О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1212
София 22.11.2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надежда Зекова
ЧЛЕНОВЕ: Веска Райчева
Светла Бояджиева
при секретаря…………………. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 918 по описа за 2010 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [заличено наименование на фирма] чрез пълномощника адв.Анета Н. срещу решение № 288 от 8.02.09г.по гр.дело № 622/09г.на Пловдивския апелативен съд,с което частично е отменено първоинстанционното решение и е уважен искът на Й. Т. Т. за разликата над 159 876.17 евро до 250 717.62 евро – 90 841.45 евро,представляваща невърната част по договор за заем от 16.11.06г. ведно със законната лихва,считано от 19.09.08г.до окончателното изплащане,за сумата 87 751.17 евро- дължима неустойка по посочения договор за периода от 17.11.2007г.-17.06.08г.,както и сумата 71 574.19 лв деловодни разноски за двете инстанции.
В приложеното изложение се сочи като основание за допустимост на касационното обжалване недопустимост на обжалваното решение в частта,с която съдът е отменил част от първоинстанционното решение,която не е била обжалвана.Отделно от това поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси,решени в противоречие с практиката на ВКС,разрешавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона.Приложени са копия от решения на състави на ВКС.
В писмен отговор ответникът по касационната жалба Й. Т. счита,че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т1,2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Преди да разреши спора по същество,съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост.В ТР № 1/09г.по тълк.дело № 1/09г.на ОСГТК на ВКС е прието,че служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми,обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото,трябва да се разпростре и във фазата по чл.288 вр.с чл.280 ал.1 ГПК.Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол,а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.В разглеждания случай от обстоятелствената част на въззивната жалба е видно,че е обжалвано първоинстанционното решение и в частта относно размера на задължението на дружеството по договора за заем,изложени са подробни доводи за неправилността на решението в тази му част и държавната такса е събрана при обжалваем интерес 133 968.74 евро,т.е.въззивният съд се е произнесъл по предмета на въззивната жалба,с който е сезиран.Ето защо не се налага въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за извършване на проверка на допустимостта му.
Основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице,когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода по делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС;с тълкувателни решения на ОСГК на ВС,постановени при условията на чл.86 ал.2 ЗСВ/отм./;с тълкувателни решения на ОСГТК,на ОСГК,на ОСТК на ВКС или решение ,постановено по реда на чл.290 ГПК.Поставеният от касатора въпрос за поредността на погасяване на претендираните задължения във връзка с разпоредбите на чл.76 ЗЗД и кое е най-обременителното за длъжника задължение,както и за обхвата на разпоредбите на чл.76 ал.1 и ал.2 ЗЗД е разрешен с решение № 111 от 27.10.09г.на ВКС по т.д.№ 296/09г.І г.о.,ТК,постановено по реда на чл.290 ГПК.В него е прието,че правилото на чл.76 ал.2 ЗЗД,установяващо поредност при погасяване на главницата,лихви и разноските,предполага съществуването на един главен лихвоносен дълг,по който длъжникът е направил частично плащане.Нормата на чл.76 ал.1 ЗЗД урежда хипотезата на съществуване на две или повече еднородни задължения,когато изпълнението не е достатъчно да ги покрие всичките.В случая е приложима разпоредбата на чл.76 ал.1 ЗЗД,защото неустойката не представлява нито разноски,нито пък е лихва,за да си приложи правилото на чл.76 ал.2.Като е приел,че с вноските ответникът е погасявал неустойката и се обосновал с постигнатото споразумение между страните от 4.06.07г.,въззивният съд не е влязъл в противоречие с цитираната задължителна практика,тъй като в полза на длъжника е предоставено правото на избор кое от еднородните задължения да погаси първо.
На въпроса кога неустойката между търговци е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави е отговорено с решение № 4 от 25.02.09г.на ВКС по т.дело № 395/08г.на І т.о.ТК,в което е прието следното: По силата на нормата на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД нищожни са договорите,които накърняват добрите нрави. Разпоредбата намира приложение и при търговските сделки по правилото на чл.288 ТЗ.Уредбата на неустойката в търговското право се изчерпва с установената забрана по чл.309 ТЗ за намаляване поради прекомерност на неустойка,дължима по търговска сделка,сключена между търговци. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД е налице,когато се нарушават принципите на справедливостта,на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване- аргументи от чл.307 ТЗ,чл.302 ТЗ,чл.289 ТЗ.Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна като нарушаваща принципа за справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване,когато вследствие на заплащането й ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора,или неустойката ще излезе извън обезпечителните и обезщетителните си функции,които са й придадени от страните.Преценката за накърняване на пределите на нравствената допустимост би следвало да се основава на вида на неизпълнението,за обезщетяване на което е уговорена неустойката,на начина на определянето й – като глобална сума или процент от главницата,на базата на начисляването й и др.критерии.Изключването на прекомерността като основание за намаляване на неустойката/чл.309 ТЗ/ сочи за законодателна воля за придаване на наказателна функция на неустойката при търговските сделки.Разпоредбата на чл.309 ТЗ е императивна и действието й не би могло да бъде дерогирано от търговците,поради което сключвайки търговска сделка същите са със съзнанието,че уговорената неустойка не би могла да бъде намалявана.Преценката за накърняване пределите на нравствената допустимост би следвало да се проведе чрез стриктно разграничаване на фактите и обстоятелствата по конкретния случай доколкото същите са относими към основанието за нищожност или установяват прекомерност на неустойката.Такава преценка е извършена от въззивния съд,който е приел,че размерът на неустойката,съпоставен с размера на предоставената в заем сума не е прекомерен и не може да се приеме,че съставлява източник на неоснователно обогатяване в полза на ищеца.
Не е налице и основанието за допускане по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос,решаван противоречиво от съдилищата.Противоречива съдебна практика е налице,когато един и същ въпрос е разрешен по различен начин в обжалваното въззивно решение и друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд,въззивен съд или решение на ВКС,постановено по реда на отм.ГПК,в какъвто смисъл е разяснението в т.3 от ТР № 1/09г.по тълк.дело № 1/09г.на ОСГТК на ВКС.Обжалваното решение не се разминава по правни изводи с приетото разрешение на поставените въпроси в приложените към касационната жалба съдебни решения,а и съдебната практика е уеднаквена с цитираните по -горе решения по чл.290 ГПК.
Не са налице и основанията по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение,е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящата хипотеза не е такава.Както бе посочено по-горе по посочените от касатора въпроса има задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 288 от 8.02.09г.,постановено по гр.дело № 622/09г.на Пловдивския апелативен съд по жалба на [заличено наименование на фирма].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.