7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1208
София, 29.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2873 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Л. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Г. Ю., против въззивното решение № 376 от 2 януари 2013 г., постановено по в.гр.д. № 627 по описа на окръжния съд в гр. Благоевград за 2012 г., в частта му, с която е потвърдено решение № 112 от 4 май 2012 г., постановено по гр.д. № 176 по описа на районния съд в гр. Петрич за 2011 г., за отхвърляне иска на М. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] за заплащане на сумата над присъдените 8000 лева до предявения размер от 70000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на трудова злополука от 10 октомври 2001 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила, защото съдът неправилно е определил размера на дължимото обезщетение като не е отчел всички относими факти и обстоятелства; не са обсъдени или са неправилно обсъдени история на заболяването, епикризи, решения на ТЕЛК; неправилно е прието, че размерът на обезщетението следва да бъде относим към икономическите условия за периода 2001 г., тъй като болките и страданията продължават; посттравматичното разстройство е с хроничен характер; неправилен е анализът на гласните доказателства, както и експертно заключение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че са налице всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите: кои вреди подлежат на обезщетение; как и въз основа на кои от доказателствата по делото се определя размерът на дължимото обезщетение; при определяне размера на обезщетението кои социалноикономически условия се вземат предвид; кои обстоятелства се вземат предвид при определяне размера на дължимото обезщетение. Сочи се ППВС № 4/86 г., ППВС № 17/63 г., както и решение по гр.д. № 2877/2008 г. на СГС, препис от което не е представено.
Срещу останалата част от решението, с което е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на [фирма] да заплати на М. съответното обезщетение, е подадена касационна жалба и от работодателя, чрез процесуалния му представител адв. С. П..
В касационната жалба се сочи, че в обжалваната си част решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано, тъй като съдът приема, че вземането на ищеца е станало изискуемо от момента на констатиране на трудовата злополука по предвидения за това административен ред съгласно чл. 60, ал. 1 КСО, като този извод се формира въз основа на произнасяне на гражданския съд по предявена пред 2002 г. претенция на ищеца; констатирането на злополуката като трудова е станало с разпореждане на НОИ, влязло в законна сила на 6 октомври 2010 г., и от тази дата съдът счита началото на срока по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ; съдът не е приел стореното възражение за погасяване на претенцията по давност, тъй като по иск по чл. 200 КТ трудовата злополука се установява от съда като част от предмета му, а специалният административен ред за квалифициране на злополуката като трудова е от значение за установяване и зачитането й при търсене на пенсионните и осигурителните последици от нея, включително в отношенията между осигурител и работодател, но не е задължителен по иска по чл. 200 КТ; съдът неправилно не приема възражението за проявена от ищеца груба небрежност, без да отговаря на въпроса как е станало стъпването върху ремъците от страна на пострадалия. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК следва да се даде отговор на въпросите: съставянето на акт за трудова злополука елемент ли е от фактическия състав на отговорността на работодателя за причинени вреди от неговия работник от трудова злополука; от кой момент става изискуемо вземането за обезщетение за претърпени от трудова злополука вреди. Сочат се решение № 1336 по гр.д. № 1134/1992 г., ІV г.о., решение № 29 по гр.д. № 4279/2008 г., ІІІ г.о., и решение № 1446 по гр.д. № 6236/2007 г., V г.о, без да се представят преписи.
Ответникът по тази жалба Г. Л. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Г. Ю., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че в резултат на злополуката ищецът е получил счупване на долен крайник, травма на палец на крака, наложила ампутация, нарушена е анатомичната цялост на подбедрицата, като нормалният период за възстановяване е в рамките на отпуснатия му отпуск по болест за осем месеца; както по времето на злополуката, така и след това ищецът е изпитвал силни болки, крайникът е обезобразен, функциите му не са възстановени, походката се променила, има болки при смяна на времето и лесна уморяемост на крака; ищецът изпаднал в посттравматичен стрес, чувствал се непълноценен, обезобразен и неполезен за семейството си; с решение на ВКС по иск по чл. 200 КТ е прието, че искът е преждевременно предявен, тъй като установяването, че злополуката е трудова, е трябвало да се извърши по реда на КСО; с влязло в сила съдебно решение е прието, че между страните е било възникнало трудово правоотношение; злополуката е призната за трудова по реда на КСО; първата инстанция при определяне размера на обезщетението е взел предвид всички доказателства за това какви неимуществени вреди е претърпял ищеца и подробно ги е описал в мотивите; злополуката е станала през 2001 г. и критерият за справедливо парично обезщетение е относим към икономическите условия за този период; и към момента ищецът изпитва болки и страдания, дискомфорт и е с променена лична и обществена нагласа за бъдещето си, но липсват други данни за настъпило друго влошаване на здравословното му състояние и е въпрос на време да се преодолее психологическият проблем; неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност за предявяване на иска – постоянна е практиката на ВКС, че трудова злополука може да се установи и в исковото производство по чл. 200 КТ; именно с оглед указанията на ВКС по предходния спор между страните е могъл да упражни правото си едва след като злополуката е била призната за трудова, като окончателно това е сторено с решение на ВАС от 6 октомври 2010 г., а искът е предявен на 15 декември 2010 г., поради което е предявен в определения от КТ тригодишен срок; ответникът, чиято е тежестта на доказване за това, не е установил, че ищецът е проявил груба небрежност, нито че е поставил крака си на ремъците при съзнавана небрежност, тъй като не е инструктиран за работа с машината и условията на безопасност.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от страните проблеми. Следва да се отбележи, че съобразно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 3, непредставянето на влезли в сила съдебни актове, извън задължителната съдебна практика, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за крайния възприет резултат по спора в обжалвания съдебен акт, води до недопускане на касационното обжалване.
Въпросите на касатора М. са концентрирани около твърдението му, че съдът е извършил неправилно тълкуване на материалния закон при определяне на това кои вреди, при кои обстоятелства и кои доказателства съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливия размер на обезщетението. Твърди се, че съдът не е взел предвид задължителните постановки, дадени от ВС в ППВС № 4/86 г. В цитираното постановление В. съд приема, че всички вреди (имуществени и неимуществени), които са пряка и непосредствена последица от увреждането, подлежат на обезщетяване. В т. ІІ на постановлението се сочи, че, за да определи справедливия размер на обезщетението съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД, съдът следва да прецени редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства – например характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които то е извършено, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания, като списъкът не е изчерпателен; обстоятелствата, които обосновават присъдения размер, следва да бъдат отбелязани в мотивите на съда. Тези постановки са неизменно възприемани и от обвързващата съдебна практика по чл. 290 ГПК – например в решение № 38 по гр.д. № 323/2012 г., ІІІ г.о., ВКС приема, че с обвързващата съдебна практика е преутвърдено действието на ППВС № 4/68 г. и са доразвити неговите постановки съобразно новите социални и икономически реалности. Без изрично да е поставен правен въпрос, в мотивировката на изложението си към касационната жалба касаторът се е задоволил да посочи, че съдът е преценявал само вече настъпили вреди, пренебрегвайки бъдещите такива, и е повторил тезата си за липса на правилна преценка на увреждането на здравето на касатора в цялост, трудностите му в личен и социален план, влошеното му психологическо състояние. В обжалваното решение съдът е изложил съображения по всички елементи, които се сочат в задължителната съдебна практика като основа за преценката на претърпените вреди и тяхното справедливо обезщетяване. Всъщност касаторът обосновава твърдение за неправилна преценка на събраните доказателства, но не поставя изричен правен въпрос, поради което не може да се счита за изпълнено изискването за посочване на общото основание за допускане на касационното обжалване. Освен ППВС № 4/68 г., се поддържа, че при постановяване на въззивното решение е нарушено и тълкуването, дадено от ВС в ППВС № 17/63 г. Не е посочено от касатора обаче за коя от многото разглеждани хипотези на представеното ППВС се поддържа нарушаване на задължителната съдебна практика. На последно място касаторът пита при определяне размера на обезщетението кои социалноикономически условия се вземат предвид. По този въпрос в обвързващата си съдебна практика, намерила израз например в решение № 390 по гр.д. № 920/2011 г., ІV г.о., ВКС приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди може да бъде определен към различен момент в зависимост от вида и характера на вредите и от това как е предявен искът, като размерът може да бъде определен към момента на извършване на увреждащото действие или към по-късен момент, когато са се проявили всички последици от увреждането. Прието е, че когато искът е предявен за пълно обезщетение за всички вреди, вкл. и бъдещи с оглед прогнозата за страданието, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като деецът дължи справедливо обезщетение към момента на определянето му. В процесния случай въззивният съд е преценил, че злополуката е станала през 2001 г. и критерият за справедливо парично обезщетение е относим към икономическите условия за този период. Следователно, съдът е пристъпил към определяне на справедливия размер на обезщетението именно в съответствие с посоченото тълкуване, като за предявения иск за пълно обезщетение за всички вреди размерът е определен към момента на осъществяване на увреждащото действие. Съображения за налична инфлация, поради което определеният размер не е справедлив, не са излагани в процеса. Ето защо касационният съд приема, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по жалбата на ищеца.
Същото е заключението на касационния съд и по отношение на жалбата на работодателя. По първия правен въпрос, касаещ възможността в рамките на производство по чл. 200 КТ да се установява трудова злополука, съдебната практика е уеднаквена, като например в решение № 298 по гр.д. № 184/2012 г., ІІІ г.о., ВКС приема, че наличието на влязъл в сила акт относно наличие на трудова злополука, е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ, като установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, а е необходимо да се осъществи предвидената в чл. 57 и сл. от Кодекса за социално осигуряване процедура. ВКС заключава, че липсата на разпореждане по смисъла на чл. 60, ал. 1 КСО не дава възможност на ищеца да предизвика установяване на трудова злополука в рамките на съдебно производство. Въззивният съд е приел тълкуване напълно в съответствие с това обвързващо разрешение на ВКС, като тълкуването е дадено във връзка с приетото от ВКС в решение № 134 по гр.д. № 207/2005 г., ІІ г.о. по исково производство по чл. 200 КТ между страните по настоящото дело за същата трудова злополука, в което ВКС сочи, че във връзка с разпоредбата на чл. 290 КТ уреждането на трудовите злополуки, включително установяването и квалифицирането им като такива, се извършва по предвидения в КСО административен ред, като така е оставил в сила разрешението на въззивния съд за това, че искът е преждевременно предявен. Изводът за началото на течението на давностния срок по чл. 358, ал. 1 КТ, е основан на указанията на ВКС по предходния спор по чл. 200 КТ между страните, намерен за преждевременно предявен, като въззивният съд по настоящия спор е посочил, че ищецът с оглед съответните указания на ВКС е могъл да упражни правото си да претендира обезщетение от работодателя едва след като злополуката е била призната за трудова, което е станало след решение на ВАС, а искът е предявен в съответния срок след решението на ВАС. При това положение въпросът за това от кой момент става изискуемо вземането за обезщетение за претърпени от трудова злополука вреди не е бил разрешен изобщо на плоскостта на ППВС № 2/81 г., а правен въпрос във връзка със сочените като задължителни указания на ВКС по предходен спор по чл. 200 КТ не се поставя. Накрая, тъй като касаторът е пренебрегнал задължението си да представи преписи от незадължителната съдебна практика (сочената от него такава е по отменения ГПК на състави на ВС и ВКС), с която се старае да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, то касационният съд в настоящия си състав не може да извърши преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разрешенията, дадени в сочените от касатора съдебни решения.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 376 от 2 януари 2013 г., постановено по в.гр.д. № 627 по описа на окръжния съд в гр. Благоевград за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: