ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1225
София, 30.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 1697 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.К. като процесуален представител на А. С. Ч. от с..К., [община], срещу въззивното решение на Благоевградския окръжен съд /Б./ от 06.ІV.2010г. по в.гр.д. № 60/2010г.
Ответникът по касационната жалба С. Л. Ч. от [населено място] не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Б. е потвърдил решението на Гоцеделчевския РС от 18.ХІІ.2009г. по гр.д. № 138/2009г., с което е отхвърлен предявеният от А. Ч. срещу С. Ч. иск за отмяна на дарението на недвижим имот – 1/10 ид.част от дворно място в [населено място], цялото с площ 483 кв.м, направено от ищеца на ответника, предмет на нот.акт № */1981г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че не са налице предвидените в закона предпоставки за отмяна на дарението. От представените доказателства не се установява наличието на трайна нужда на дарителя от средства. Той е възрастен, болен, трудно подвижен, получава пенсия, лекарствата, които взема, не са на значителна стойност – 25.59лв., за него се грижи снаха му, полагането на грижи от сина му и снаха му са израз на тяхно морално задължение и е без значение какви са мотивите им за това. Като несъстоятелен е оценен доводът на ищеца, че с показанията на свидетелите е установено, че той не може да се справя сам нито финансово, нито физически поради немощ, старост и заболяванията му. Показанията на свидетелите са обсъдени от РС поотделно и с останалия доказателствен материал /експертизи и пр./ в съответствие с чл.235 ал.2 от ГПК, като доводът във въззивната ожалба не държи сметка доказателствата да се преценуяват и във взаимната им връзка и зависимост. Решение на ВКС по гр.д. № 279/2002г., според което е без значение дали дарителят има възможност да търси издръжка от законно задължените лица, има предвид различна хипотеза от разглеждания случай, в който фактически се полагат грижи за дарителя от семейството на сина му, а не като съществуваща възможност за такава. Свидетелските показания установяват липсата на уважително отношение на ответника към дарителя не само към момента, но и преди и след дарението.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. дали задължението да се дава издръжка на дарителя, когато изпадне в крайна нужда, е на надарения или това негово задължение отпада, след като близките му са принудени да го подпомагат поради безпомощност – разрешен противоречиво от първоинстанционния и въззивния съд; 2. дали при установяване на нужда от издръжка съдът трябва да вземе предвид и месечните разходи за храна, дрехи, предмети на бита, консумативи – на това основание било допуснато касационно обжалване с определение по гр.д. № 4215/2008г. на ВКС ІV ГО; 3. какво следва да се разбира под „нужда от издръжка” по смисъла на чл.227 ал.1 б. „в” от ЗЗД – разрешен в противоречие, без да е посочено с коя практика; 4. длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелни изводи по съществото на спора – съдът не извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства и доводите на страните и с оглед на това не направил самостоятелни изводи – решен в противоречие с ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК. Сочат се и се представят три решения и две определения на състави на ВКС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за правните му изводи и за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
По първия поставен от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл – няма в атакуваното решение извод, че задължението на надарения да дава издръжка на дарителя, когато изпадне в нужда, отпада, след като близките му са принудени да го подпомагат поради безпомощност. Освен това, соченото като основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос – противоречивото му разрешаване от първоинстанционния и окръжния съд в производството по един спор – не е предвидено в закона. Противоречива практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК е противоречиво разрешаване на правен въпрос с влезли в сила решения по различни дела. За пълнота следва да се отбележи и че приетото в атакуваното решение не е в противоречие с практиката, обективирана в решение № 1247/17.ХІ.2008г. по гр.д. № 3970/2007г. на ВКС ІV ГО, а в решенията по гр.д. № 372/2003г. и по гр.д. № 1026/2004г., и двете на ВКС ІІ ГО, не са предмет на разрешаване поставените от касатора в изложението въпроси.
По втория релевиран въпрос /дали при установяване на нужда от издръжка съдът трябва да вземе предвид и месечните разходи за храна, дрехи, предмети на бита, консумативи/ с представената практика /посочените вече решения/ не се обосновава наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, тъй като в тези решения такъв въпрос не е предмет на разрешаване. Не е основание по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК и допускането на касационно обжалване по този въпрос с определение по гр.д. № 4215/2008г. на ВКС ІV ГО.
И по третия въпрос /какво следва да се разбира под „нужда от издръжка” по смисъла на чл.227 ал.1 б. „в” от ЗЗД/ с представените посочени решения касаторът не е обосновал наличието на противоречива съдебна практика – такъв въпрос в тях не е разрешен.
По четвъртия процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като съдът е направил самостоятелни правни изводи по съществото на спора. А твърдението, че липсва самостоятелна преценка на въззивния съд на събраните по делото доказателства, е неконкретно – не се сочат доказателствата и доводите, които не са преценени, което е пречка за проверка от касационния съд дали това е от значение за изхода на спора по делото.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд № 91 от 06.ІV.2010г. по гр.д. № 60/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: