О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1211
С., 13.12.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.623 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №82 от 19.03.11г. по гр.д.№607/10г. на Старозагорския окръжен съд, след частична отмяна на решение №980/22.10.10г. по гр.д.№1895/10г. на Старозагорския районен съд, е отхвърлен предявеният от З. И. П. срещу З. В. П. иск за делба на магазин, находящ се на втория етаж на пететажна търговска сграда, построена в УПИ ХV-875 кв.59 по плана на [населено място].
Въззивният съд е приел, че процесният магазин е придобит по време на брака между страните, с лични средства на мъжа, получени от продажбата на негово собствено жилище. Жилището е продадено през 1994г. за сумата от 81 000лв., а правото на строеж за процесния магазин е закупено през 1998г. за сумата от 3 195 750лв. Като е допуснал служебно икономическа експертиза за индексиране на първата сума съобразно индекса на потребителските цени и през 1994г. спрямо тези през 1998г. и отчитане на инфлацията за този период, въззивният съд е приел, че към 1998г. сумата от 81 000лв. се равнява на 4 034 043лв. – повече, отколкото е била придобивната стойност на правото на строеж за процесния магазин. Направен е извод, че ответникът е имал достатъчно лични средства, с които да закупи правото на строеж и затова магазинът е изцяло негово лично имущество по смисъла на чл.21, ал.1 от СК /отм./.
Въззивният съд е направил уточнението, че според него не следва да се сравняват сумите 81 000лв. и 3 195 750лв., тъй като действителната продажна цена на апартамента на ответника е 500000лв., а придобивната цена на процесния магазин е 13 319 329 лв., както поддържа ищцата. Тя обаче не е обжалвала първоинстанционното решение, затова е налице пречката на чл.271, ал.1 от ГПК за влошаване на положението на жалбоподателя.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата З. И. П.. Тя счита, че решението е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения. Счита, че е доказана трансформация на лични средства на ответника в размер на 500 000 лв. /неденоминирани/ спрямо общата придобивна цена на процесния магазин в размер на 13 319329 лв. /неденоминирани/, затова делбата следва да се допусне при квоти 1 556 975/3 195 750 ид.ч. за нея и 1 638 755/3 195 750 ид.ч. за ответника. Процесуалните нарушения на въззивния съд се изразяват в това, че проверката за законосъобразност на решението на първата инстанция е излязла извън рамките на чл.269 от ГПК; че служебно е назначена експертиза, без да са налице условията на чл.266, ал.3 от ГПК; че е нарушен чл.271, ал.1 от ГПК, тъй като не е съобразено, че ищцата не е имала правен интерес да обжалва първоинстанционното решение, което я задоволява, но това не означава, че въззивният съд не може да преценява данните по делото за действителните суми, които са получени при продажбата на апартамента на ответника и при закупуването на процесния магазин.
В изложението към жалбата се поддържа, че обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.266, ал.1 от ГПК: решения №466-2010-ВКС първо ГО; решение №429-2010-ВКС-първо ГО; решение №398-2010-ВКС-четвърто ГО; решение №79-2010-ВКС-четвърто ГО, както и на чл.269 от ГПК – решение №268-2010-ВКС-трето ГО; решение №66-2010-ВКС – четвърто ГО; решение №246-2010-ВКС-второ ГО и на чл.271, ал.1 от ГПК.
Ответникът в производството З. В. П. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не e налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Представената от жалбоподателката задължителна практика на ВКС е свързана с разясняване разпоредбите на чл.266 и чл.269 от ГПК, съдържащи ограничение за ангажиране на нови доказателства във въззивната инстанция и ограничение за въззивния съд да се произнесе само по заявените в жалбата оплаквания, освен когато проверява валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, при което може да действа и служебно. Разясненията са дадени поради принципно различната правна уредба на новия ГПК в сравнение с отменения във връзка с ранните преклузии за определени процесуални действия. Конкретно в решение №466-2010-ВКС-първо ГО е прието, че след като страната не е оспорила експертизата, приета в първата инстанция и не е поискала своевременно поставянето на допълнителна задача за изследване на нов сравнителен материал, който е съществувал към този момент, не би могла да прави такива оспорвания и искания във въззивната инстанция. В решение №429-2010-ВКС-първо ГО е прието, че ответникът не може да представи едва във въззивната инстанция завещанието, от което черпи права, след като не е подал писмен отговор на исковата молба, не се е позовал на това завещание и не го е представил в първата инстанция. В решение №398-2010-ВКС-четвърто ГО е указано, че касационният съд не може за първи път да се произнася по нови възражения и нови писмени доказателства, представени пред него, които не са били допустими и във въззивната инстанция поради ограничението на чл.266 от ГПК. Същото решение на ВКС фигурира и под №79, но се касае за произнасяне по едно и също гр.д.№56/09г. В решение №268-2010-ВКС-трето ГО се разисква възможността пред въззивния съд да се ангажират нови доказателства за установяване основателността на претенцията по чл.225 от КТ, предвид тази особеност, че тя представлява искане за присъждане на обезщетение за един бъдещ шестмесечен период, който може и да не е изтекъл при постановяване на първоинстанционното решение.
Настоящият състав счита, че обжалваното решение на Старозагорския окръжен съд не влиза в противоречие с тази задължителна практика по чл.266 от ГПК. Въззивният съд е основал решението си на служебно допусната експертиза по въпрос, който не е бил поставен от страните. Прието е в т.10 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, че в случаите, при които съдът се нуждае от специални знания, за да разреши правния спор, той може и служебно да допусне експертиза. Макар и постановено при действието на ГПК /отм./, това разрешение следва да се прилага и при сегашния процесуален закон, тъй като той не съдържа нова правна уредба по този въпрос. В посочените решения на ВКС също не е прието нещо различно по този въпрос и следователно обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с тях.
Въззивното решение не противоречи и на задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.269 от ГПК. В посоченото от жалбоподателката решение №66-2010-ВКС – четвърто ГО е прието, че въззивният съд не е имал основание да изложи мотив за неконкретизиране на искането на работодателя за обяснения по чл.193 от КТ, след като оплакването във въззивната жалба е било друго – че това искане е оформено като заповед, а не като уведомление. В решение №246-2010-ВКС-второ ГО и на чл.271, ал.1 от ГПК пък е прието, че въззивният съд следва да се произнесе по осъдителен иск за собственост, след като в първата инстанция ищецът е преминал от установителен в осъдителен иск и този предмет е въведен пред втората инстанция с въззивната жалба. В настоящия случай окръжният съд не е излязъл извън рамките на въззивната жалба, които се определят от оплакването, че районният съд е направил погрешен извод за невъзможност с парите, получени от продажбата през 1994г. на лично имущество на мъжа, да се закупи през 1998г. изцяло процесният магазин. Изводът на въззивния съд, че намира за доказани тези оплаквания, е изцяло в рамките на въззивната жалба и на въведения с нея предмет. Отделен е въпросът доколко е прецизен този извод и дали е правилно обоснован, но това не е въпрос, който може да бъде разискван в настоящата фаза на производството. От значение за фазата на допустимост е единствено това, че обжалваното решение не влиза в противоречие с посочената практика по прилагането на чл.269 от ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №82 от 19.03.11г. по гр.д.№607/10г. на Старозагорския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: