О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
гр. София, 19.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4088 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни по делото /ищцата М. Г. С. и ответника „Топ Бискит“ ООД/, срещу решение № 198 от 21.06. 2018г. по в. гр. дело № 201/2018г. на Окръжен съд – Перник, с което предявеният от М. Г. С. срещу „Топ Бискит“ ООД иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, станала на 09.05.2016г., е уважен за сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва от датата на трудовата злополука /09.05.2016г./ до окончателното плащане, като искът е отхвърлен като неоснователен за разликата до целия предявен размер от 50 000 лв..
Касаторът – ищца поддържа, че въззивното решение в частта му, с която съдът е приел, че е налице груба небрежност от страна на работничката и поради това е намалил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от процесната трудова злополука с 50 %, е неправилно поради нарушение на материалния закон. Моли въззивното решение в частта му, в която искът с правно основание чл. 200 КТ е отхвърлен, да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен в пълния му заявен размер от 50 000 лева.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, ищцата сочи бланкетно чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване, без да излага относими към тези правни норми обстоятелства и без да извежда правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Навежда единствено доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение досежно „извода на въззивния съд за проявена от страна на пострадалата груба небрежност“. Поддържа противоречие на въззивното решение с определение № 110/13.02.2009г. по гр.д. № 3356/2008г. на ВКС, II г.о., определение № 771/10.12.2010г. по т.д. № 828/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 97 /02.06.2011г. по т.д. № 820/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 308/17.12.2012г. по гр.д. № 304/2012г. на ВКС, III г.о..
Ответникът по касационната жалба на ищцата –„Топ Бискит“ ООД, не подава отговор на същата.
Касаторът – ответник поддържа, че с обжалваното въззивно решение, в нарушение на материалния закон /чл. 201 КТ/, съдът неправилно е преценил степента на съпричиняване от страна на ищцата на настъпилия вредоносен резултат. Моли атакуваното решение да бъде частично отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което претенцията на работничката да бъде отхвърлена за сумата над 2 500 лева. В допълнение към касационната жалба, постъпило в срока за касационно обжалване, навежда оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и постановяването му в нарушение на процесуалните правила и материалния закон, досежно изводите на съда за степента на съпричиняване и определянето на дължимото обезщетение съгласно чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „При допусната от работника груба небрежност за настъпване на трудова злополука, степента на съпричиняване на пострадалия трябва ли да се определи в съответствие с обективното състояние на допринасяне за трудовата злополука от конкретния принос на работника?“, който в съответствие с правомощията на касационната инстанция съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъде преформулиран по следния начин: При установена груба небрежност от страна на работника или служителя при трудова злополука, следва ли съдът, при извършване на компенсацията на вини, да вземе предвид действителното съотношение между приносите на работника или служителя и работодателя за настъпване на трудовата злополуката?. Касаторът – ответник навежда разрешаването на този правен въпрос от въззивния съд в противоречие с решение № 68/01.03.2010г. по гр.д. № 3456/2008г. на ВКС, II г.о., решение № 291/11.07.2012г. по гр.д. № 951/2011г. на ВКС, IV г.о. и решение № 252/30.09.2016г. по гр.д. № 1364/2016г. на ВКС, IV г.о.. Поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 4/1968г., и по друг правен въпрос: „Обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука следва ли да се определи като се вземат предвид всички обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди?“.
М. Г. С. подава отговор по касационната жалба на ответника, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, поддържайки становище за отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК /въззивно решение по иск по трудов спор с цена над 5 000 лв./, с оглед на което са процесуално допустими.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищцата М. С. е работила по трудово правоотношение с ответното дружество „Топ Бискит“ ООД на длъжност „сортировач“, с място на работа – „цех за производство на бисквити“; че на 09.05.2016г., при работа с машина „шприц за сладки, програмируем, двуцветен“, ищцата е получила конквасация на III и IV пръст на лявата ръка, последващи некроза на четвъртия пръст и неговата ампутация, в следствие на поставяне на ръката в улея на работещата машина до ниво валове, в опит да разбърка тестото, и че злополуката е призната за трудова с разпореждане № 31/06.06.2016г. по реда на чл. 55, ал. 1 КСО, в което с обвързваща съда доказателствена сила са посочени нарушения както от страна на работодателя, така и от страна на работника.
Досежно отговорността на работодателя, въззивният съд е счел, че в предприятието, включително непосредствено до машината, на която е работела ищцата, има залепени правила за работа, а работничката е преминала първоначално и последващо обучение и инструктаж за работа с машините, съгласно които, преди ръчно разбъркване на поставеното в улея тесто, машината следва да бъде въведена в покой чрез „стоп-бутона“ или след задействане на допълнително поставения от работодателя предпазител, активиращ се след пълно отместване на решетката. Кредитирал е заключението на вещото лице – специалист по трудова медицина, което е извършило проверка на изготвената инструкция за безопасна работа с „шприц за сладки – програмируем, двуцветен“, след което е констатирало, че същата не съдържа информация за предвидимите ненормални ситуации и за извлечените от опит заключения при използване на работното оборудване, а в картата за оценка на риска на работното място на дейност „работа с тестомесачки, миксери, шприцове и формировъчни машини“ не е идентифицирана като възможна механичната опасност от увличане и премазване на ръцете от въртящите се части и не е оценена съответната степен на риска.
Относно преживените от М. С. болки и страдания в следствие на претърпяната трудова злополука, решаващият съд е събрал гласни и множество писмени доказателства – болнични листове, епикризи и решение на ТЕЛК, с което е определена 30% нетрудоспособност за срок от три години. Въз основа на последните е установил, че ищцата в продължение на три месеца след злополуката е ходела с превръзка на ръка, която не е свалила дори след отпадане на нуждата за това, за да не травмира малките си деца; не е можела да се обслужва сама, имала е нарушения в храненето и съня, била е отчаяна и се чувствала неспособна да върши работа; постъпила на нова на работа, но била съкратена заради проблеми в захвата на увредената лява ръка; постъпвала е няколко пъти в болница за лечение и рехабилитация на лявата ръка и е претърпяла няколко оперативни намеси, но увреждането на четвъртия пръст /ампутация/ е такова за цял живот, а хватателната функция на увредената лява ръка, макар и да не е отнета напълно, е нарушена в значителна степен. Взел е предвид както възрастта на пострадалата /29 години към момента на трудовата злополука/, така и полът й, приемайки, че последните безспорно са от значение за по – тежки психоемоционални последици от получената множествена травма. Съобразявайки горепосочените конкретни обстоятелства е счел, че обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ, при съобразяване с критерия на чл. 50 ЗЗД, следва да е в размер от 50 000 лева.
За да уважи наведеното от работодателя възражение за съпричиняване на вредата, съдът е приел, че работничката е действала при груба небрежност, като съзнателно е пренебрегнала известните й правила за безопасност и е поставила ръката си в работещата машина, надявайки се да избегне настъпилите неблагоприятни последици. Приел е, че процента на съпричиняване е в размер на 50 %, тъй като по делото е установено, че макар и действията й да са били в нарушение на писмените правила, обичайната практика в предприятието е машината да не се спира преди ръчното размесване на тестото, което е създало у работничката погрешна представа за реалния риск от нараняване. Като допълнително обстоятелство съдът е посочил липсата на информация за предвидимите ненормални ситуации и за извлечените от опит заключения при използване на работното оборудване и отсъствието като възможна на механичната опасност от увличане и премазване на ръцете от въртящите се части в издадените от работодателя инструкция за безопасна работа с „шприц за сладки – програмируем, двуцветен “ и картата за оценка на риска на работното място на дейност „работа с тестомесачки, миксери, шприцове и формировъчни машини“.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва касаторът да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Ищцата не е формулирала правен въпрос в касационната си жалба, съдържаща единствено доводи за неправилност на въззивното решение в частта му досежно съпричиняващия непозволеното увреждане нейн дял. Ответникът макар поставил правни въпроси, удовлетворяващи общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не обосновава наличие на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – разрешаване на правните въпроси от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
По правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука според критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, съобразно всички обстоятелства по делото, както и значението им за размера на неимуществените вреди, въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в приложените и цитирани от касаторите решения на ВКС, посочени по – горе. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 112/14.06.2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение №449/16. 05. 2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС и др./, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, каквито в случая са обсъдените от въззивния съд: интензитет на физическите страдания; продължителността на лечебния процес и възстановителния период; бъдещото и общо здравословно състояние на пострадалата; промените, които са настъпили в живота й, настъпилото обективно загрозяване, възрастта и пола на пострадалата работничка; затрудненията, свързани с полагане на труд поради нарушената хватателна способност на увредената ръка; настъпилите психологически последици за увреденото лице в резултат на злополуката. Въз основа на задълбочено изследване на целия събран по делото доказателствен материал, съдът, в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, е определил справедливото обезщетение за претърпените от работника болки и страдания в резултат на осъществената трудова злополука.
По отношение на правния въпрос, касаещ наличието на груба небрежност при съпричиняването на вредата и определяне на приноса на всяка една от страните за настъпване на злополуката, също не е налице поддържаното от касатора-ответник основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съответствие с цитираната практика на ВКС, въззивният съд е приел, че грубата небрежност по чл. 201 КТ е налице в случаите, когато работникът или служителят е допускал, съзнавал възможността от настъпването на вредоносния резултат, но поради субективни, неотговарящи на действителността представи, е мислел, че може да ги избегне или предотврати. Съобразявайки тази дефиниция, решаващият съд е преценил, че действията на ищцата по поставяне на ръката й във все още работещата машина, представляват такива, каквито и най-небрежният работник не би извършил и, като такива, са осъществени с груба небрежност. Аргументирано и при извършването на реална преценка и съпоставяне между конкретните приноси на двете страни за настъпването на злополуката, е счел, че работодателят и работникът са равно отговорни за увреждането, при което е определил съпричиняване на работничката в размер на 50 процента. Горните решаващи изводи на въззивния съд са изцяло съобразени с цитираната в касационните жалби на страните константна и безпротиворечива практика на ВКС.
Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – нищожност и недопустимост на обжалваното решение, за които Върховният касационен съд следи служебно.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 198 от 21.06. 2018 г. по в. гр. дело № 201/2018 г. на Окръжен съд – Перник.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.