О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
София, 12.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 24.11.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 10 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1594 от 24.07.2014 год., по в.гр.д.№ 4865/ 2013 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на СГС № 1531 от 30.08.2013 год., по т.д.№ 4229/2011 год., в неговата отхвърлителна част, са уважени предявените от [фирма] и [фирма] срещу касатора обективно кумулативно съединени искови претенции – главна, основана на чл.208, ал.1 КЗ/ отм./ за заплащане на сумата 28 583.07 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 110407001390 от 17.04.2009 год. за настъпило на 18/19.10.2009 год. застрахователно събитие – кражба с взлом, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба – 25.10.2011 год. до окончателното и изплащане и акцесорна – по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 2 940 лв., обезщетение за забава за периода 05.11.2010 год. – 25.10.2011 год.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение – порок, обоснован с липса на изискуемата се легитимация за ищеца [фирма] и извършено в несъответствие с процесуалния закон служебно конституиране на [фирма], като съищец по делото, в качеството му на трето ползващо се лице по см. на чл.183 КЗ/ отм./, без да са налице предпоставките на чл.26, ал.4 ГПК.
Алтернативно се поддържа и оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт, поради необоснованост на фактическите и правни изводи , допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в случая са налице предпоставките за успешно провеждане на косвения иск по чл.134 ЗЗД, позовавайки се качеството на длъжник, а не на кредитор на ищеца [фирма] по отношение на [фирма], както и на отсъствие на проявено от страна на Банката бездействие за охрана на собствените си интереси по процесния застрахователен договор.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава едновременно на предпоставките по чл.280, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право:
1.” Следва ли ищецът да се приема за кредитор по см. на чл.134 ЗЗД, без доказано наличие на изпълнителен титул, или каквото и да е съществуващо вземане срещу третото ползващо се от застраховката лице ?”; 2.” Приложим ли е чл.134, ал.1 ЗЗД за евентуални хипотетични бъдещи задължения ?”; 3. „Следва ли да се приеме завеждането на претенция за изплащане на застрахователно обезщетение и съгласието с отказа на застрахователя по нея от страна на единственото лице, имащо право да получи застрахователно обезщетение, като бездействие от страна на последното по см. на чл.134 ЗЗД?”; 4.” Следва ли да се приеме, че е налице заплаха за удовлетворяване на ищеца, при условие, че третото ползващо се от застраховката лице няма каквито и да е съществуващи задължения към него, а правно организационната форма и финансовите характеристики на последното, видно от ТР съпоставени с размера на твърдяното задължение не обуславят каквато и да е заплаха за удовлетворяване на кредитора?”; 5. „ Налице ли е правен интерес за ищеца от предявяването на косвен иск за сума по- голяма от евентуалното му вземане срещу трето ползващо се от застраховката лице?”; 6.”Процесуално допустимо ли е конституирането по реда на чл.26, ал.4 ГПК на съищец по делото, без съдът да е посочил законовото основание по см. на чл.26, ал.2 ГПК?”.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на отделни състави на ВКС: № 1517 от 06.06.73 год., по гр.д.№ 982/73 г. на І г.о.; № 709/ 18.05.2006 год., по т.д.№1037/2004 г. на ІІ т.о.; № 1058 от 10.12.2004 год., по т.д.№ 151/2004 год. и № 10 от 10.06.2009 год., по т.д.№ 510/2008 год. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допустимостта на касационната жалба, с твърдението, че същата е подадена след изтичане на преклузивния срок по чл.283 ГПК, предвид датата на товарителницата на допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността и, поради отсъствие на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По допустимостта на касационната жалба:
Касационната жалба е подадена в прекратителния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Не намира опора в закона и в доказателствения материал по делото поддържаното в обратен смисъл становище от ответника по касационната жалба [фирма].
От представените в заверено ксероксно копие обратна разписка и товарителница № [ЕГН] на куриерска служба [фирма], адресирани до ВКС е видно, че датата на подаване на документна пратка от [фирма], съдържаща според изричното посочване на подателя и „касационна жалба против решение по в.гр.д.№ 4865/2013 год. на САпС” е 01.09.2014 год.. В същия смисъл, че пратката по визираната по- горе товарителница с №[ЕГН] е приета от служители на куриера на 01.09.2014 год., са и данните от приложената в заверено от страната ксероксно копие електронна справка за нейното движение. Следователно при съпоставката на тази дата с датата, на която на настоящия жалбоподател е връчен въззивния съдебен акт на Софийски апелативен съд, предмет на предприетото обжалване – 30.07.2014 год., се налага правен извод, че изпращайки касационната жалба с куриерска служба, касаторът е спазил прекратителния срок за касационно обжалване по чл.283 ГПК, изтичащ за последния, според установения в чл.62, ал.2 ГПК ред, на 01.09.2014 г. – първият следващ присъствен ден, съгласно чл.60, ал.6 ГПК
Що се отнася до останалите въведени от процесуалния представител на ответника доводи за обвързване изтичането на срока за подаване на касационната жалба с момента на приключване работното време на съда и за правните последици относно достоверността на посочената в обратната разписка на куриерска фирма [фирма] дата, при липса на поставено „пощенско клеймо, то първият от тях е правно несъстоятелен предвид разглежданата хипотеза и процесуалното правило на чл.62, ал.1 пр.1 ГПК. По отношение на втория е налице трайно установена съдебната практика, според която разпоредбата на чл.62, ал.2 ГПК е приложима и за случаите на изпратен документ чрез куриерска служба – легитимиран пощенски оператор по см. на чл.38 от Закона за пощенските услуги.
По допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за доказани елементите от фактическия състав на чл.208, ал.1 КЗ/ отм./, поради което е изградил краен правен извод, че в тежест на ответното застрахователно дружество се е породило валидно и изискуемо задължение да заплати застрахователно обезщетение, съобразно условията на сключения със [фирма], като уговарящ, застрахователен договор за имуществена застраховка ”Индустриален пожар на имущество – преносима дизелова помпа НD 50”, срок на действие от 28.10.2008 год. до 28.10.2009 год., в полза на [фирма] – кредитодател по договор кредит за закупуването и, обективиран в застрахователна полица № 1104070001390 за застрахователна сума 100 000 лв.. Позовавайки се на липсата на установени в хода на делото, съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, обстоятелства, които по силата на закона или клаузите на конкретния застрахователен договор и ОУ към същия, да изключват отговорността на застрахователя за обезщетяване на лицето – бенефициер за причинената му имуществена щета – резултат от настъпилото застрахователно събитие „ кражба с взлом”– покрит застрахователен риск по см. на чл.6.12 от клауза „В”3 от тези ОУ, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл да е налице основание за освобождаване на застрахователя от отговорност за заплащане на дължимото застрахователно обезщетение. Конкретният размер на следващите се на Банката – бенефициер, конституирана в хода на процеса като съищец, суми въззивната инстанция е определила съобразявайки разпоредбата на чл.199а КЗ/ отм./ , според която при сключена в полза на кредитор застраховка и при настъпване на застрахователно събитие застрахователят отговоря пред кредитора до размера на непогасената част от задължението, за обезпечение на което е сключен застрахователният договор, заедно с лихви към датата на настъпване на застрахователното събитие и разноски, пазарната стойност на застрахованата вещ към релевантния за спора момент, определена въз основа на заключението на изслушаната съдебно – техническа експертиза, както и на установения в хода на делото, вкл. от неоспореното заключение по допусната специализирана експертиза, остатък от вземането на кредитодателя към ищцовото търговско дружество – кредитополучател, към 13. 11. 2012 год. – датата на Банкова референция, изх.№[ЕИК], издадена от „У. КРЕДИТ Б.”.
Преценявайки решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора въпроси на материалното и процесуално право от № 1 до № 5 не обосноват наличие на обща главна предпоставка за допускане на касационно обжалване, според задължително разяснените в т.1 на ТР № 1/ 19 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС критерии. Същите тези въпроси не само не се включват в предмета на конкретния правен спор и не са били обсъждани от въззивния съд, поради което нямат и обуславящо значение за постановения краен правен резултат по делото, но разрешаването им принципно винаги е свързано с проверка правилността на изградените от въззивната инстанция фактически и правни изводи, съобразно отделните ангажирани доказателства, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Що се касае до шестият формулиран от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, то той макар и важен е ирелевантен за конкретния правен спора, тъй като в случая не се касае до процесуална субституция, която е регламентирана в чл.26, ал.4 ГПК. Следователно същият този въпрос не може да обоснове правен извод за осъществени от решаващия съд такива процесуални действия във вр. с приложението на конкретната законова разпоредба, който да са в несъответствие с практиката на ВКС и сами по себе си да са обусловили крайния изход на делото по начин, който е във вреда на жалбоподателя.
При отсъствие на общата предпоставка за достъп до касация въведените от касатора селективни основания по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не подлежи на обсъждане, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделен остава въпросът, че същите са неаргументирани и взаимно изключващи се.
Поради това единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая въпросите за допустимостта на предявените [фирма] в обективно кумулативно съединяване искове, тяхната правна квалификация– по чл.208, ал.1 КЗ/ отм./ и по чл.86, ал.1 ЗЗД и дали е допустимо конституирането на „У. КРЕДИТ Б.” АД, [населено място], като съищец по делото е бил решен с влязло в сила определение на Софийски апелативен съд № 1072/15. 05. 2012 год., по в. ч.гр.д.№ 1628/ 12 г., поради което е отсъствала и процесуална възможност за повторното им обсъждане в обжалваното въззивно решение.
Така възприетото разрешение относно активната материалноправна легитимация на ищеца, която всъщност касаторът оспорва, допускайки неоправдано сместване с безспорната му процесуалноправна легитимация на страна в процеса, е в пълно съгласие с трайно непротиворечивата практика на ВКС, споделяща се напълно и от настоящият съдебен състав. Същата, обективирана в решение № 1829/ 13.03.200 г. , по гр.д.№ 1241/2000 г. на V г.о. на ВКС и мн.др. е в смисъл, че когато по искане на застрахован срещу заплатена от него премия застрахователят се е задължил при настъпване на определено застрахователно събитие да заплати на третото лице застрахователно обезщетение, налице е договор в полза на трето лице. При такъв договор застрахованият – уговарящ , който е страна по застрахователния договор е легитимиран да иска от застрахователя- обещател изпълнение на задълженията, поети към третото ползващо се лице- бенефициер.
Следователно в този случай и уговарящият – страна по застрахователния договор и третото лице –бенефициер разполагат със самостоятелно право на иск за изпълнение по сделката и могат да го упражнят едновременно, действайки като обикновени другари.
Това несъмнено означава, че в разглежданата хипотеза не се касае до упражнено чрез косвения иск по чл.134 ЗЗД чуждо потестативно процесуално правомощие на длъжника от неговия кредитор, в каквато насока са изложените от касатора, под формата на въпроси, доводи.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 500 лева, съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 год. на ВАС.
Водим от горното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1594 от 24.07.2014 год., по в.гр.д.№ 4865/ 2013 год., по описа на с.с.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място] да заплати на „У. КРЕДИТ Б.” АД, [населено място] сумата 500 лв./ петстотин лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: