О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
гр. София, 20.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 120/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Т., М. Й. М. и Е. Й. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 169 от 07.10.16г., постановено по гр.д.№ 355/16г. на Пловдивския апелативен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 211 от 12.02.16г. по гр.д.№ 459/14г. на Пловдивския окръжен съд в уважителната му част и вместо него е отхвърлил като неоснователни исковете на Д. И. Т. и Е. Й. М. срещу С. С. Б. и Т. Г. Б. по чл.108 ЗС за ревандикация на жилище с идентификатор 56784.533.1.3 със застроена площ 98 кв.м., ведно с 1/4 ид.част от дворното място, в което е построена сградата-близнак, представляващо поземлен имот с идентификатор 56784.533.1 по КККР на [населено място] както следва: 1/2 ид.част за Д. И. Т. в режим на съпружеска имуществена общност с М. Й. М. и 1/4 ид.част за Е. Й. М..
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на ищците в първоинстанционното производство Д. И. Т., М. Й. М., Е. Й. М., както и на И. К. М. като първите двама са притежавали 1/2 ид. част в режим на СИО, а останалите двама са притежавали другата 1/2 ид.част също в режим на СИО. И. М. е починал на 20.11.12г. като съпругата му се е отказала от оставеното от него наследство. С нот.акт № 3/11г. И. М., действащ лично за себе си и като пълномощник на тримата ищци е продал имота на първия ответник по време на брака му с втората ответница. Във връзка с твърденията на ищците, че подписите под представеното при сключването на договора пълномощно не са поставени от тях, от заключенията на графологичните експертизи е установено, че подписът на М. М. е положен от него, а по отношение на подписите на Д. Т. и Е. М. едното от вещите лица е посочило, че те вероятно не са положени от тях. От показанията на нотариуса, заверил подписите върху пълномощното и изповядал сделката, е установено че в деня на нейното сключване е бил представен подписан от страните предварителен договор, като и пълномощното, върху което подписите на упълномощителите са били предварително положени, но те са ги потвърдили пред нотариуса и по негово настояване са изписали собственоръчно и имената си върху пълномощното. Нотариусът е проверил документите им за самоличност, макар че ги е познавала лично, след което те са напуснали кантората, а при сключването на договора като продавач е присъствал само И. М.. На 03.10.11г. страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на имота, който е подписан лично и от ищците.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че по делото не е доказано твърдението на ищците, че не са подписали пълномощното за сключването на сделката и че тя е сключена без тяхното съгласие, независимо от обстоятелството, че по това време ищцата Е. М. е работила в [населено място] и в този ден не е ползвала някакъв вид отпуск. Посочено е също, че дори двете ищци да не са подписали пълномощното, те са могли съгласно чл.24, ал.4 СК в преклузивния шестмесечен срок от узнаването за сделката да я оспорят, което не е сторено. След изтичането на този срок сделката е стабилизирана и не може да бъде оспорвана на основание неучастие на единия от съпрузите.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, според която договорът, сключен при надлежна представителна власт не е нищожен, а относително недействителен – правните действия, извършени от лице без представителна власт не са нищожни, тъй като могат да бъдат потвърдени от представлявания или налице е висяща недействителност на сделката до потвърждаването й от лицето, от чието име е сключена, поради което правната квалификация на иск за недействителност на сделка поради липса на представителна власт е по чл.42, ал.2 ЗЗД.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Според задължителната практика на ВКС формулирането на правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, е задължение на касатора и този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може само да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК или от касационната жалба /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая касаторите не са посочили обуславящ изхода на спора правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а представената от тях практика на ВКС относно вида недействителност на договор, сключен при липсата на надлежна представителна власт, респ. за правната квалификация на предявен иск за недействителност на такава сделка няма никакво отношение към изхода на настоящия спор по предявения ревандикационен иск с правна квалификация чл.108 ЗС с оглед приетото от съда, че такъв порок на сделката не е налице, а дори и тя да е сключена при липсата на надлежно упълномощаване от страна на касаторките, те са могли като съпруги на продавачите да я оспорят в шестмесечен срок от узнаването, което не е сторено и вече не могат да правят такова оспорване след този срок. Посоченото от въззивния съд, че сделката не е нищожна поради липса на съгласие е отговор на твърденията на касаторите в исковата молба, а не принципно становище по вида на недействителност на сделката и няма отношение към решаващата воля на съда за отхвърлянето на иска.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание ч.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по жалбата сторените от тях разноски в настоящото производство в размер на 600 лв. – адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 169 от 07.10.16г., постановено по гр.д.№ 355/16г. на Пловдивския апелативен съд.
О с ъ ж д а Д. И. Т., М. Й. М. и Е. Й. М. от [населено място] да заплатят на С. С. Б. и на Т. Г. Б. от [населено място] сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: