7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1227
гр.София, 19.11.2012г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: надежда зекова
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 543 описа за 2012год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 21.12.2012г. по гр.д.№2892/2011г. на Апелативен съд София, с което са уважени искове с правно основание чл.26 ЗЗД,и чл.124 ГПК и 108 ЗС и са отхвърлени искове с правно основание чл.108 ЗС.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител, моли да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, в частта му, с която са отхвърлени искове с правно основание чл.108 ЗС. Поддържа, че с решението си въззивният съд е дал отговор на материалноправни въпроси по който има противоречиво произнасяне на съдилищата и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Жалбоподателите С. И. О., Е. П. О. и И. С. О., чрез процесуалните си представители, молят да се допусне касационно обжалване на същото решение в частта му, с която са уважени искове по чл.26, ЗЗД, чл.124 ГПК и чл.108 ЗС Поддържат, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото и молят да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решение от 20.04.2011г. постановено по гр.д. 1058/2008г. на ГС София състав, в частта, в която са отхвърлени исковете за прогласяване на нищожност на договора за покупко- продажба от г., сключен с нот.акт г. на нотариус при СГС между [фирма] и С. О., както и в частта, в която е отхвърлен установителният иск за собственост срещу К. П. за ап., както и в частта, в която е отхвърлен иска по чл.108 ЗС срещу И. О. за ап., е прогласил за нищожен договора за покупко – продажба от г., сключен с в нот.акт г. за продажба на апартамент №, ап.и ателие №, подробно описани в нотариалния акт, на основание чл.26 ЗЗД, поради сключването в заобикаляне на закона. Със същото решение съдът е признал за установено спрямо С. О., К. П. и Е. О., че дружеството е собственик на апартамент , находящ се в [населено място]. Със същото решение е признал за установено спрямо С. О., Е. О. и И. О., че дружествотое собственик на апартамент , находящ се на етаж, в [населено място] и е осъдил на основание чл.108 ЗС И. О. да предаде владението върху имота на дружеството. Като е оставил в сила първоинстанционното решение в останалата му част въззивният съд е отхвърлил исковете на дружеството срещу К. П. и Е. К. с правно основание чл.108 ЗС за ап., на етаж и ателие №, на етаж, находящи се в жилищтна сграда в [населено място].
Прието е за установено, че е видно от съдаржанието на предварителен договор от г. и гласните доказателства по делото, че С. О. е дал пари на заем на дружеството, като за обезпечение на този заем му е прехвърлено правото на собственост на процесните недвижими имоти. При тези данни е прието, че с предварителният договор и нотариалният договор за покупко- продажба от същата дата се заобикаля забраната на чл.152 ЗЗД, тъй като с позволени средства се постига забранен резултат, поради което договорът за покупко – продажба е нищожен на основание заобикаляне на закона и е уважен този иск.
Прието е, че предявеният иск с правно основание чл.108 ЗС е неоснователен, защото Е. К. е придобила правото на собственост на основание кратка пет годишна придобивна давност. Иложени са съображения, за това, че С. О. и и съпругата му не са станали собственици на ателие №, поради което с договора за покупко- продажба от г., извършен с н.акт г. Е. К. не е придобила правото на собственост, но от момента на сключване на договора за покупко- продажба от г. за ответницата е започнала да тече придобивна давност, тъй като сделката е годно основание да я направи собственик, установила е владение като добросъвестен владелец, не е знаела, че праводателят и не е собственик и е владяла имота в продължение на 5 години, явно, спокойно, постоянно и непрекъснато, тъй като искът за собственост е предявен едва на 29.02.2008г. Прието е, че след като имотът е придобит на основание давностно владение, то дружеството е изгубил правото на собственост, поради което искът му по чл.108 ЗС следва да се отхвърли. Прието е за неоснователно възражението на дружеството, че имотът не е могъл да се придобие по давност, защото няма акт 16, тъй като от момента, в който сградата е била завършена на степен „груб строеж”, ателие № вече е представлявало самостоятелен обект на правото на собственост и може да се придобива чрез всички предвидени в закона придобивни способи.
Относно иска по чл.108 ЗС срещу К. П. за ап.№, находящ се на етаж, придобит с н.акт №г., в същата сграда, съдът е приел, че е неоснователен, но е основателен искът за собственост. Изложени са съображения за това, че К. П. е предала владението на имота още през 2006г. на трети лица чрез договор за покупко- продажба,сключен на г. с нот.акт №г. на нот. С район на действие РС С, поради което същият не се намира в нейно владение. Прието е, че нейните праводатели С. О. и съпругата му не са били собственици на ап. и с нот.акт за покупко- продажба №г., К. П. не е придобила правото на собственост, нито в нейна полза е изтекла придобивна давност, тъй като искът за собственост срещу нея е предявен на 29.02.2008г., а тя е изгубила владението още през 2006г. При тези данни съдът е приел, че дружеството не е изгубило правото на собственост и установителният иск за собственост следва да се уважи, като се отхвърли иска за предаване на владението.
Прието е, че искът по чл.108 ЗС срещу И. О. за ап. находящ се на етаж в същата сграда е основателен. Изложени са съображения, за това, че праводателите му С. О. и съпругата му не са били собственици на вещта, поради което И. О. не е придобил собствеността по силата на нот.акт за дарение №г. от г. Прието е, че И. О. е бил недобросъвестен владелец, защото, видно от показанията му, дадени по дознанието, които представляват извънсъдебно признание на неизгодни за страната факти, той е знаел за порока на сделката между баща му С. О. и дружеството, а именно, че апартаментите са прехвърлени като обезпечение, откъдето е знаел, че баща му не е собственик. Прието е, че към момента на предявяване на иска за собственост в полза на И. О. не е изтекла 10- годишна давност.
В изложението по чл.284, ал.3 ГПК дружеството жалбоподател, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на материалнпоравния въпрос за това от кои са предпоставките за придобиване на жилищен имот по давност и кога може да се счита, че започва да тече придобивна давност по отношение на жилищен обект, по който има противоречиво произнасяне на съдилищата и който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Представя решение от 13.04.2004г. по гр.д.№888/2003г. І г.о. на ВКС, в което е прието, че обектът следва да представялава сомостоятелен обект на правото собственост в съответствие с действуващите строителни правила и норми.
В изложенията /две/ по чл.284, ал.3 ГПК, жалбоподателите С. О., Е. О. и И. О., чрез различните си процесуалните си представители, поддържат, че съдът се е произнесъл по процесуалните въпроси за това допустимо ли е проинасяне по непредявен иск, допустимо ли е произнасяне по нередовна искова молба, допустими ли са при забраната на чл.133, ал.1, б.”в” ГПК свидетелски показания за разкриване на симулация, за това как следва да се преценяват свидетелските показания, може ли съдът да обоснове своето решение на недопустими доказателства, както и материалноправните такива за характера на съглашението по чл.152 ЗЗД, за това от кой момент трето лице, придобило имот по симулативна сделка, следва да се приеме, че е недобросъвество, какво е владението му, ако единият прехвърлител по сделката е знаел за симулацията, а другия не, за това може ли законния представител на юридическо лице да изрази воля различна от това, за което е взето решение на Общо събрание на дружеството. Представят решение от 22.10.2008г. по гр.д.№6130/2007г. ІІІ г.о. на ВКС, в което се приема, че решение по непредявен иск е недопустимо, както и решения в същия смисъл от 29.12.2008г. по гр.д.№4890/2007г. ІІ г.о. на ВКС, решение от 25.11.2008г. по гр.д.№4125/2007г. ІІІ г.о, решение от 29.12.2008г. по гр.д. №5455/2007г. ІІ г.о. на ВКС, решение от 21.04.2009г. по гр.д.№ 122/2008г. І г.о. на ВКС, решение от 14.05.2009г. по гр.д.№308/2008г. І г.о. на ВКС и решение от 06.10.2009г. по гр.д.№1270/2008г. І г.о. на ВКС. Представят също така решение от 10.11.2010г. по гр.д.№1025/2009г., І т.о. на ВКС/ постановено по чл.290 ГПК/, където е прието, че не се дължи произнасяне по нередовна искова молба, докато не бъде остранен недостатъка й, решения на състави на ВКС, даващи разрешение на въпроса за това как следва да се установява симулативността на една сделка и кога са допустими гласни доказателства за разкриване на симулативността, решение от 06.04.2010г. по гр.д.№58/2009г. ІІІ г.о. на ВКС/постановено по чл.290 ГПК/, в което е прието, че съглашението по чл.152 ЗЗД е такова в противоречие на закона, а не представлява симулативна сделка, решение от 18.03.2010г. по гр.д.№905/2009г. ІІІ г.о. на ВКС/постановено по чл.290 ГПК/-в същия смисъл, че съглашението по чл.152 ЗЗД не е привидно. Представят още решения на състави на ВКС, определение по чл.288 ГПК и ППВС№10/1976г. по въпри, свързани с приложението на глава ІІІ ЗСГ, които са неотносими към преценката за допустимост на касационното обжалване. Поддържат, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Настоящият състав намира, че по въпроса от кога може да се счита, че започва да тече придобивна давност по отношение на жилищен обект, е даден отговор в практиката на ВКС, изразена и в постановеното решение по чл.290 ГПК от 10.04.2012г. по гр.д.№ 1063/2010г. ІІ г.о на ВКС, в което се приема, че владението представлява осъществяване на фактическа власт върху една вещ с намерението вещта да се държи като собствена. Посочва се, че тази фактическа власт се изразява не само в пряко ползване на вещта според нейното предназначение, но и в извършване на действия по опазване на вещта, по нейното поддържане в добро състояние,по извършване на поправки, а по отношение на недвижим имот и по извършване на довършителни и ремонтни работи и подобряване на същия. Прието е, че разпоредбата на чл.177 ЗУТ съдържа забрана обектът да се ползва преди да е въведен в експлоатация, но не и забрана за опазването, поддържането, подобряването, ремонтирането и извършването на довършителни работи в същия и следователно не препятства извършването на останалите действия, посредством които се осъществява фактическата власт върху един недвижим имот. Не съществува пречка върху имот, който не е въведен в експлоатация,да бъде установено владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС чрез действия, различни от прякото му ползване по предназначение, още повече, че владение може да бъде установено и върху право на строеж, т.е. върху ограничено вещно право, даващо възможност за придобиване право на собственост върху построеното. Ето защо не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК и по въпроса кои са предпоставките за придобиване жилищет имот по силата на кратката придобивна давност. В практиката е прието, че
според чл. 70 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, или че предписаната от закона форма е била опорочена. В горния смисъл е и практика на ВКС изразена в решения постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение по гр. д. № 896/09 г. и решение № 556 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1325/09 г. на ВКС, І г.о. Именно съобразявайки се с нея е постановил своето решениеи въззивният съд.
По въпросите за за това допустимо ли е проинасяне по непредявен иск и допустимо ли е произнасяне по нередовна искова молба настоящия състав намира, че въззивният съд се е поризнесъл в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в представените от жалбоподателите О. решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. В същата се приема, че не съществува хипотеза, когато веднъж констатирано противоречие между обстоятелствена част и петитум на искова молба да може да се счита отстранено според насоката, в която са се оказали съсредоточени доказателствените усилия на ищеца по даден иск, тъй като това би означавало последният да е бил предявен с нередовна искова молба, т.е. такава, по която не се дължи произнасяне, докато недостатъкът й не бъде надлежно отстранен по изрично предвидения процесуален ред за това. В процесния случай въззивният съд се е произнесъл по иск, какъвто в действителност е бил предявен и е разгледан. В исковата молба дружеството е твърдяло, че през 2001г. е получил на заем от С. О. сумата от 45000 долара и за обезпечението на заема е прехвърлило процесните три недвижими имоти, като отношенията са уредили чрез договор за покупко- продажба, по силата на който ищецът е прехвърлил правото на собственост върху имотите и Предварителен договор от същата дата, с който купувачът С. О. се е задължил да сключи окончателен договор за покупко- продажба, по силата на който продава на дружеството същите недвижими имоти за сумата от 54000щ.д., като е поискало прогласяване на нищожност на всички сделки и предаване на владението на имотите, на основание чл.108 ЗС. Именно по тези искове се е произнесъл въззивният съд.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че по въпросите допустими ли са при забраната на чл.133, ал.1 б.”в” ГПК свидетелски показания за разкриване на симулация, за това как следва да се преценяват свидетелските показания, може ли съдът да обоснове своето решение на недопустими доказателства, за това от кой момент трето лице, придобило имот по симулативна сделка, следва да се приеме, че е недобросъвество, какво е владението му, ако единият прехвърлител по сделката е знаел за симулацията, а другия не, за това може ли законния представител на юридическо лице да изрази воля различна от това, за което е взето решение на Общо събрание на дружеството няма произнасяне от съда в обжалваното решение и те не са от значение за формиране решаващите изводи на съда, поради което не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК съобразно т.1 от ТР№1/2009г. ОСГК ТК на ВКС. Въпросите се свеждат до твърдени и в касационната жалба нарушения на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост, които са основания за касиране съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но не се основание за допускане на касационно обжалване.
Настоящия състав намира, че по въпроса за характера на съглашението по чл.152 ЗЗД е даден отговор в практиката на ВКС, изразена и в решения от 13. 07. 2009 г. по гр.д. № 1107/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., решение от 24. 04. 2009 г. по гр.д. № 4782/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., решение от 23. 06. 2003 г. по гр. д. № 653/2002 г. на ВКС, ІІ г.о., решение от 2. 12. 2008 г. по гр. д. № 1520/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение от 16.01.2012г. по гр.д.№1206/2010г. І. Г.о. на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. В същата се приема, че заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл.152 ЗЗД. Приема се, че за установяване на заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, предвид което ограничението по чл. 164, ал.1, т.6 ГПК/чл.133, ал.1, “в” ГПК отм./ за симулативните сделки не може да намери приложение. Когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем, да се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл. 26, ал.1 ЗЗД са допустими всички доказателствени средства. Именно в съответствие с тази практика е и постановеното от съда решение.
Ето защо настоящия състав намира, че касационно обжалване не следва да се допусне и по поставените за разглеждане въпроси от жалбоподателите О., на сочените от тях основатия па чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК в двете изложения.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение от 21.12.2012г. по гр.д.№2892/2011г. на Апелативен съд София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: