– 3 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 122
гр. София 02.03.2017 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 25.01.2017 (двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 158 по описа за 217 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 5524/13.12.2016 година, подадена от В. В. Д. и М. В. Д., като малолетни чрез тяхната майка и законна представителка И. П. А. срещу определение № 6232/01.12.2016 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по ч. гр. д. № 830/2016 година.
С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Благоевград е потвърдил определение № 5150/25.08.2016 година на Районен съд Разлог, постановено по гр. д. № 173/2013 година, с което е оставена без уважение молбата на В. В. Д. и М. В. Д., като малолетни чрез тяхната майка и законна представителка И. П. А. по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаването им от държавна такса за въззивно обжалване на решение № 4471/13.07.2016 година на Районен съд Разлог, постановено по гр. д. № 173/2013 година. В частната касационна жалба се излагат доводи за това, че определението е неправилно, като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Направено е искане същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК да бъде уважена. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърдят, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Благоевград.
В. В. Д. и М. В. Д., като малолетни чрез тяхната майка и законна представителка И. П. А. К. К. Т. са били уведомени за обжалваното определение на 05.12.2016 година, а подадената от тях срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 5524/13.12.2016 година, като е подадена чрез куриер на 12.12.2016 година. Предвид на това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Производството по гр. д. № 173/2013 година по описа на Районен съд Разлог е за делба на недвижим имот, който е съсобствен между частните жалбоподатели и останалите страни по делото. С постановеното по делото решение № 4471/13.07.2016 година съдът е извършил делба на имота, като наред с това е осъдил съделителите да заплатят по сметка на Районен съд Разлог дължимите се за това държавни такси. В. В. Д. и М. В. Д. са осъдени да заплатят държавна такса в размер на 595.73 лева всеки един от тях. Тъй като са били несъгласни с постановеното решение за извършване на делбата те са подали въззивна жалба с вх. № 6718/27.07.2016 година срещу същото, която е била оставена без движение да внасянето на дължимата се държавна такса. С оглед на това В. В. Д. и М. В. Д., като малолетни чрез тяхната майка и законна представителка И. П. А. са подали искане за освобождаване от тази държавна такса. Това искане не е уважено както от първоинстанционния съд, така и от Окръжен съд Благоевград при обжалване на отказа на първата инстанция. За да постанови определението си въззивният съд е приел, че молител в производството по чл. 83, ал. 2 от Г. не е И. П. А., а такива са В. В. Д. и М. В. Д., но тъй като те са малолетни И. П. А., като тяхна майка се явява и техен законен представител по смисъла на чл. 28, ал. 4 от ГПК. Посочил е, че страни в производството по гр. д. № 173/2013 година по описа на Районен съд Разлог са В. В. Д. и М. В. Д., поради което възможността за заплащане на таксите и разноските трябва да бъде преценявана с оглед на тяхната имуществена сфера, а не с оглед на тази на законния им представител. Затова представените от И. П. А. декларация за нейното семейно и имотно състояние, както и документите удостоверявали нейното семейно положение, здравословно състояние, възраст и трудова заетост не са били взети предвид от въззивния съд. Последният се е позовал на служебно известното му решение № 352/16.08.2012 година на Районен съд Разлог, постановено по гр. д. № 912/2012 година, от което се установявало, че в имуществената сфера на В. В. Д. и М. В. Д. е налице значително имущество. Това косвено се потвърждавало и от представената с молбата за освобождаване от държавна такса данъчна оценка на притежаваното от молителите недвижимо имущество. Въззивният съд се е позовал и на друго служебно известно му решение № 6000/28.07.2015 година на Районен съд Разлог, постановено по гр. д. № 1559/2015 година, с което по молба по чл. 130, ал. 3 от СК е било разрешено на И. П. А., в качеството си на майка и законна представителка на малолетните В. В. Д. и М. В. Д. да изтегли от влоговете им сумата от по 23 267.96 лева за всеки един от двамата, както и да продаде два притежавани от тях недвижими имота.
Във връзка с тези изводи на въззивния съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частните жалбоподатели са посочили, че обжалваното определение не съдържа анализ на събрания доказателствен материал в неговата съвкупност. Налице било необосновано произнасяне по съществото на спора и то при неправилно мотивирана и извеждане на съответния диспозитив, без да са изложени съответни на материалния и процесуалния закон, а също така и на съдебната практика основателни доводи в негова подкрепа и без събраните по делото доказателства да са обсъдени в тяхната съвкупност. В съдебната практика противоречиво се разрешавал въпросът за това, в кой случай са налице основания за освобождаване от държавна такса по силата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, което било въпрос на който съдът следвало да даде отговор въз основа на установените по делото фактически обстоятелства за всеки конкретен случай. Това налагало уеднаквяване на съдебната практика. Освен това неправилно било прието, че наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК трябва да бъде преценявано с оглед имуществото на малолетните деца, а не с оглед на имуществото на техния законен представител. Установената в чл. 130, ал. 3 от СК забрана за разпореждане с имуществото на малолетните деца сочела на това, че то не можело да бъде използвано за заплащането на държавни такса, ако не е налице разрешение от страна на съответния съд. Поради това задължен да заплаща същите бил законният представител на децата.
Касационното обжалване може да се допусне, в случай че в изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК касаторът формулира и постави правен въпрос, който е разрешен с обжалваното определение и който, както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, е от значение за изхода по конкретното дело, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда при постановяването на акта му. При това този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Както е посочено в цитираното ТР касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали формулирания от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивния съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК. Проверката за законосъобразност на този акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Така посочените от частните жалбоподатели мотиви за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Благоевград се припокриват, макар и не буквално, с посочените в частната касационна жалба доводи за касационно обжалване на съдебния акт по чл. 281, т. 3 от ГПК. По своето същество същите представляват твърдения за това, че въззивният съд неправилно е установил фактическата обстановка по спора, а това от своя страна е довело и до неправилни правни изводи от негова страна при постановяването на обжалваното определение и са основания за касационно обжалване на определението по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Както се посочи по-горе обаче съдът ще извърши проверка на законосъобразността на обжалваното определение въз основа на тези твърдения едва след като същото бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид на това частните жалбоподатели не са изпълнили задължението си по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК да изложат точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен в обжалваното определение. Касационният съд не е компетентен служебно да извлече и формулира такъв въпрос от посочените в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а може само да уточни или конкретизира вече поставения такъв. При липса на формулиран от касатора правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационният съд е в невъзможност да извърши проверка за това дали са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение на Софийски градски съд и такова не може да се допусне.
Дори и с оглед на посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК да бъде прието, че се поставят въпросите за критериите, въз основа на които съдът следва да прецени дали искането за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК е основателно и за това кое е задълженото за таксата лице, в случаите когато страни в производството са малолетни деца-те или техния законен представител, то отново не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. По отношение на първия въпрос е налице задължителна съдебна практика. Съгласно същата съдът е длъжен да извърши преценката въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и други установени по делото обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задължението за внасяне на държавната такса. При тази преценка съдът е задължен да изясни общото имуществено състояние на страната и да го съпостави с пълния размер на дължимата се държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението му по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на този въпрос. Същевременно наличието на такава практика изключва възможността за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а доколкото не са изложени твърдения за необходимостта от промяна и осъвременяване на същата не са налице и предпоставките за допускане на обжалването по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По втория въпрос законът и съдебната практика са установили, че задължението за внасяне на държавна такса е на страната, на която законът е възложил същата. Не съществува ограничение малолетни и непълнолетни деца да бъдат страни в съдебни производства, поради което и те дължат държавна такса в предвидените от закона случаи. Липсва изрична законова разпоредба, която да ги освобождава от това задължение, за което те отговарят с наличното си имущество. Установеното с разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от СК ограничение не освобождава децата от техните задължения и не ги възлага на родителите им. Целта на същото е да обезпечи спазването на интересите на децата, а не да ги освободи от задълженията им като ги прехвърли на трети лица. Общото правило е, че децата отговарят за задълженията си към трети лица със своето имущество, като това важи и за задълженията за внасяне на държавна такса в съдебното производство. Затова при преценката дали са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК, в случаите когато задължената за държавна такса страна е малолетно дете трябва да се извърши с оглед на притежаваното от него имущество. При постановяването на обжалваното определение въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на съдебния акт при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а наред с това не са ангажирани доказателства за наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК и не е обосновано приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 6232/01.12.2016 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по ч. гр. д. № 830/2016 година по подадената срещу него от В. В. Д. и М. В. Д., като малолетни чрез тяхната майка и законна представителка И. П. А. частна касационна жалба с вх. № 5524/13.12.2016 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 6232/01.12.2016 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по ч. гр. д. № 830/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.