О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1226
София, 15.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1464/2010 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 85 от 02.04.2009 г. по гр.д. № 2956/08 г. на Софийски градски съд е отменено решението от 10.04.2008 г. по гр.д. № 4088/05 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлено възражението на Н. В. Д. и В. Г. Д. за признаване право на задържане на процесния недвижим имот до заплащане на направените от тях подобрения и вместо това е постановено друго, с което е признато на основание чл. 72, ал.3 ЗС в полза на Н. В. Д. и В. Г. Д. срещу Б. Б. Х., представлявана от нейната майка и законен представител, правото да задържат имота до заплащане на сумата 36 394.38 лв., представляваща увеличената стойност до имота вследствие на извършените в него подобрения, Н. В. Д. и В. Г. Д. са осъдени на основание чл. 108 ЗС да предадат на Б. Х. чрез законния й представител П. Г. К. владението върху недвижимия имот, представляващ дворно място в гр. софия,[жк]с площ 320 кв.м, съставляващо УПИ Х-936 в кв. 31 по плана на “О.”, заедно с построената в това дворно място едноетажна жилищна сграда с площ 70 кв.м, при условие, че Б. Б. Х. чрез законния си представител П. К. им заплати сумата 36 394.38 лв. Б. Б. Х. е осъдена да заплати на Н. В. Д. и В. Г. Д. разноски в размер на 250 лв. по уваженото възражение за право на задържане, както и държавна такса в полза на Софийски районен съд в размер на 1475.78 лв. , а по сметка на Софийски градски съд – 737.89 лв. и по 5 лв. в полза на двете съдилища за издаване на изпълнителни листове. Оставено е в сила решението на първоинстанционния съд в частта, с която е признато за установено по отношение на В. С. Х. и Л. В. Н., че Б. Б. Х. е собственик на УПИ Х-936 в кв. 31 по плана на [населено място],[жк], с площ 320 кв.м, заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда от 70 кв.м, в качеството й на единствен наследник на Б. В. Х..
Въззивното решение в частта, с която е уважено възражението на Н. и В. Д. за признаване право на задържане върху процесния недвижим имот, както и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати държавна такса в полза на Софийски районен съд и Софийски градски съд, е обжалвано с касационна жалба от Б. Б. Х. чрез нейната майка и законен представител П. Г. К., представлявани от адв. И. Й.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по възражението за право на задържане в противоречие с указанията, дадени в ППВС № 6/1974 г. , този въпрос е разрешен противоречиво от двете съдебни инстанции и казузът е уникален и по него липсва съдебна практика.
Против въззивното решение в частта, с която е уважен искът за ревандикация и е определена сумата, представляваща увеличената стойност на недвижимия имот, е подадена касационна жалба от Н. В. Д. чрез нейния пълномощник адв. М. Д.. Жалбоподателката поддържа, че е решението е необосновано, допуснати са съществени процесуални нарушения и е нарушен материалния закон. Счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по следните въпроси: прекъсва ли се придобивната давност с предявяване на иск за ревандикация от лице, което основава претенцията си на наследяване по закон, ако към този момент произходът му от наследодателя не е установен по реда на чл.41 СК/ отм./ и по въпроса за приложението на чл. 130 ГПК/ отм./. Твърди, че по първия въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 6/ 74 г., а по втория – с ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 1072 от 06.07.1956 г. по гр.д. № 4267/56 г. на ВС, І г.о., решение № 259 от 14.06.1996 г. по гр.д. № 488/95 г. на ВС, 5-членен състав, решение № 378 от 10.08.1988 г. по гр.д. № 286/88 г. на І г.о. на ВС и решение № 336 от 24.04.2000 г. по гр.д. № 855/99 г. на І г.о. на ВКС.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от В. С. Х.. Жалбоподателят поддържа, че от откриване на наследството на починалия му син до влизане в сила на решението, с което е установен произходът на ищцата, той е бил собственик на процесния недвижим имот, тъй като обратното би означавало, че през този период имотът е бил без собственик.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
По делото е установено от фактическа страна, че процесният имот е бил собственост на Б. В. Х.. Същият е починал на 30.05.2001 г. Ищцата Б. Б. Х. е [дата на раждане] С решение по гр.д. № 654/02 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 20.10.2006 г., по иск по чл. 41 СК / отм./, предявен от майката на детето П. Г. К. против родителите на починалия Б. Х. – В. С. Х. и М. Б. Х., било признато за установено, че детето Б. е заченато и произхожда от Б. В. Х..
С нотариален акт № 84, т.І, дело № 64/ 01.04.2002 г. В. Х. и съпругата му М. Х. продали процесния недвижим имот на Н. В. Д., която е тяхна внучка.
При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че ищцата е придобила от момента на раждането си правото на собственост върху процесния недвижим имот на основание наследствено правоприемство от Б. Х. в качеството си на единствен негов наследник по закон. Приел е, че влязлото в сила решение за установяване на произход има обратно действие от момента на раждането на детето, поради което макар да е родена след смъртта на наследодателя, на основание чл.2, ал.1 ЗН във вр. с чл. 5 ЗН, ищцата е наследила цялото му имущество. Родителите не са придобила правото на собственост върху имота, поради което не са могли да го прехвърлят на ответницата Н. Д.. Намерил е за неоснователно възражението на ответницата Н. Д. за придобиване на имота на основание изтекла кратка придобивна давност, като се е мотивирал с това, че по аргумент от чл. 115 б. “ж” и чл. 116, б. ”б” ЗЗД с предявяване на настоящия иск за ревандикация давността е прекъсната и докато трае процесът, не тече, а от 01.04.2002 г. , когато е сключен договорът за продажба на имота, до предявяване на иска за ревандикацията му – 25.05.2005 г. , не е изтекъл 5-годишния давностен срок.
По касационната жалба от малолетната Б. Б. Х., представлявана от своята майка и законен представител П. Г. К., действуващи чрез адв. Й.:
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 , ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по формулирания в изложението към касационната жалба на Б. Б. Х. материалноправен въпрос относно предпоставките, при които владелецът може да упражни право на задържане върху недвижимия имот до заплащане на подобренията. От наведените в касационната жалба и изложението към нея доводи може да се направи извод, че се поставя въпросът кога следва да се счита опровергана презумпцията на чл. 70, ал.2 ЗС за субективна добросъвестност на владелеца, но този въпрос не се третира от ППВС № 6/1974 г., на което се позовава жалбоподателката.
За да намери, че установената в чл. 70, ал.2 ЗС презумпция за добросъвестност не е оборена, въззивният съд е съобразил, че към момента на сключване на договора за продажба купувачите не са знаели, че придобиват от несобственик, тъй като произходът на ищцата от наследодателя не е бил установен и следователно не са могли да знаят, че има друг наследник по закон, който изключва родителите от наследяването. Като се има предвид, че наследявяването по закон се основава на родствена връзка между лицата, която се обуславя от техния произход/ изключение прави само съпругът, чието право на наследяване се основава на брачната връзка с наследодателя/, не представлява затруднение за съдебната практик да даде отговор на въпроса дали само по себе си знанието на факта за зачеване на дете, ако неговият произход не е установен чрез презумпция за бащинство, припознаване, осиновяване или по исков ред, е достатъчен за изключване на добросъвестността по чл. 70, ал.2 ЗС. Поради това не се налага произнасяне на касационната инстанция по този въпрос на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Противоречивото разрешаване на един и същи въпрос от съдилищата в рамките на инстанционното разглеждане на едно и също дело, не е основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК и доколкото не се сочи друга съдебна практика, следва да се приеме, че и този селективен критерий също не е налице.
Като съществен за точното прилагане на закона и за развитието на правото в изложението към касационната жалба е формулиран и въпросът еднакво ли са защитени според българското законодателство правата на всички наследници или наследниците, заченати приживе и родени след смъртта на наследодателя, са с ограничени права. Този въпрос няма връзка с изложените от въззивния съд съображения, с които е мотивиран изводът за уважаване на възражението за право на задържане, които са основани изцяло на правната уредба на отношенията между собственика и владелеца по повод извършените от последния подобрения в чуждия имот. Поради това въпросът не е обуславящ изхода на делото в обжалваната от Б. Х. част и не може да бъде основание за достъп до касационно обжалване.
По тези съображения касационната жалба от Б. Б. Х. не следва да се допуска до разглеждане по същество.
По касационната жалба от Н. В. Д.:
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въведения от жалбоподателката правен въпрос, свързан с основанията за прекъсване на придобивната давност. В т.VІ от ППВС № 6/74 г., на което същата се позовава, са дадени разяснения относно началния момент на погасителната давност за вземанията на владелеца за подобрения в чужд имот, каквато хипотеза в случая не е налице. Очевидно твърдяното противоречие се извежда въз основа на част от мотивите на т.VІ, където е посочено, че вземането за подобрения става изискуемо най- късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на иск за ревандикация и оттук касаторката прави извод, че предявяването на иск за ревандикация от несобственик не прекъсва давността. А според нея след като към момента на предявяване на ревандикационния иск ищцата не е могла да се легитимира като наследник по закон на починалия собственик, защото произходът й от него не е бил установен с влязло в сила решение, тя не е била собственик на имота и следователно давността не е прекъсната от момента на предявяване на иска за ревандикация, а от момента на влизане в сила на решението по чл. 41 СК/ отм./ Тази теза е правно неиздържана, тъй като не държи сметка както за разпоредбата на чл. 116, б.”б”, изр.2 от ЗЗД, така и за характера на исковете за установяване на произход, в това число и на произход от бащата /чл. 41 СК- отм./ които са установителни, а не конститутивни, т.е. постановените по тях решения не създават, а само установяват произхода на детето с обратно действие – към момента на раждането.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса за приложението на чл. 130 ГПК/ оттм./. За да намери за основателно възражението на ответниците Н. и В. Д. за признаване право на задържане върху процесния недвижим имот до заплащане на увеличената стойност на имота в резултат от извършените от тях подобрения, въззивният съд е приел, че същите са имали качеството на добросъвестни владелци по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС, тъй като са закупили имота от несобственик, без да знаят това. За да обоснове този извод, съдът се е позовал на установената в чл. 70, ал.2 ЗС презумпция за добросъвестност, като е намерил, че същата не е оборена от събраните по делото доказателства, защото не е установено купувачите да са знаели, че починалият Б. Х. е имал дете, което изключва родителите на същия – продавачите по договора, от наследяването. По делото е била изслушана съдебно – техническа експертиза, която е дала заключение за стойността на всяко едно от заявените подобрения, за тяхната обща стойност и за сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. След преценка на събраните доказателства въззивният съд е намерил за доказано купувачите да са извършили всички претендирани подобрения, с изключение на построяването на три гаража и оградата на имота, изчислил е в процентно отношение относителния дял на приетите за недоказани подобрения в определената от вещото лице обща стойност на всички подобрения и пропорционално на това съотношение е изчислил увеличената стойност на имота след изключване на недоказаните подобрения, като сам е направил необходимите аритметични изчисления. Като е процедирал по този начин, въззивният съд не е влязъл в противоречие с указанията по прилагането на чл. 130 и чл. 157 ГПК/ отм./, дадени в т.10 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, защото не е определил по собствена преценка увеличената стойност на недвижимия имот – обстоятелство, за което несъмнено са необходими специални знания, а е формирал изводите си на базата на заключението на вещото лице, което е преценявал във връзка със събраните по делото доказателства.
В обобщение на изложеното, не са налице сочените от жалбоподателката Н. Д. основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По касационна жалба от В. С. Х..
Към касационната жалба, подадена от този жалбоподател, не е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Такива не са посочени и в съдържанието на касационната жалба – няма формулиран правен въпрос, нито е обоснована някоя от хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. Релевирани са единствено оплаквания за неправилност на решението поради това, че съдът е отказал да вземе предвид представените от касатора доказателства, установяващи, че синът му Б. Х. не е баща на ищцата, както и че не са обсъдени противоречията в показанията на разпитаните по делото свидетели, но тези доводи не могат да бъдат обсъждани в тази фаза на касационното производство, в която произнасянето на касационната инстанция е ограничено до проверка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и не включва проверка на правилността на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, по който въззивния съд се е произнесъл, както е в настоящия случай, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 85 от 02.04.2009 г. по гр.д. № 2956/08 г. на Софийски градски съд по касационните жалби на Б. Б. Х., представлявана от своята майка и законен представител П. Г. К., действуващи чрез адв. Й., на Н. Г. Д. и на В. С. Х..
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: