О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
[населено място], 16,02,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари , през две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д.№ 40 по описа за две хиляди и петнадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК .
Образувано е по частна касационна жалба на М. против определение № 7648 / 10.04.2014 год. по ч.гр.д.№ 5963/2013 год.,с което е потвърдено определение от 03.04.2013 год. по гр.д.№ 1417/2013 год. на СРС, 54 състав, с което производството по предявените срещу [фирма] искове е било прекратено,поради липса на активна процесуална легитимация на М. ,за предявявяването им от свое име,както е възприел направеното от ищеца уточнение първоинстанционният съд.Касаторът,в твърде противоречиво изложение / смесвайки понятията процесуално представителство и процесуална легитимация / оспорва постановеното определение, независимо че в крайна сметка споделя съображенията на съда за процесуално легитимирана да предяви исковете за дължимо концесионно възнаграждение, обезщетение за забава в изплащането му и неустойки за неизпълнение на задължения по концесионния договор – Д. – страна по концесионния договор / концедент /,чрез съответния ресорен министър,упълномощен да сключи концесионния договор, в качеството му на представител по чл.31 ал.1 ГПК.Изрично твърди, че и с исковата молба,и с уточнението,в изпълнение указанията на съда, дадени с разпореждане от 07.03.2013 год.,е посочил предявяването на исковете от М. като представител на Д..
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 вр. с чл. 280 ал.1 ГПК съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Исковете – за заплащане дължимо концесионно възнаграждение, обезщетение за забава в издължаването му и неустойки за неизпълнение или забавено изпълнение на задължения по сключен на 16.08.2004 год. концесионен договор между Република България,в качеството на концедент,представлявана от М. и [фирма] / концесионер /,чиито права и задължения последващо са поети от конституирания ответник [фирма] – са предявени от М. ,при петитум – осъждане ответника да заплати на М. сумите,предмет на исковете.В изпълнение на разпореждане от 07.03.2013 год. на СРС, 54 състав,за уточняване от чие име са предявени исковете,с молба от 27.03.2013 год. процесуалният представител на ищеца,фигуриращ в титулната част на исковата молба, е посочил,че исковете са предявени от М. ,„в качеството му на министър”.Изрично се позовава на легитимация изходяща от нормата на пар.106 ал.2 от ПЗР на ЗИДЗПБ / обн. ДВ бр.100 от 2010 год ./.Нещо повече, в самото изложение се сочи „ техническа грешка „ в изписването на Република България като страна – концедент по концесионния договор,изводи за което са направени от съдържанието на решение № 566 / 07.07.2004 год. на МС за предоставяне на концесията – т.11,независимо че страната цитира съдържание на клаузата,сочещо на упълномощаване на министъра за сключване на договора, организиране изпълнението му и представителство на концедента в правоотношенията, възникнали във връзка с договора.Следователно,както впрочем и настоящата частна касационна жалба,изложението в уточнение на активната процесуалноправна легитимация е вътрешно противоречиво, неясно и по същество не отстранява указаната нередовност. Първоинстанционният съд е върнал молбата,изхождайки не от неяснотата на уточнението, респ. обективното неизпълнение на указанието му,а от ясно изводимата от закона,единствено възможна активна процесуалноправна легитимация на страна – ищец по искове с настоящия предмет – Д., представлявана от М. ,визирайки законовото представителство по чл.31 ал.1 ГПК във връзка със съответно действащия Закон за концесиите / впрочем изрично уредено в чл.18 ал.5 на ГПК отм. – с пар.8 от ПЗР на ЗК , в сила от 01.07.2006 год. /. Изводът на съда изключва сам по себе си необходимостта от исканото уточнение,след като не се касае за правни възможности относно формата на участие в процеса за М. , при искове с настоящия предмет,поради което и уточнението би могло да се извърши служебно, без последното да съставлява нарушение на принципа на диспозитивното начало.
Не в тази насока на неправилни процесуални действия ,обаче, е изложението по чл.280 ал.1 ГПК.В същото изобщо няма формулиран правен въпрос, в съответствие с указанията на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.Изложението преповтаря съображенията на страната,изложени в самата частна жалба,в крайния си извод по същество подкрепящи,а не противоречащи на извода на въззивния съд относно носителя на правото на иск в настоящия спор и качеството на М., като представляващ Д.,на основание чл.31 ал.1 ГПК вр. с чл. 12 ал.1 ППЗК вр. с чл.7 ал.1 ЗК отм.,респ. чл.59 ал.3 т.3 и чл.95е от действащия Закон за концесиите.Дори да се приеме, че изводим от изложението е именно този въпрос – Притежава ли М. самостоятелна процесуална легитимация да предяви искове с предмет – дължимо концесионно възнаграждение и обезщетения за неизпълнение на задължения по концесионен договор, с концедент Република България ,на основание чл.18 ал.2 вр. с чл.7 ал.1 от Закона за концесиите / обн. ДВ бр. 92 от 1995 год.,отм./,при действието на който е сключен процесният договор ? – то не се явява обоснован допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.Приложеният съдебен акт – казуална съдебна практика – опр. от 7 октомври 2002 год. по ч.гр.д.№ 1872/2002 год. на САС- не е в противоречие, а в унисон с извода на съда,както и в унисон с известната на състава съдебна практика до момента.Не е доказано наличие на противоречива такава,в приложението на чл.31 ал.1 ГПК вр. с чл. 12 ал.1 Правилник за приложение на Закон за концесиите вр. с чл.7 ал.1 Закон за концесиите – отм.,респ. чл.59 ал.3 т.3 и чл.95е ЗК действащ понастоящем,нито е обоснована необходимост от преодоляването на непротиворечива практика в отговор на въпроса,провокирана от промяна на законодателството или изменение на обществените отношения, което изключва и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Самите разпоредби на чл. 59 ал.3 т.3 и чл.95е от ЗК,действащ понастоящем,са ясни и непротиворечиви досежно правомощията на министъра, определен с решението на МС / при държавна концесия / за избор на концесионер : да организира търга или конкурса, да сключи договора с избрания концесионер и организира контрола по изпълнението му, да представлява Д. по дела, които се отнасят до изпълнението на концесионния договор,изрично изключвайки представителството в хипотеза на прекратяването му.
Досежно довода,че изначално ищецът е твърдял надлежната процесуална легитимация на Д.,като страна в процеса,единствено представлявана от М., респ. еднозначно е уточнил същата и в изпълнение указанието на съда, противно на възприетото от въззивния съд,не е формулиран процесуалноправен въпрос,съответно обоснован допълнителен селективен критерий в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК.Проверката за правилността на действията на съда в тази насока би била предмет на друга фаза от производството,предпоставката за която – допускане на касационното обжалване – не се явява осъществена.Въпрос на доказване в процеса би била и легитимацията на М.,като представляващ концедента в настоящия случай, след като договорът за концесия и споразуменията към същия са сключвани от М.,представляващ концедента,изхождайки от кумулативното съществуване на ведомствата и понастоящем / чл.5 ал.1 от Устройствен правилник на М. и неговата администрация /.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 7648 / 10.04.2014 год. по ч.гр.д.№ 5963 / 2013 год. на Софийски градски съд .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :