2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1219
гр. София, 29.09. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1182 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 139/19.05.2011 г. по гр. дело № 162/2011 г. на Великотърновския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 76/28.10.2010 г. по гр. дело № 120/2010 г. на Русенския окръжен съд, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати солидарно с И. Ю. Ю. на И. Х. Х. сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, със законната лихва върху сумата, считано от 10.02.2010 г. до окончателното й изплащане. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба – ищецът И. Х. Х. в отговора на жалбата поддържа становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) забранява ли чл. 300 от ГПК на гражданския съд при иск за непозволено увреждане да обсъжда и събира доказателства относно съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, при наличие на влязла в сила присъда, и какви са в тази връзка пределите на задължителност на последната; и 2) длъжен ли е съдът служебно да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а именно – дори и без възражение на ответника да обсъди дали е налице принос на пострадалия за настъпване на причинените му вреди, и ако се установи такъв – да намали размера на обезщетението. Поддържа се, че и двата въпроса били разрешени в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като в тази връзка по отношение на първия въпрос се сочат и са представени: решение № 176/18.01.1963 г. по гр.д. № 1627/1962 г. на І-во гр. отд. на ВС, решение № 392/11.03.1976 г. по гр.д. № 95/1976 г. на І-во гр. отд. на ВС, решение № 346-А/1982 г. по гр.д. № 3563/1981 г. на І-во гр. отд. на ВС и решение № 916/1981 г. по гр.д. № 344/1981 г. на І-во гр. отд. на ВС; а по отношение на втория въпрос се сочат и са представени: решение № 4737/1980 г. по гр.д. № 2682/1980 г. на І-во гр. отд. на ВС, решение № 392/11.03.1976 г. по гр.д. № 95/1976 г. на І-во гр. отд. на ВС, решение № 3204/23.12.1974 г. по гр.д. № 2222/1974 г. на І-во гр. отд. на ВС, тълкувателно решение № 88/.12.09.1962 г. на ОСГК на ВС и т. 7 от постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС. При така посочената – освен задължителна, и незадължителна практика на ВС, наведените допълнителни основания за касационно обжалване следва да се квалифицират и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл – и т. 1-3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се поддържа единствено, че еднозначното правоприлагане от страна на съдилищата по посочените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и че произнасянето по тези въпроси от ВКС в конкретния случай, ще допринесе за това.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че решението по нахд № 10752009 г. на Русенския районен съд (с което ответникът И. Ю., в качеството си на обвиняем, е признат за виновен в това, че на 01.11.2008 г., при управление на товарен автомобил нарушил правилата за движение по пътищата и причинил по непредпазливост средна телесна повреда на ищеца И. Х. – открито счупване и изкълчване на дясната глезенна става, като след деянието е избягал от произшествието), като такова по чл. 78а от НК се приравнява на влязла в сила присъда, която на основание чл. 300 от ГПК е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Приел е също за неоснователно възражението на касатора за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, тъй като в хода на гражданското производство доказателства за това не са събрани, а твърдението за наличието на такива доказателства по наказателното дело – заключението на автотехническата експертиза, което е сочил касаторът, е неотносимо към гражданския спор.
От горното е видно, че въззивният съд не е обсъждал, съответно – не се е и произнасял по двата посочени от жалбоподателя процесуалноправни въпроса – съдържа ли чл. 300 от ГПК забрана за събиране и обсъждане на доказателства за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия от деликт, който е и престъпление, и длъжен ли е съдът служебно да изследва въпроса налице ли е такова съпричиняване. Последният въпрос изобщо не е стоял по делото, тъй като касаторът е направил изрично материалноправно възражение за съпричиняване на процесните вреди от страна на ищеца, което възражение е обсъдено и е прието за недоказано от въззивния съд. Последният нито е приемал да е налице сочената от касатора процесуална забрана за събиране и обсъждане на доказателства, нито е обсъждал такъв процесуален въпрос. В съответствие с трайно установената съдебна практика, апелативният съд е приел, че е неотносимо към спора, респ. че е недопустимо да обсъжда, соченото от жалбоподателя експертно заключение, което е събрано като доказателство по друго (наказателното) дело. Този извод на въззивния съд стои и извън формулираните от касатора процесуалноправни въпроси. Въпросът относно приложението на разпоредбата на чл. 300 от ГПК и „пределите на задължителност” на присъдата на наказателния съд – по отношение и на съпричиняването на вреденосния резултат от прострадалия, е разрешен от въззивния съд изцяло в съответствие с посочената от касатора практика на ВС, съгласно която в случаите, когато съпричиняването не е елемент от състава на престъплението, присъдата на наказателния съд не е задължителна за гражданския съд, който самостоятелно решава този въпрос. Такъв е и настоящия случай – твърдяното от касатора съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, не е елемент от състава на престъплението, извършено от ответника – физическо лице, като въззивният съд (предвид събраните по делото доказателства и с оглед неотносимостта и недопустимостта в гражданското производство на соченото от жалбоподателя доказателство – заключението на автотехническата експертиза, събрано по наказателното дело) е приел за недоказано по делото твърдяното съпричиняване на процесните вреди.
От горното следва, че по посочените от касатора въпроси не е налице нито противоречие с практиката на ВКС, нито противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Наличието на еднозначна и трайна съдебна практика, част от която се сочи от самия касатор, както и липсата на каквато и да е друга обосновка на твърдението му, че посочените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, изключват в случая приложение и на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По тези съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 139/19.05.2011 г., постановено по гр. дело № 162/2011 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.