ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1229
София, 30.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1696 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на [община], приподписана от гл.юрк. Г., срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд /БАС/ от 28.VІ.2010г. по в.гр.д. № 106/2010г.
Ответниците по касационната жалба П. К. Ч., М. Н. Ч., А. П. Ч., София К. П., М. А. В., С. А. В., К. Р. Д., Й. Д. В., А. Д. В., Г. И. Г., Е. И. Г., Д. Г. Д., Б. И. Т., Р. И. С., Р. И. Д., И. И. Р. – М. и Г. Р. Г., всички от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК са заели становище за недопускане на касаци5ионно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БАС е потвърдил решението на Бургаския ОС от 25.ІІІ.2010г. по гр.д. № 460/2009г., с което [община] е осъдена да заплати на посочените лица общо 80000лв., представляващи обезщетение по чл.31 ал..2 от ЗС за лишаването на ищците от възможността да ползват съсобствения с ответника имот, представляващ дворно място с площ 3785 кв.м – УПИ * по плана на гр..А., ведно с построената в него административна сграда „М. ц.” със застроена площ 1222 кв..м, за периода 20.VІІІ.2005г. – 04.VІ.2009г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане, както и 23459.88лв. мораторна лихва.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в чл.31 ал.2 от ЗС предпоставки за основателност на предявените искове с оглед ползването на процесния съсобствен между страните имот само от ответната община през исковия период, налице е и писмено поискване. Като неоснователно е оценено единственото оплакване на ответника във въззивната му жалба във връзка с размера на обезщетението. Прието е в тази връзка, че заключението на вещото лице е съобразено с местоположението на имота и използваемата част от сградата, както и с понижаването на наемните цени с около 15%. Задължение на вещото лице е да изчисли обезщетението, посочвайки начина на формирането му, но не и да посочва сравнителни цени за всяка година.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд не съобразил липсата на основна изискуема предпоставка за отговорността – наличието на лично ползване на имота. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие със задължителната практика на ВКС и противоречива практика по въпроса за прилагане на института на личното ползване на съсобствена вещ по чл.31 ал.2 от ЗС. Съдът, основавайки решението си на недоказани пред него обстоятелства и давайки вяра на предположения, го постановил на база изопачени правни изводи, извършвайки по този начин и процесуално нарушение. Фактическите и правните изводи не съответствали на доказателствения материал, позовавайки се на неправилно и неточно заключение на СТЕ и при недоказана предпоставка на лично ползване на съсобствена вещ, постановил неправилно решение.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай единственият поставен от касатора съобразен с посочените изисквания въпрос е по приложението на чл.31 ал.2 от ЗС /относно личното ползване от съсобственик на съсобствения имот/. Оплакване в тази връзка, обаче, не е било предмет на въззивната му жалба. Единствената релевирана от него пред въззивния съд порочност на първоинстанционното решение се състои в твърдението му за необоснованост на заключението на съдебнотехническата експертиза по размера на обезщетението – вещото лице не посочило основата за сравнение, наемните цени за [населено място], базисните цени, определени от общинския съвет, и тези в близките градове. При това положение и с оглед разпоредбата на чл.269 от ГПК правомощията на въззивния съд са включвали произнасяне само по това оплакване. Не въвеждането от касатора на оплакване по приложението на чл.31 ал.2 от ЗС пред въззивния съд преклудира възможността му да стори това за първи път пред касационния съд.
Останалите релевирани в изложението съображения представляват оплаквания за необоснованост на въззивния акт, което е основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, което, обаче, се подлага на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото по допускането му.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени общо 1800лв. разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, № 72 от 28.VІ.2010г. по гр.д. № 106/2010г.
ОСЪЖДА ОБЩИНА А. да заплати на П. К. Ч., М. Н. Ч., А. П. Ч., София К. П., М. А. В., С. А. В., К. Р. Д., Й. Д. В., А. Д. В., Г. И. Г., Е. И. Г., Д. Г. Д., Б. И. Т., Р. И. С., Р. И. Д., И. И. Р. – М. и Г. Р. Г., всички от [населено място], 1800лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: