4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1226
София, 30.09.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 220 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. М. И. от [населено място], обл. Велико Т., чрез процесуалния му представител адв. Н. М., против въззивното решение № 332 от 10 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 924 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 245 от 9 юли 2010 г., постановено по гр.д. № 1467 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. за осъждане на И. да заплати на С. М. И. от [населено място], обл. В. Т., сумата от 1350 лева за полагащия й се наследствен дял от добита дървесина, с която И. се е обогатил без основание за сметка на И., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно, защото съдът не е взел предвид предназначението на въззивната инстанция да разгледа повторно делото по същество, както е разрешението, дадено в ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС по въпросите на въззивното производство, т. 6 и 12; ограниченията по чл. 266 ГПК нямат абсолютен характер и е възможна направата на възражения предвид характера на въззивното производство; процесната сеч е извършена през 2003 г., а искът е заведен през 2009 г., поради което е налице изтекъл давностен срок. В молба, имаща характер на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалната недопустимост на възражение за изтекла погасителна давност във въззивното производство – възможността за направата на възражение за изтекла погасителна давност е поставена в зависимост от спазване на забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК, ако страната не е могла да го направи пред първоинстанционния съд, а касаторът се е явил пред съда без упълномощен адвокат и не е могъл да знае кога изтича погасителната давност, а и касаторът е 90% сляп, което е причина да не може да чете изпратените му материали; за възможността да направи възражение касаторът разбира едва при подготовката на въззивната жалба от адвокат и тази ситуация следва да се прецени по чл. 147 ГПК.
Ответницата С. М. И. от [населено място], обл. В. Т., в „искова молба” заявява, че касаторът – неин брат, получил парите от изсечения съсобствен имот, но останалите наследници научили за това през 2008 г. и давността започва да тече от тогава; иска се касаторът да бъде осъден да заплати полагащите се щети – лихви, защото ответницата не му е разрешавала безлихвен кредит. По делото обаче не е представена касационна жалба, подадена от С. И. в срока по чл. 283 ГПК срещу съответната част от въззивното решение, поради което съдът не може да се произнася по тази част на решението, която е неудовлетворителна за ответницата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че касаторът се обогатил неоснователно със съответната част от получена сума за изсечената дървесина на наследствения имот; не следва да се обсъждат направените възражения във въззивната жалба за наличие на изтекла давност – в депозирания до съда отговор и при изрично указани права в разпореждането, касаторът не е направил възражение за изтекла погасителна давност; възражението е с правен характер и не попада в хипотезите на чл. 266 ГПК; след като възражението е преклудирано, не следва да се обсъжда изтекла ли е съответната давност.
К. състав приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в съответната му част.
По приложението на чл. 133 ГПК във връзка с последиците от липсата на направено възражение с отговора на исковата молба от страна на ответника, съдебната практика е уеднаквена с постановяване на редица решения по реда на чл. 290 ГПК. Така например в решение № 195 по гр.д. № 1707 за 2009 г. на ІV ГО, ВКС приема че по общо правило в исковия процес възраженията на ответника, които се основават на факти и обстоятелства, които са настъпили до изтичането на срока за отговор на исковата молба, се преклудират с изтичането на този срок (чл. 133 ГПК); пропуснатите възражения могат да бъдат направени по-късно в хода на първоинстанционното производство само ако страната не е могла да узнае съответните обстоятелства или да посочи и представи съответните доказателства своевременно, въпреки полагането на дължимата грижа за добро водене на делото или във въззивното производство във връзка с новооткрити или новонастъпили факти, ако твърдените нови обстоятелства и нови доказателства не са могли да бъдат узнати, посочени и представени до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор. ВКС приема, че изключение от посоченото правило се допуска само при случаи, когато съдът може да се самосезира или е задължен служебно да следи за интереса на някоя от страните или на лица, които не са конституирани като страни в процеса, какъвто настоящият случай не е.
Явно е, че касаторът иска приложение на разбиране на закона по отменения процесуален ред, без да се държи сметка за различния характер на приложимите за спора процесуални правила. Всяка от страните следва да полага дължимата грижа за добро водене на делото. В разглеждания случай касаторът е получил препис от исковата молба със съответните указания, както и с указанието, че може да заяви желание за ползване на правна помощ, посочил е своето становище и е заявил искания за събиране на доказателства. При тези обстоятелства не може да се приеме за основателно твърдението, изложено от касатора, че практически не е могъл да прочете съдържанието на изпратените му документи и да вземе адекватни мерки. Освен посоченото, съображенията на касатора имат връзка с правния въпрос за значението на физическите ограничения на ответника или наличието на друго труднопреодолимо препятствие (влошено зрение, здраве и други затруднения) за приложението на чл. 266, ал. 2 ГПК, но подобен въпрос не е зададен и ВКС не може да допусне касационното обжалване по правен въпрос, който не е посочен от касатора, както сочи задължителното за прилагане ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 332 от 10 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 924 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: