствената тежест в гражданския процес, която за обсъждания факт е за ищците.
При тези съображения, следва да се приеме, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба, съобразено е с материалния закон, приложен към правилно установените по делото факти, които съдът е обсъдил в съответствие с разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК. Не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което да се е отразило върху правилността на обжалваното решение, поради което то следва да бъде оставено в сила.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на П. К. П. и М. С. Р. против въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 01.10.2007 г. по гр.д. № 2875/2005 г. в частта му, с която са отхвърлени техните искове против Б. А. Х. за заплащане по 2 272,50 лв. на всяка обезщетение за увреждане на УПИ *Х-1017 в кв. 22 по плана на гр. С., м. Левски, зона В чрез разрушаване на ограда, засипване на чешма/, засипване на сонда и кражба на водомер и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 742/2008 г. по описа на Върховния касационен съд в тази част.
ОСТАВЯ В СИЛА същото въззивно решение в частта, с която са отхвърлени исковете на П. К. П. и М. С. Р. против Б. А. Х. за заплащане на обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД над 99,07 лв. за всяка.
Съдебният акт в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба има характера на определение и може да се обжалва от касаторите в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: