5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
С., 02.02. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 6258 по
описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. В. П. от АК-В., срещу въззивно решение № 930 от 18.06.2014 г. по в.гр.д. № 648/2014 г. на Варненския окръжен съд, ГО, ІІІ състав, в частта му, с която е отменено решение № 2850 от 29.06.2011 г. по гр. дело № 12882/2010 г. на Варненския районен съд, ХХV с-в, с което [фирма]/ [фирма]/ [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] [населено място], разликата от 2 156 лв. до 5 400 лв. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, както и решение № 3924/14.10.2011 г. и този иск за размера, представляващ разликата от 2 156 лв. до 5 400 лв., е отхвърлен. В. решение в частта му, с която е обезсилено решение № 2850 от 29.06.2011 г. по гр. дело № 12882/2010 г. на Варненския районен съд, ХХV с-в, с което [фирма]/ [фирма]/ [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] [населено място], на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата над претендираната от 4 500 лв. до 7 556 лв., както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което [фирма]/ [фирма]/ [населено място] е осъдено да заплати на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД на [фирма], сумата от 2 156 лв. – сбор от сумите 1756 лв. с ДДС и 400 лв. труд, съставляващи преки и непосредствени материални вреди, изразяващи се в увреждането на елементите на сървърната конфигурация на персонален компютър, собственост на ищцовото дружество: дънна платка, централен процесор, оперативна памет, 2 бр. твърди дискове, настъпили в резултат на неизпълнение на договор за доставка на ел. енергия, подадена на 11.07.2010 г. с електрическо напрежение с параметри извън приетите от ДКЕВР, ведно със законната лихва върху всяка от горните суми, считано от 25.08.2010 г. до окончателното изплащане, като необжалвано е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК. Релевират се касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика са разрешени правни въпроси от материално и процесуално естество от значение за изхода на делото, както следва – какъв е размерът за отговорността за вреди, причинени от виновно неизпълнение на договорни задължения, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с приетото в ТР № 3/2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и процесуалноправния въпрос – следва ли въззивният съд, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства/чл. 146, ал. 1 и ал. 2ГПК/, за който твърди, че е решен в противоречие с приетото в ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се и представя посочените ТР, което обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. С. И. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа, че поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени съобразно практиката на ВКС. Излага съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 82 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено по делото, че страните по спора са били в договорни отношения като ищецът е потребител на електроенергия по см. на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ, а ответникът е бил задължен да му продава качествена електроенергия и тъй като това задължение той не е спазил на 11.07.2010 г. като е подал електрическа енергия с напрежение извън приетите от ДКЕВР параметри, в резултат на което ищцовото дружество претърпяло имуществени вреди, изразяващи се в увреждането на елементите на сървърната конфигурация на собствения му персонален компютър, описани в обстоятелствената част на исковата молба, а именно: дънна платка, централен процесор, оперативна памет, 2 бр. твърди дискове. Съдът е приел, изпълнявайки указанията в отменителното решение на ВКС, че в случая правилната квалификация на предявения иск е по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 82 ЗЗД и тъй като ищецът е доказал, че е изправна страна в договорните правоотношения с ответника, а последният не е изпълнил задълженията си да му доставя качествена електроенергия, то и искът за вреди от неизпълнение на договорните задължения се явява основателен за сумата от 2 156 лв., представляваща обезщетение за причинените му вреди в резултат на подадената на 11.07.2010 г. некачествена електроенергия, така както са заявени с исковата молба, а именно – стойността на увредените елементи на сървърната конфигурация на персонален компютър, собственост на ищцовото дружество: дънна платка, централен процесор, оперативна памет, 2 бр. твърди дискове, възлизащи на стойност от 1756,23 лв. и цената на труда в размер на 400 лв., като искът за разликата до 5 400 лв. като неоснователен е отхвърлил. В тази връзка съдът е приел, че иск за присъждане на софтуер-операционна система не е бил предявен, не е поискано и изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК след изслушване на съдебно-счетоводната експертиза, поради което е обезсилил първоинстанционното решение като недопустимо за разликата над 4 500 лв./погрешно посочена вместо 5 400 лв./ до 7 556 лв. и е отхвърлил иска за разликата над 2 156 лв. до 5 400 лв.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен въпрос – какъв е размерът за отговорността за вреди, причинени от виновно неизпълнение на договорни задължения, освен, че е формулиран твърде общо, не е разрешен с въззивното решение в обжалваната му част в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, посочена от касатора, а в съответствие с нея. Така в изпълнение на указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, въззивният съд е приел, че спорът между страните следва да бъде квалифициран по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 82 ЗЗД, тъй като се касае до претенция за вреди от неточно изпълнение на договор за доставка на електрическа енергия от страна на ответното дружество-доставчик, като размера на обезщетението съдът е определил съобразно поисканото от ищеца и събраните по делото доказателства. В този аспект е без значение обстоятелството, че ищецът е внесъл държавна такса върху претендирания размер на обезщетението, а съдът е уважил иска в по-нисък размер с оглед на събраните по делото относими доказателства, поради което по този въпрос не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения процесуалноправен въпрос – следва ли въззивният съд, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства/чл. 146, ал. 1 и ал. 2ГПК/, тъй като извършените процесуални действия на въззивния съд не са в противоречие на разрешенията, дадени в ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2. Това е така, тъй като в случая по този въпрос, който е съществен за изхода на делото въззивният съд е постановил решението си в съответствие с приетото разрешение в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство и по-конкретно по въпроса какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. В случая той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада – обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. Именно в съответствие с това разрешение и в изпълнение на указанията, дадени с отменителното решение № 71 от 12.03.2014 г. по гр.д. № 880/2012 г. на ВКС, ІV г.о., въззивният съд с определение в з.з. № 1131 от 17.04.2014 г. по делото е определил правилната правна квалификация по спора като във връзка с това е указал на страните съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК чия е доказателствената тежест за установяване на съответните факти и в тази връзка преценявайки събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, е уважил предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 82 ЗЗД за сумата от 2 156 лв., представляваща обезщетение за причинените вреди на ищцовото дружество в резултат на подадената на 11.07.2010 г. некачествена електроенергия от ответника, така както са заявени с исковата молба, а именно – стойността на увредените елементи на сървърната конфигурация на персонален компютър, собственост на ищцовото дружество: дънна платка, централен процесор, оперативна памет, 2 бр. твърди дискове, възлизащи на стойност от 1756,23 лв. и цената на труда в размер на 400 лв. В тази връзка релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените разноски за касационното производство на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 500 лв. юриск. възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 930 от 18.06.2014 г. по в.гр.д. № 648/2014 г. на Варненския окръжен съд, ГО, ІІІ състав, по касационна жалба с вх. № 21678 от 25.07.2014 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: