О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
София, 26.03.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 10 март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3943 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Х. А. против решение № 966 от 30.07.2019 г. по гр.д.№ 761 /2019 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 11 от 25.01.2019 г. по гр.д.№ 377/2016 г. на РС-Девня, в частта, с която е възложен на основание чл. 349, ал.2 ГПК на Ф. Х. А. допуснатият до съдебна делба недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Вълчи дол, съставляващ дворно място с площ 1070 кв.м., съставляващо УПИ ……… от кв. ………, заедно с построените в него къща със застроена площ 130 кв.м., състояща се от полуетаж и етаж с тоалетна в него, пристройка от кухня и стая и дворна тоалетна, навес с площ 40 кв.м. и касаторът е осъден на основание чл. 346 ГПК да плати сумата 6447,50 лв.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с чл. 349, ал.2 ГПК, за допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата и за необоснованост извода, че Ф. А. е живяла с наследодателя към момента на смъртта му и се е грижила за него.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС по следните два въпроса: 1. Възниква ли право на възлагане на неподеляемо жилище за наследник, който не е живял в жилището към момента на откриване на наследството? 2. Допустимо ли е при противоречиви свидетелски показания по отношение установяване на трайно фактическо пребиваване в недвижимия имот с цел използването му като жилище, съдът да възложи неподеляемото жилище на един от съделителите по реда на чл. 349, ал.2 ГПК.
Ответницата по касация оспорва жалбата и допускането до касация, защото въззивното решение е в съответствие със ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, което изисква да се съобразят всички конкретни факти и обстоятелства по делото.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
До делба с влязло сила решение е допуснато дворно място с къща и навес и други нежилищни имоти между двамата съделители при равни права. Те са наследници на починалия на 12.04.2004 г. Х. И. Х. – негови деца. СТЕ е установила, че жилищният имот е неподеляем. Претенция за възлагането му по чл. 349, ал.2 ГПК е направила Ф. Х. А.. Установено е, че тя няма друго жилище. Спорно е било дали към момента на откриване на наследството тя е живяла в този имот. Постоянната й регистрация е на този адрес. Установено е, че е работила в Турция за периоди от време 2-4 м. и се е прибирала. Живяла е на адрес във [населено място], когато е работила там и е била настанена в общежитие, но това е било към 1994 г. Показанията на разпитаните свидетели са противоречиви относно това за какви периоди от време тя се е прибирала в страната.
Въззивният съд е възприел изводите на РС, че са налице предпоставките на чл. 349, ал.2 ГПК, тъй като този имот е бил единственото й жилище в страната, в което се е прибирала след периодите на временна работа в Турция, че преимуществено е живяла в това жилище. Когато баща й е бил в болница във В. преди смъртта му, тя е била в България. Не се установява към момента на откриване на наследството, тя да е живяла в друго жилище в страната. Не се установява и трайно да се е установила в Турция. Напротив. Връщала се е през периоди от 2-4 месеца и е пребивавала в делбеното жилище.
Относно сумата, присъдена на Ф. И. за подобрения е установено, че тя е извършила ремонт в делбения имот през 2015 г., който е заплащала тя. Другия съделител е узнал за ремонтните дейности, но не се е противопоставил, поради което съдът е квалифицирал претенцията по чл. 61, ал.1 и ал.2 във вр. с чл. 60, ал.1 ЗЗД.
В изложението са формулирани въпроси само във връзка с извършването на делбата досежно жилищния имот. В частта за претенцията по сметки не са поставени въпроси, поради което в тази част не се допуска касационен контрол.
Според мотивите към т.7 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, изискването на чл. 288, ал.2 ГПК /отм/, аналогично на чл. 349, ал.2 от действащия ГПК, съделителят, който заявява възлагателна претенция да е живял в делбеното жилище към момента на откриване на наследството изисква трайно фактическо състояние, продължило във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения имот с цел използването му по предназначение, като се докажат конкретни, важащи са случая факти и обстоятелства, като изводът на съда не може да почива на предположения и само на постоянната регистрация. С Р № 110 от 25.05.2016 по гр.д.№ 432/2016 г., І гр.о.на ВКС и цитираните в него по въпроса е прието, че пребиваването на съделител в чужбина поради командировка с цел специализация не изключва извод, че такъв съделител е живял в жилището, ако е установено че за времето, когато се е завръщал в страната е живеел в същото жилище. Изводът е мотивиран с това, че противното би означавало неоснователно да се ограничи правото на български гражданин да получи възлагане на имота на основание чл. 349, ал.2 ГПК. Подобно ограничаване на права по отношение на жилището в което съделителя живее в страната към момента на смъртта на родителите поради това, че е изпращан често на командировки в чужбина, или защото е на специализация, би противоречи на целта на закона, а резултата би бил непропорционален. Временната работа в чужбина не изключва, а напротив предполага необходимостта от постоянно жилище в България, в което, временно работещия в чужбина да живее. Целта на нормата не е да санкционира наследника за това, че към момента на откриване на наследството е отсъствал от наследственото жилище, а да задоволи жилищната нужда на този от наследниците, за който наследствения имот, предмет на делба е единствено жилище и няма други съделители, с които да конкурира за възлагане. За да е приложима нормата на чл. 349, ал.2 ГПК по отношение на съделител, който често работи за интервали от време временно в чужбина, цитираната съдебната практика приема, че претендираният за възлагане делбен имот трябва да е единствено жилище в страната за претендиращия.
В случая от показанията на св.Х. и Х. и се установява, че Ф. няма друго жилище в България. Като я съкратили през 1994 г. се върнала в [населено място]. Работела в Турция за по няколко месеца, като гледала възрастни хора, но се връщала и се прибилара в делбения имот. Като се разболял баща й през 2003 г. се прибрала от Турция и тогава правила банята в къщата. Когато баща й бил в болница преди да почине, тя спяла в дома на свидетелите във В., за да го посещава и да се грижи за него и да не се връща всеки ден до селото. Тези показания не са оборени от показанията на другите свидетели, които са по-общи. Според св. Х., тя живяла в имота като на квартира, сутрин излизала за работа, вечер се прибирала и поради това свидетелката счита, че не е живяла в имота. Посочва, че не знае кога Ф. се върнала от Турция, но като се върнала, И. спрял да идва. Ф. направила банята. Свидетелят М. заявява, че идвала в къщата, по негова преценка – на гости и на почивка. Като се изключи преценката на свидетеля за целта на посещенията, и той също установява, че Ф. се е прибирала от Турция в този имот.
Предвид изложеното, въззивното решение е съобразено с изискванията на задължителната съдебна практика на ВКС по прилагането на чл. 349, ал.2 ГПК, като е установена и съобразена конкретната фактическа обстановка, установяваща предпоставките на този текст.
Вторият въпрос е фактически. Противоречието в свидетелските показания не е пречка да бъде приет за доказан определен факт. ГПК указва правилата, по които се преценява показанията на свидетелите – във връзка с останалите доказателства, при преценка на евентуалната им заинтересованост и т.н. Затова този въпрос не определя изхода от спора и не е основание за допускане до касация.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски до доказаният с договорът за прана помощ размер – 600 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 966 от 30.07.2019 г. по гр.д.№ 761 /2019 г. на Варненски окръжен съд по касационна жалба, подадена от И. Х. А..
Осъжда И. Х. А. да плати на Ф. Х. А. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 600 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: