О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1202
гр.София, 28.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 5693/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Ж. И. Е. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 6923 от 25.10.2012 г. по гр.д.№ 16947/ 2011 г., с което, след като е отменено изцяло решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 53268/ 2009 г., е прието за установено в отношенията между касатора и [фирма], че първият дължи сумата 6 757,19 лв – незаплатена топлинна енергия за период 01.03.1999 г. – 28.08.2009 г. и сумата 3 810,36 лв лихви за забава.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС процесуалноправните въпроси за разпределението на доказателствената тежест за факта на ползване на топлинна енергия и за задължението на въззивния съд да основе решението си върху установените по делото обстоятелства и закона, излагайки собствени изводи в мотивите. Счита също, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като първата и въззивната инстанции разрешили по коренно противоположен начин един и същ правен спор. Освен това повдига процесуалноправните въпроси за задължението на съда да разясни на страните възможността за получаване на правна помощ и за доказателствената сила на фактурите, издадени от доставчика на топлинна енергия. Поддържа също, че разпоредбата на чл.125 ЗЕ, на която се е позовал въззивния съд, не е приложима към правоотношения, възникнали преди влизане на закона в сила. Според нея тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответникът по касация [фирма] и третото лице – помагач на страната на ищеца [фирма], не вземат становище по жалбата.
Жалбата е допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
Въззивният съд е приел, че ищецът и ответницата (сега касационен жалбоподател) са били в облигационни отношения свързани с доставка на топлинна енергия. Ж. Е. се явявала потребител на такава енергия в сграда – етажна собственост и адресат на задължението за монтиране на индивидуални средства за дялово разпределение. Въпреки наличието на такива, [фирма] изготвяла месечните сметки за ползвана енергия и издавала фактури въз основа на прогнози, но в края на всеки отоплителен сезон били изготвяни изравнителни сметки и по този начин е начислена цена за реално консумираното количество потребена енергия. Този факт съдът е приел за установен от назначената по делото техническа експертиза и като е отхвърлил възраженията на ответницата, че по делото не е установен отопляемият обем на имота, признал за установено съществуването на претендираните от [фирма] вземания. Пред него искане за правна помощ не е било правено, нито ответницата е правила нови възражения или е претендирала събирането на нови доказателства .
При тези мотиви на въззивната инстанция процесуалноправният въпрос за разпределението на доказателствената тежест за факта на ползване на топлинна енергия не обуславя въззивното решение. Съдът не е посочил в мотивите, че тежестта да установи този факт тежи върху ответницата по делото. Напротив, той е приел, че фактът е доказан от назначената по искане на ищеца техническа експертиза, следователно не е прехвърлил доказателствената тежест върху страната, която оспорва фактическото твърдение. Не обуславя въззивното решение и процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да основе решението си върху установените по делото обстоятелства и закона, излагайки собствени изводи в мотивите. Обжалваното решение не постановява, че въззивната инстанция е освободена от задължението да мотивира акта си и да основе решението си върху данните по делото и закона, нито фактически достига до този резултат. Решението е мотивирано и в него са посочени фактическите и правни изводи на съда, а въпросът, доколко тези изводи са правилни, не може да се постави в производството по чл.288 ГПК. При решаване на въпроса да допусне ли касационно обжалване, ВКС проверява само правните разрешения на въззивния съд по конкретни въпроси, а не правилността на решението му въобще.
Неоснователно жалбоподателката поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като първата и въззивната инстанции решили един и същ правен спор по различен начин. В Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. та ОСГТК по тълк.д.№ 1/ 2009 г. е прието, че не може да се обосновава противоречива практика между невлезли в сила съдебни решения, а в частност изрично са посочени и случаите, когато въззивната инстанция е отменила първоинстанционното решение и е решила спора по същество. В такава хипотеза не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Не обуславят въззивното решение процесуалноправните въпроси за задължението на съда да разясни на страните възможността за получаване на правна помощ и за доказателствената сила на фактурите, издадени от доставчика на топлинна енергия. Тези въпроси не са разрешавани от въззивния съд, пред него правна помощ не е искана, а на съда не може да се вменява задължение да подпомага страната, като служебно й назначи такава или й препоръча да направи такова искане. Това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало. Що се касае до доказателствената сила на едностранно съставени фактури, съдът не се е позовал на тях, за да приеме за установени релевантните за спора факти. Тези факти съдът е установил от заключението на техническата експертиза, поради което въпросът за доказателствената стойност на фактурите пред него не е стоял.
Що се касае до твърдението, че разпоредбата на чл.125 ЗЕ не е приложима към конкретното правоотношение, с оглед времето на влизане на закона в сила, това е довод за неправилно приложение на материалния закон. Ако такова има, то е касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. В производството по чл.288 ГПК касационната инстанция няма право да проверява правилно ли е приложен материалният закон в обжалваното въззивно решение, а само дали правните разрешения на въззивния съд са постановени при условията на противоречива практика, в противоречие с практиката на ВКС и дали имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В настоящия случай тези предпоставки не са налице, поради което Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 6923 от 25.10.2012 г. по гр.д.№ 16947/ 2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: