О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
[населено място], 24.02.2011г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията К. т.д. №693/2010 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл.288 ГПК и е образувано по касационна жалба К. С. М. от[населено място], чрез адв. С. К. – Б. срещу решение №VІ-23 от 4.05.2010г., постановено по гр.дело № 198/2010г. на Б. окръжен съд, с което е потвърдено решение № ХІІІ-1675/13.02.2009г. по гр.дело №5649/2009г. на Б. районен съд.
С това решение са отхвърлени обективно съединените искове по чл.279, ал.1 във връзка с чл.276, ал.2,т.6 от КЗ и чл.86 ЗЗД, предявени срещу ЗД [фирма] за заплащане на неимуществени вреди и мораторни лихви по застраховка “Злополука на пътниците в обществения транспорт и местата в МПС”. За да потвърди обжалвания резултат на първоинстанционния съд, Б. окръжен съд е приел, че ищецът не е доказал да е настъпила трайна загуба на работоспособност от претърпяното увреждане от ПТП, тъй като изплащането на обезщетението е в пряка връзка с процента на настъпилата трайна загуба. С оглед на липсата на доказателства, счетено е, че липсата на дефиниция на понятието трайна загуба на работоспособност в закона е без значение за изхода на делото. Касаторът излага доводи за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Позовава се на предпоставките за допускане на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по материалноправния въпрос: в кои случай и каква трябва да бъде степента на увреждане за да е налице “временна” или “трайна” неработоспособност, при положение, че липсва дефиниция на тези две понятия в закона. Приложени са четири броя определения на ВКС по чл.288 ГПК за спорове по искове по чл.200 от КТ-претендирано обезщетение за вреди причинени на работника по време на трудова злополука. С допълнителна молба от 11.01.2011г. касаторът представя решение по чл.290 ГПК, с което ВКС се е произнесъл по иск по чл.200 КТ и в същото е прието, че по силата на чл.200 КТ работодателят отговаря за всички причинени на работника вреди от трудова злополука ли професионално заболяване като трайна работоспособност над 50%, трайна работоспособност под 50%, временна неработоспособност или смърт.
Ответникът по касационната жалба ЗД[фирма] – София не заявява становище по допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Същественият материалноправен или процесуален въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. З. на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
Поставеният от касатора въпрос при какви увреждания е налице “временна” или “трайна” загуба на работоспособност има отношения към повдигнатия пред съда правен спор. Въпросът обаче е поставен общо и не е обусловил решаващите изводи на съда за отхвърляне на предявените исково. Искът за заплащане на обезщетението по застраховка “злополука” не е отхвърлен защото съдът е дал погрешно определение на “временна” и трайна” работоспособност, а защото ищецът не е доказал увреждането за което застрахователят отговаря при настъпване на застрахователно събитие при застраховка “злополука” – смърт или трайна загуба на работоспособност. В цитираната в касационна жалба Наредба №24 за задължителното застраховане е посочен реда за определяне на процента на трайна загуба на работоспособност и начина на определяне на размера на обезщетението по застраховка “злополука”/ чл.24/. Съгласно чл.24, ал.3 от Наредба №4 процентът на трайна загуба на работоспособност се определя от Т. или от застрахователна експертна комисия съгласно списък на травматичните болести и увреждания на застрахователя след окончателно и пълно стабилизиране на уврежданията на застрахования, но не по-рано от 3 месеца и не по-късно от една година от датата на събитието. Доказателства дали увреждането от ПТП попада сред заболяванията и уврежданията определящи трайната загуба на работоспособност и съответно какъв е процента на трайна загуба на работоспособност не са представени по делото, т.е. този факт с правно значение е останал недоказан.
Не налице и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С представеното от касатора решение по чл.290 ГПК ВКС се е произнесъл за отговорността на работодателя по чл.200 КТ, а именно, че отговаря за всички причинени на работника вреди от трудова злополука ли професионално заболяване като трайна работоспособност над 50%, трайна работоспособност под 50%, временна неработоспособност или смърт. Не е налице обективен идентитет между делата, което само по себе си изключва приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Освен това, в цитираното решение не е дадена дефиниция на двата вида неработоспособност, а само е дадено разрешение за обема на отговорност на работодателя при увреждане на работника по време на извършване на възложената му работа.
Не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед на регламента на чл.24 от Наредба №24 за задължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и 2 от Кодекса за застраховането и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на моторни превозни средства.
В заключение, поради това, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, затова Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №VІ-23 от 4.05.2010г. постановено по в.гр.дело №198/2010г. на Б. окръжен съд, шести въззивен граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: