Определение по ч. гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
София, 28.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 20.06.2018 г. в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
ч. гр.дело N 1982 /2018 г.:
Производство по чл.274,ал.3,т.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на нотариус И. А. И., с рег. № 384 на нотариалната камара, с район на действие – този на Софийския районен съд срещу определение № 8184 от 11.04.2018 г., постановено по гр. д. № 4432 /2018 г. на Софийски градски съд, г.о., с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение на съдия по вписванията при Софийския районен съд, с което е отказано вписването на нотариален акт за спогодба поради непредставяне на актуална декларация по чл.264,ал.1 ДОПК от един от прехвърлителите по сделката.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел въз основа на тълкуване на представените за вписване документи – договор, спогодба и кадастрални схеми, че нотариалният акт за спогодба, за който е постановен отказ да бъде вписан, съдържа прехвърлителна сделка, във връзка с която следва да се представи декларация по чл.264,ал.1 ДОПК от всички прехвърлители, подписана непосредствено преди сделката или поне през същата финансова година (т.е. през 2018 г.), като непредставянето на такава декларация е основание за отказ да бъде вписана сделката, поради което отказът на съдията по вписванията е законосъобразен и жалбата следва да бъде оставена без уважение.
Частната жалба е допустима.
По предпоставките за допускане на касационно обжалване:
Жалбоподателят извежда правния въпрос (дословно): За валидността на декларацията по чл.264,ал.1 ДОПК (?) и твърди, че е разрешен в противоречие с приетото в т.6 на ТР № 7 /25.04.2013 г. на ОСГТК на ВК, че основната цел на вписването е осигуряване на публичност и противопоставимост на акта, като ако този акт страда от някакви пороци, оповестяването му улеснява защитата срещу тях, защото дава възможност на заинтересуваните да се запознаят със съдържанието на акта и при наличието на правен интерес – да го атакуват пред съда. И щом ВКС приема, че следва да се допусне вписване на акт, който страда от пороци, то на още по-силно основание следва да се допусне вписването на акт, при който някои от съпътстващите вписването документи страда от някакъв порок.
В посочената т.6 от ТР № 7 /25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдията по вписване не проверява материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закон. Не е обсъждан въпрос за валидността на декларациите по чл.264,ал.1 ДОПК.
Съответно изведеният въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото разрешение на т.6 от ТР № 7 /25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с посоченото разрешение (в тълкувателното решение) обуславящ изводите на въззивния съд е въпросът: дали съдията по вписванията следи за представяне на декларации по чл.264,ал.1 ДОПК, когато те представляват изискване на закона за съставяне на нотариален акт, който е представен за вписване?
По този въпрос въззивният съд е приел, че по силата на изрична правна норма – чл.265 ДОПК както нотариусът, така и съдията по вписванията следят за представянето на такива декларации.
П-конкретно въззивният съд е приел следното: Според чл.32а,ал.1 ПВ съдията по вписванията може да откаже вписване на представен за вписван акт, ако той не отговаря на изискванията на закона. Декларацията по чл.264,ал.1 ДОПК е едно от изискванията на закона, които следва да бъдат проверени от съдията по вписванията, тъй като съпровожда подлежащия на вписване акт. Както нотариусът, така и съдията по вписванията следят за представянето на тези декларации (чл.265 ДОПК). Поради което и липсата на декларация е основание за отказ за вписване на подлежащия на вписване акт (така т.6 на ТР № 7 /2013 г. на ОСГТК на ВКС). Проверката, която съдията по вписванията е длъжен да направи на документите, които следва да съпровождат молбата за вписване на акта, съставлява функцията на съдията по вписванията като орган, пред който се развива охранителното производство по вписване на съответните подлежащи на вписване актове. Да се приеме обратното означава да се приеме, че охранителното производство по вписване е безпредметно, което противоречи на уредбата на това производство в закона.
Следователно обуславящият въпрос (какъвто не е изведен от жалбоподателя) не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото тълкувателно решение, в което не е прието, че съдията по вписване не следи за пороци при съставянето на декларации по чл.264,ал.1 ДОПК, а в съответствие с приетото в цитираното тълкувателно решение и с нормата на чл.265 ДОПК, на която съдът се е позовал.
В случая съдията по вписванията не е извършвал проверка на материалноправните предпоставки на представения за вписване акт, а на едно от изискванията на закона, което изрично му е възложено с цитираната разпоредба на чл.265 ДОПК.
Жалбоподателят твърди, че определението е очевидно неправилно, тъй като, за да формира извода, че със спогодбата не се цели изясняване на воля, а прехвърляне на обект, съдът не е съобразил разпоредбите на чл.27,ал.1,т.3 ЗКИР, според която за обектите в сграда се записват посочените в документа за собственост площ и разпоредбата на чл.53,т.3 ЗКИР, според която измененията на кадастралната карта и кадастралните регистри се извършват без издаване на заповед.
Въззивният съд е приел, че за да определи дали сделката, обективирана в нотариалния акт, е сред тези, които попадат в обхвата на чл.264,ал.1 ДОПК, е необходимо съдията по вписванията да тълкува съдържанието на сделката (позовал се е на определение № 29 /07.02.2018 г. по ч.гр.д. № 20 /2018 г. на ВКС, I), въззивният съд е тълкувал спогодбата заедно с договора за продажба (съгласно правилото на чл.20 ЗЗД ) и е обсъдил кадастралните схеми, които са част от договора за продажба и спогодбата и така е достигнал до извод, че в случая в договора е допусната неяснота относно прехвърлянето на обект № 6 – дали обект № 6 изобщо е бил обект на първоначалния договор за покупко-продажба и тази неяснота е довела до допълнителна уговорка за прехвърляне на обекта по силата на спогодбата. Въззивният съд е приел, че в случая поради неяснотата следва да се приеме, че страните допълнително са прехвърлили право на собственост върху обект № 6, както изрично са написали. Намерението на страните чрез спогодбата да прехвърлят права косвено следва и от избраната форма на договора – нотариален акт, според (чл.365,ал.2,изр.2 ЗЗД) това е необходимо само ако се прехвърлят права върху недвижим имот. Следователно волята на страните е да прехвърлят вещни права.
От изложеното е видно, че изводът на въззивния съд за допусната неяснота и за налична уговорка за прехвърляне на права, са основани на тълкуване на уговорките на страните, отразени в спогодбата и в договора и в приложенията към тях, а не на извод дали площта на обекта в сграда по документ представлява една от основните кадастрални данни или не (чл.27,ал.1,т.3 ЗКИР), нито на извод, че пречка за вписването представлява хипотеза на чл.53,т.3 ЗКИР (констатиране на несъответствие между данните в кадастралния регистър на недвижимите имоти и източника, удостоверяващ данните, което да е основание за изменение в кадастралния регистър на недвижимите имоти).
Въззивният съд не е прилагал и не е следвало да прилага посочените две разпоредба от ЗКИР за преценка на действителната воля на страните, поради което очевидната неправилност, на която се позовава частният жалбоподател, не е налице.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В настоящото производство не се претендират разноски и такива не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното настоящият състав
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска до касационно обжалване определение № 8184 от 11.04.2018 г., постановено по гр. д. № 4432 /2018 г. на Софийски градски съд, г.о..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.