ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1204
София, 29.10.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2642 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д.М. като процесуален представител на М. П. Х. И., Г. Р. П. и Д. Р. П., последната лично и със съгласието на майка си М. П.Х. , всички със съдебен адрес [населено място], срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд /В./ от 16.І.2014г. по в.гр.д. № 2882/2013г.
Ответницата по касационната жалба В. П. Н. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез процесуалния си представител Н.Н. /съпруг, притежаващ юридическа правоспособност/ е заела становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 16.І.2014г. В. е потвърдил решението на Варненския РС от 10.VІІ.2013г. по гр.д № 17206/2012г. в частта, с която М. П.Х., Г. Р.П. и Д. Р.П., последната действаща със съгласието на майка си М.Х., са осъдени да заплатят по равно на В. П.Н. 6878.67лв., представляващи обезщетение за ползване без основание на недвижим имот – апартамент в [населено място], подробно индивидуализиран, през периода 21.Х.2010г. – 02.ХІ.2012г.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че ищцата Н. е собственик на процесния апартамент, че с влязло в сила решение по гр.д. № 16483/2010г. на В. ответниците са осъдени да й предадат владението върху имота, уважен е насрещния иск на последните за 3331.57лв., представляващи увеличена стойност на имота вследствие на извършени в периода ноември 2007г. – октомври 2008г. подобрения, с признато право на задържане до заплащане на сумата на основание чл.72 ал.3 ЗС; до предявяване на ревандикационния иск ответниците са добросъвестни владелци на имота по силата на сключен с ищцата предварителен договор и разполагат с правата по чл.71 ЗС; правото на задържане не включва безвъзмездно ползване на имота – ответниците нямат качеството на владелци по смисъла на чл.68 ЗС, а само на държатели на чужд имот до заплащане на подобренията, поради което не са освободени от задължението да заплащат на собственика добивите от него; възражението, че имотът не се ползва от ответниците след 21.Х.2010г. и че ищцата не е била възпрепятствана да го ползва, е направено с въззивната жалба, то не намира подкрепа в представените доказателства и в приобщеното гр.д. № 16483/2010г., по което ответниците по ревандикационния иск не са оспорили фактическото владение на имота и като лица, заявяващи искания за подобрения, са поискали право на задържане, това твърдение противоречи на поддържаната защита в спора за собственост и следва да бъде доказателствено обосновано, отсъствието на убедителни данни, опровергаващи събраните по делото, не води до промяна на крайните изводи за основателност на предявения иск.
В изложението на М.Х., Г.П. и Д.П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие със задължителната практика на състави на ВКС по въпросите нарушил ли е задължението си първоинстанционният съд да изясни чрез въпроси към страните техните твърдения, както и фактите от значение за делото, включително и да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните за кои факти не сочат доказателства, а също и да даде възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия във връзка с тези указания; какви са последиците от липсата на точен доклад по чл.146 ГПК и с оглед служебното задължение на въззивния съд да се произнесе по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение съобразно разпоредбите на чл.269 и чл.270 ал.3 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Поставените от касаторите процесуалноправни въпроси са неотносими към изхода на спора по делото, тъй като по тях въззивният съд не се е произнасял. Въпросите касаят дейността на първоинстанционния съд и тъй като оплаквания в тази връзка не са заявени пред въззивния съд с въззивната жалба, по силата на чл.269 ГПК такива въпроси не са могли да бъдат, не са разгледани от последния и не са обосновали атакуваното пред настоящата инстанция решение. Неизвършването на доклад по чл.146 ГПК или извършването на непълен или неточен такъв представлява нарушение на съдопроизводствените правила, което не обосновава нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, и за такива нарушения въззивният съд не следи служебно. В такъв смисъл се е произнесло общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС с т.1 и т.2 от ТР № 1/2013г. Ето защо поставените въпроси не съответстват на основната предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК и тъй като не са релевирани такива, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловили изхода на спора, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Разноски на ответницата по касация не се присъждат, тъй като такива за настоящата инстанция не се претендират.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, ГО, ІV състав, № 51 от 16.І.2014г. по гр.д № 2882/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: