Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
410_14_opr_288_124gpc_79zs.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
София, 26.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 410 /2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. Д. срещу въззивно решение № І-151 от 29.10.2013 г. по възз. гр.д. № 1602 /2013 г. на Бургаския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение № 109 от 07.06.2013 г. по гр.д. № 59 /2012 г. на Поморийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. К. Д. срещу А. М. М. установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за установяване на правото и на собственост върху недвижим имот с площ 2 020 кв.м. по к.к. на [населено място], както и искане по чл.537,ал.2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за собственост.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна А. М. М. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
Искът е предявен за поземлен имот, който е бил земеделски, основан е на твърдения за собственост по наследство и придобивна давност, твърди се че собствеността на имота не е била загубена през 1994 г., когато правото на собственост върху имота е било възстановено по реда на ЗСПЗЗ на наследодателя на ответника, твърди се, че началният момент на придобивната давност е от 1994 г.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното :
Имотът, който е бил земеделски, не е бил заявяван за възстановяване от ищцата в срока по чл.10 ЗСПЗЗ и по реда на чл.11,ал.2 – по съдебен ред. Правото на собственост върху земеделски имот не се възстановява по силата на закона. При липса на административна процедура, приключила с положително решение в нейна полза, ищцата не е собственик и е без значение дали наследодателката и е била собственик преди образуването на ТКЗС. Не е доказано и придобиването на правото на собственост от ищцата по давност : от анализа на събраните по делото доказателства е напълно недоказано твърдението за необезпокоявано владение от страна на ищцата или от трети лица за сочения период, не е установено по никакъв начин ищцата да е упражнявала фактическа власт върху имота. Имотът е възстановен на праводателя на ответника с решение от 02.11.1994 г., а в последствие при доброволна делба е поставен в негов дял. Ответникът е владял имота непрекъснато и се е афиширал като негов собственик и не е установено от възстановяването на имота никой по никакъв начин да е оспорвал собствеността на ответника върху него. Възражението на ищцата за нищожност на решението на ПК е ирелевантно, т.к. дори и да бъде констатирана нищожност на административния акт поради сочените в жалбата нарушения, при положение, че не е доказан способът за придобиване на процесния имот, посочен в исковата молба (като основание на иска), искът отново ще е неоснователен.
Районният съд е разгледал този довод за нищожност и го е намерил за неоснователен (стр.6 на решението му) с аргумент, че към момента на постановяване на решението на ПК за действителността на решението е било необходимо да е подписано от председателя и секретаря, които изисквания са налице, поради което решението е валидно и е породило правните си последици.
Жалбоподателят извежда материалноправните въпроси: Дали при преценка на правата на страните върху един имот, внесен в ТКЗС, приоритет имат действителните собственици – по наследство и давност, а не тези лица, които се ползват от административен акт – решение на ПК; Дали не е нищожно решението на ПК за възстановяване на правото на собственост върху поземлен имот, когато е постановено от незаконен състав – подписано и от лица, които не са били назначавани за членове на ПК, за които твърди, че са разрешени в противоречие с решение по гр.д. № 1340 /2003 г. на ВКС, ІV г.о. и с решение по гр.д. 1480 /2003 г. на ВКС, ІІ г.о..
Видно от изложението за въззивното решение, нито един от двата въпроса не е обусловил извода на въззивния съд за неоснователност на иска..
Въззивният съд не е приел, че ищцата е действителен собственик – по наследство и давност, а обратното – че нейният иск е неоснователен именно защото тя (ищцата) не е доказала наведените от нея в исковата и молба способи за придобиване на право на собственост върху процесния имот.
И именно защото е приел, че искът е неоснователен, защото ищцата не е доказала наведените от нея в исковата и молба способи за придобиване на право на собственост върху процесния имот, въззивният съд е счел за ирелевантен довода и, че решението на ПК, с което е възстановено правото на собственост на праводателя на ответника, е нищожно.
Към това следва да се добави и че разрешението на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с посоченото решение № 1752 /07.10.2004 г. по гр.д. 1340 /2003 г. на ВКС, ІV г.о., с което по същество е прието, че ищците носят тежестта да докажат пълно и главно правопроизводящия факт – придобиването на собствеността от наследодателя им със съответните доказателствени средства, но не са сторили това.
Както и че разрешението на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с посоченото решение № 643 /01.07.2004 г. по гр.д. 1480 /2003 г. на ВКС, ІІ г.о., в частта му, с която с него е прието, че правото на собственост следва да се установи от страната, която носи доказателствената тежест, с доказателства, съответстващи на твърдения от нея придобивен способ.
Поради изложеното настоящият състав приема, че не са налице сочените основания по чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. а искането на насрещната страна за присъждане на разноски е основателно и следва да бъде уважено за сумата 1 400 лева възнаграждение за процесуално представителство, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за процесуално представителство..
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № І-151 от 29.10.2013 г. по възз. гр.д. № 1602 /2013 г. на Бургаския окръжен съд, г.о..
Осъжда С. К. Д. да заплати на А. М. М. сумата 1 400 (хиляда и четиристотин) лева възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.