О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 122
София, 08.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 07 март две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 52 /2013 година
Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от И. Г. И. против определение № 3390 от 16.11.2012г. по ч.гр.д.№ 3032/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба, подадена от него против определение от 18.07.2012г. по гр.д.№ 8408/2003г. на Пловдивски РС в обжалваната част, с която е оставена без уважение молбата му по чл.282, ал.2 ГПК /отм/ за заплащане на обезщетение от съделителите, ползващи по-големи по площ и над определената им квота недвижими имоти, разпределени по реда на същия текст. Със същото определение е оставена без уважение и частната жалба на съделителката Е. Г. Б. против същото определение. От нея обаче не е подадена частна жалба.
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила – чл. 282, ал.2 ГПК.
В изложението към частната жалба е формулиран въпроса: когато е разпределено ползването на допуснатите до делба имоти до приключването й и всеки съделител е получил реално имот, но няма съответствие с квотата му от съсобствеността, следва ли да се присъди парично обезщетение. По този въпрос се твърди наличие на противоречива съдебна практика на ВКС – Опр. № 134/29.09.2010г. по гр.д.№ 809/2008г. ІV гр.о. по отменения ГПК и определение от 18.06.2009г. по гр.д.№ 308/2009г. на ОС Ловеч, или на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Ответниците по касация В. И., Н. И. и Г. И. оспорват допустимостта, защото определението, което се обжалва не е преграждащо, а не е и от категорията на определенията, визирани в чл. 274, ал.3 ГПК, а и предвид разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК. Оспорват и допускането на обжалваният съдебен акт до касационен контрол, тъй като всеки от съделителите е получил реален обект и законът предвижда възможност за парично обезщетение само като алтернатива, когато някой от съделителите е лишен от ползване на делбен имот. Останалите доводи са по приложението на чл; 32, ал.2 ЗС и допустимостта на искане за разпределение на допуснатите до делба имоти до приключване на делбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК. Съдът приема, че тя е допустима, тъй като няма за предмет парично вземане, а разпределение на делбените имоти, чиято стойност е над 5 000 лв. С обжалваният съдебен акт е оставена без уважение частната въззивна жалба на И. И. против определение, с което съдът е отказал да се произнесе по цялото му искане, поради което на основание чл. 274, ал.3 т.1 ГПК съдът намира частната касационна жалба за допустима.
До делба са допуснати четири магазина и един търговски обект при квоти по 2/10 ид.ч. за Е. Б., И. И., А. И., В. И. и по 1/10 ид.ч. за Н. И. и Г. И.. С не обжалваната част от определението, съдът е разпределил допуснатите до делба имоти съобразно споразумение между страните от 1997г., но е отказал да присъди обезщетение, поради това, че ползваните имоти не съответстват на правата на съделителите, защото всеки съделител е получил реален дял за ползване. Въззивната инстанция е възприела доводите на РС, че щом се разпределят имотите така, че има имот за всеки съделител не се присъжда обезщетение за ползващите по-малки имоти от дяловете им, като се е позовал на текста на закона – чл. 282, ал.2 ГПК /отм/ /аналогичен на чл. 344, ал.2 ГПК/ Допълнил е, че в този случай обезщетението не се дължи по чл. 31, ал.2 ЗС, защото данните са за получаване на наеми.
По допускане на частната жалба до касационно обжалване.
Формулираният въпрос от жалбоподателя е пряко свързан с предмета на спора и отговорът му определя по същество резултата от искането за присъждане на обезщетение. Представените две определения не разглеждат точно такава хипотеза, макар, че в мотивите им съдът е анализирал приложението на чл. 282, ал.2 ГПК, респективно чл. 344, ал.2 ГПК. Настоящата инстанция обаче намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, поради това, че приложението на тази норма създава неяснота в практиката.
Разпределението на допуснатите до делба имоти между съделителите докато трае делбата е привременна мярка, която се взема от съда по искане на някой от тях. Тук нормата на чл. 32, ал.2 ЗС относно това кога е допустимо това искане и правилото за мнозинството не се прилага, защото е висящо спорно производство между съделителите, което явно е пречка да вземат решение как да разпределят имотите, а и защото чл. 344, ал.2 ГПК не препраща към чл. 32,, ал.2 ЗС. Това е процесуална норма, която в съответствие с диспозитивното начало и задължението на съда да разгледа всяка молба за съдействие се прилага без оглед на това дали подалия молбата притежава миноритарен, или мажоритарен дял.
Привременната мярка по чл. 282, ал.2 /отм/ /чл. 344, ал.2 ГПК/ се налага когато имотите се ползват само от част от съделителите, или когато установеното ползване не съответства на дяловете от съсобствеността. Целта на тази норма е да осигури ефективно и справедливо използване на делбените имоти от всички съделители докато трае дългото делбено производство. Същевременно обаче с това определение не следва да се постига ефекта на неоснователно разместване на имуществени блага, защото с делбата страните следва да приключат всички отношения във връзка със собствеността. Ако не се присъди обезщетение за ползващите по-малко от дела си, те не могат да претендират такова след първото по делото съдебно заседание след допускане на делбата, защото с претенция по сметки не могат да се заявяват бъдещи вземания, а определението, с което се разпределят имотите може да се постанови най-рано с решението за допускане на делбата. Не съответства на принципа за процесуална икономия възможността такова обезщетение да се търси в отделен процес след приключване на делбата, а и такова разрешение би противоречало на изискването за изчерпателно уреждане на отношенията между съсобствениците по повод на съсобствеността в делбеното производство. Основанието за определяне на такова обезщетение е постановеното разпределение от съда, но не следва съдебния акт да е източник на неоснователно разместване на имуществени блага, т.е. съдът следва разпределяйки ползването на имотите между съделителите, да присъди и обезщетение, което да съответства на правата на съделителите. Определянето на обезщетение не е противопоставено като алтернатива на реалното разпределение. С. „или” е използван за да уреди и двете хипотези – когато съсобствените имоти не са достатъчни, за да бъдат разпределени между съделителите, в който случай на не получилите имот се определя обезщетение и хипотезата, когато за всички съделители има имот. Текстът не изключва във втория случай присъждане на обезщетение, а и няма разумен правен довод, който да налага това.
С обжалваното определение е прието, че съдът не следва да определя обезщтение. Предвид даденият отговор на поставения въпрос обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени. Настоящата инстанция не може да реши частната жалба по същество, като определи размера на обезщетението, тъй като по делото няма СТЕ, която да определя средния пазарен наем към момента на постановяване на определението за разпределение като съизмелител на обезщетението, което следва да се персъди. Приетата СТЕ с в.л. м. Р. определя средния пазарен наем до 2011г. Не следва да се присъжда обезщетение съобразно реално получаваните наеми, тъй като обезщетението е за напред, от който момент действа разпределението, а вземания от реализирани граждански плодове в резултатна това разпределение още не са възникнали. Съдът не може да присъди на основание чл. 30, ал.3 във вр. с чл. 93 ЗС бъдещи вземания, а и съдебния акт не може да почива на предположения за такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 3390 от 16.11.2012г. по ч.гр.д.№ 3032/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба, подадена от И. Г. И. против определение от 18.07.2012г. по гр.д.№ 8408/2003г. на Пловдивски РС в обжалваната част, с която е оставена без уважение молбата му по чл.282, ал.2 ГПК /отм/ за заплащане на обезщетение от съделителите, ползващи по-големи по площ и над определената им квота недвижими имоти, разпределени по реда на същия текст и
ВРЪЩА делото на Пловдивски районен съд да определяне на обезщетението и извършване на следващи процесуални действия.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: