1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
С., 3.02. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 6294 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. В. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Й. М. от АК-С., против въззивно решение № 1532 от 18.07.2014 г., постановено по в.гр.д. № 4590/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което като е потвърдено решение от 22.07.2013 г. на Софийски градски съд, І ГО, 20 с-в, постановено по гр.д. № 2524/2008 г., са отхвърлени предявените искове от касаторката срещу Н. Й. Т. и М. В. Т., и двамата от [населено място], за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 66 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сключен с нотариален акт № 127/15.12.2004 г., т. ІІ, рег. № 8477, д. 318/2004 г. на нотариус А. И., с № 034 от регистъра на НК, с район на действие – Софийски районен съд, поради сключването му в нарушение на забраната за предварително уговаряне на начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, както и предявените при условията на евентуалност искове за нищожност поради нарушение на добрите нрави и унищожаемост като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия и поради измама – основания по чл. 26, ал. 1 и ал. 2, чл. 33 и чл. 29 ЗЗД.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че в обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – налице ли е начална симулативност при договор за покупко-продажба, при който не е установено плащане на продажната цена по договора, както и налице ли е противоречие с добрите нрави на сключения договор за продажба при липса на установена неразменена имуществена престация между страните по договора, след като изрично в договора е записано, че плащането ще стане след подписването му и липсва представен надлежен документ за плащане на продажбената цена от страна на купувача.
Ответниците по касационната жалба Н. Й. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. И. от АК-С. и М. В. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. Р. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват касационната жалба като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени искове по чл. 26, ал.1 и ал. 2, чл. 33 и чл. 29 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на процесния имот като привиден, прикриващ съглашение за предварително удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, въззивният съд е приел, че в случая ищцата, чиято е доказателствената тежест не е установила, че между нея и ответника Т. е бил сключен договор за паричен заем, както и че оспорваната продажбена сделка между тях е извършена в обезпечение на този паричен дълг. Т.е. въззивният съд е приел за недоказано, че с договора за продажба, сключен между ищцата като продавач и ответника Т. като купувач, се прикрива съглашение, с което се уговаря начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, при което привидността да обуслови абсолютна симулация на продажбената сделка, поради недействителност на прикритото с нея съглашение, съгласно чл. 152 ЗЗД или при уговорка за обратно изкупуване, съгласно чл. 209 ЗЗД. Липсват писмени доказателства, изхождащи от ответника, или такива, които да удостоверяват негови изявления пред държавен орган, които да сочат на вероятност изразеното съгласие в договора да е привидно, поради което по арг. на чл. 134, ал. 2 ГПК/отм.//165, ал. 2 ГПК нов/ свидетелските показания са недопустими. Приел е, че неустановяването на сключен между страните договор за заем на парична сума е основната причина за неоснователност на иска за нищожност на продажбената сделка, поради противоречието й със закона, тъй като удовлетворяването на недоказан кредитор, макар и по неразрешен от закона начин, е правно невъзможно. Приел е, че обстоятелството, че в самия нотариален акт не е уговорено, че е получена продажната цена, а че ще се плати след сключването му, също не е доказателство за симулация на сделката, респ. за наличието на уговорка по см. на чл. 152 ЗЗД, а единствено би било основание, ако не е изпълнено реално задължението за заплащане на цената, купувачката по договора да търси реално изпълнение, или да упражни потестативното си право на развалянето му, поради неизпълнение, както и че не е такова доказателство уговорената продажна цена на имота, която съответства на данъчната му оценка, както и че тази цена съответства на дадения й заем, за който тя твърди, че е 30 000 лв. с 8% месечна лихва, която само за една година е в размер на 24 000 лв., а уговорената цена на имота възлиза на 47 125 лв., т.е. тя не съответства на заемната сума с лихвата. Приел е, че не е установено и уговаряне по покупко-продажбата на клауза за обратно изкупуване на имота по чл. 209 ЗЗД, поради което е приел, че този иск е неоснователен и го е отхвърлил. Приел е за неоснователни и предявените при условията на евентуалност искове за нищожност на договора, поради противоречие с добрите нрави, предвид неравностойността на насрещните престации, за унищожаването му като сключен при крайна нужда по см. на чл. 33 ЗЗД и като сключен при измама по чл. 29 ЗЗД. По отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, съдът е приел, че в случая не е установено уговорената по договора за покупко-продажба на имота цена, която е в размер на данъчната му оценка, да е толкова несъответна на пазарната му цена, че да се свежда до липса на престация, каквато е практиката на ВКС. Приел е, че обстоятелството, че уговорената цена в размер по-нисък от посочената от вещото лице пазарна цена на имота, но съответстваща на данъчната му оценка към момента на сделката, не води до извода, че е налице такава нееквивалентност на уговорената цена, която да обуславя нищожност, поради противоречие с добрите нрави, поради което е отхвърлил иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Относно претенцията за унищожаване на договора като сключен при крайна нужда по см. на чл. 33 ЗЗД е приел, че в случая не е установено състояние на крайна нужда и явно неизгодни условия, тъй като ищцата продавач не е доказала, че е била принудена да сключи сделката поради липса на каквато и да е друга възможност за осигуряване на средства за издръжка и съществуване, а самата тя е твърдяла, че е сключила договора желаейки да получи сума, с която да закупи машини за развиване на бизнеса си, което не може да бъде определено като крайна нужда, а обстоятелството, че уговорената цена в размер на данъчната оценка на имота, но в размер по-нисък от пазарната, не обосновава явна несъразмерност с оглед конкретните особености на случая и факта, че е продаден имот с тежест – запазено пожизнено право на ползване на бащата на прехвърлителката, поради което купувачът не би могъл реално да ползва имота в неизвестен бъдещ период, поради което не са налице и явно неизгодни условия, поради което е отхвърлил и този иск като неоснователен. По отношение на претенцията за унищожаване на договора като сключен при измама по чл. 29 ЗЗД, съдът е приел, че по делото не е установено ищцата да е била въведена умишлено в заблуждение, което да я мотивира да сключи сделката нито от ответника-купувач, нито от трето лице, което е в нейна тежест на доказване, поради което е отхвърлил като неоснователен и този иск.
Представеното от касаторката изложение за допускане на касационно обжалване не съдържа изведен правен въпрос, обусловил изхода на делото като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изложението не съдържа такъв правен въпрос, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените два правни въпроса, а именно – налице ли е начална симулативност при договор за покупко-продажба, при който не е установено плащане на продажната цена по договора, както и налице ли е противоречие с добрите нрави на сключения договор за продажба при липса на установена неразменена имуществена престация между страните по договора, след като изрично в договора е записано, че плащането ще стане след подписването му и липсва представен надлежен документ за плащане на продажбената цена от страна на купувача, са формулирани некоректно и твърде общо, тъй като във въззивното решение е прието, че обстоятелството, че в самия нотариален акт не е уговорено, че е получена продажната цена, а че ще се плати след сключването му, не е доказателство за симулация на сделката, респ. за наличието на уговорка по см. на чл. 152 ЗЗД, а единствено би било основание, ако не е изпълнено реално задължението за заплащане на цената, купувачката по договора да търси реално изпълнение, или да упражни потестативното си право на развалянето му, поради неизпълнение, поради което по съществото си тези въпроси представляват оплаквания за необоснованост и за нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които се подлагат на преценка едва в касационното производство, ако такова бъде допуснато, но не и в настоящото по допускането му. Като цяло във връзка с поставените правни въпроси от касаторката следва да се отбележи, че съгласно чл. 127 ГПК/отм./ /154 ГПК нов/ всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В конкретния случай, когато се твърди, че сделката за прехвърляне на собственост върху недвижим имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното заемно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот, извод за които факти следва да бъде изведен от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. В контекста на изложеното, въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала при условията на чл. 127 ГПК/отм./ както за съществуващо между нея и първия ответник парично заемно правоотношение, така и че продажбената сделка, сключена между нея и ответника за процесния имот е извършена като обезпечение на неин паричен дълг към него, поради което е отхвърлил главния иск за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на процесния имот като привиден, прикриващ съглашение за предварително удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. А що се отнася до отхвърления иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД приетото от въззивния съд, че в случая не е установено уговорената по договора за покупко-продажба на имота цена, която е в размер на данъчната му оценка, да е толкова несъответна на пазарната му цена, че да се свежда до липса на престация, е в съответствие с посочената от него задължителна съдебна практика. В заключение, следва да се подчертае, че твърдения, които се отнасят до евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай.
В изложението към касационната жалба не е обосновано наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изразяващо се в необходимостта от еднообразно тълкуване на закона по повод противоречива или непоследователна практика на Върховния касационен съд във връзка с приложението на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 и чл. 152 ЗЗД, или от преодоляване на погрешна постоянна практика по приложението на тези законови текстове, поради което не е налице това основание за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1532 от 18.07.2014 г., постановено по в.гр.д. № 4590/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, по касационна жалба с вх. № 10109/21.08.2014 г. на Л. В. Д. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: