О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
София, 28.02.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2043/2016г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №33 от 7.01.2016г., постановено по в.гр.д.№3727/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., 8 с-в, е отменено решение №16608 от 2.09.2014г. по гр.д.№ 5515/2012г. по описа на СГС, ГО, 19 състав, в частта му, с която са уважени исковете на Х. А. К. и Г. П. К. спрямо ответника [фирма] като вместо това са отхвърлени предявените от Х. А. К. и Г. П. К. против [фирма] искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от по 75 000 щатски долара на всеки един от ищците, представляваща дадено при начална липса на основание – нищожен предварителен договор от 26.04.2002г. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на Х. А. К. и Г. П. К. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД във вр. с чл.34 ЗЗД сумата от по 75 000 щ.д. на всеки един от двамата ищци, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 18.10.2010г. до окончателното изплащане на сумата.
Въззивното решение е обжалвано от Х. А. К. и Г. П. К. в частта му, с която са отхвърлени техните исковете против [фирма]. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът незаконосъобразно е приложил разпоредбата на чл.263л ал.1 изр.2 ТЗ, изключвайки солидарната отговорност на ответника [фирма] за съществуващите задължения на преди преобразуването на [фирма]. Излагат се съображения, че облигационното вземане на ищците предхожда преобразуването на [фирма], което обуславя солидарната отговорност по чл.263л. ал.1 изр.1 ТЗ на всички участващи в преобразуването дружества, включително и на втория ответник по делото. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и постановяване на решение, с което да бъдат уважени исковите претенции и по отношение на ответника [фирма].
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поставят следния материалноправен въпрос, за който твърдят, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване” „В случай на преобразуване чрез отделяне всички участващи в преобразуването дружества на основание чл.263л. от ТЗ ли носят солидарна отговорност за задълженията, възникнали преди датата на преобразуването?”. В изложението е посочено, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата като се представят решение №1045/15.02.2005г. по т.д.№188/2004г. на ВКС, ІІ т.о., решение от 4.06.2008г. по гр.д.№72/2008г. на Софийски окръжен съд, решение №203/6.12.2007г. по гр.д.№513/2007г. на Пловдивски районен съд, решение №197/13.11.2012г. по т.д.№142/20012г. на Плевенски окръжен съд съд, решение №285/22.01.2014г. по гр.д.№2096/2013г. на Варненски районен съд и решение №174/28.04.2010г. по гр.д.№111/2010г. на Хасковски окръжен съд. Поддържа се също, че поставеният въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №81/9.07.2012г. по т.д.№940/2011г. на ВКС, І т.о.
Касаторите са формулирали допълнително три въпроса, за които сочат, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. Може ли старият длъжник при преобразуване чрез отделяне да се освободи от съществуващи към датата на преобразуването задължения, като ги разпредели на някое от новосъздадените дружества в противоречие с императивната разпоредба на чл.263л ал.1 ТЗ?”, 2. Може ли с плана за преобразуване да се разпредели дадено имущество във вреда на кредиторите, така че някое от участващите в преобразуването дружества да бъде изключен от императивно заложената в чл.263л ал.1 ТЗ солидарна отговорност към кредиторите?” и 3. „Следва ли разпоредбата на чл.263 ал.1 изр.2 ТЗ да се разбира като уреждаща вътрешните отношения между солидарните длъжници, а не като ограничаваща пълната им отговорност спрямо кредитора, тъй като противното би противоречало на основния принцип при преобразуване – правата на кредитора да не бъдат накърнени от самото преобразуване?”.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответниците [фирма] и [фирма], в който се поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване във връзка с поставените от касаторите-ищци въпроси. Твърди се, че посочената в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебна практика е неотносима към поставените въпроси, както и че въззивното решение е съобразено с постановките, залегнали в решение №81/9.07.2012г. по т.д.№940/2011г. на ВКС, І т.о. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на жалбата по съществото на спора.
Въззивното решение е обжалвано като неправилно от ответника [фирма] в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения против касатора иск от Х. А. К. и Г. П. К. с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД във вр. с чл.34 ЗЗД за сумата от по 75 000 щ.д. на всеки един от ищците, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковете. Касаторът поддържа, че след изтичане на преклузивния срок по чл. 214 ал.1 ГПК, първоинстанционният съд е допуснал изменение на основанието на иска, поради което първоинстанционното решение е следвало да бъде обезсилено. Сочи също, че исковете са заведени след изтичане на „петгодишната преклузивна давност”. Счита, че в производството по делото не е оборена презумпцията по чл.19 ал.1 СК /отм./за съпружеската имуществена общност на вещите и правата върху вещите, придобити по време на брака. Излага съображения за липса на реално плащане на сумата от 150 000 щ.д. от наследодателя на ищците с оглед неосчетоводяването на сумата при дружеството- касатор. Претендира отмяна на решението в обжалваната му част, включително и в частта, с което е изменено определението от 24.11.2015г. на СГС, постановено по реда на чл.248 ал.1 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение №87/14.07.2011г. по т.д.№688/2010г. на ВКС, І т.о., решение №151/17.07.2013г. по т.д.№574/2012г. на ВКС, ІV г.о., решение №1/27.03.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІV г.о., съобразно която изменение на основанието на иска по реда на чл.214 ал.1 ГПК може да се предприеме от ищеца до първото по делото заседание. Поставени са три въпроса, които според касатора не са обсъдени и от двете съдебни инстанции, но са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. Попадат ли правата и задълженията по предварителен договор в режима на съпружеска имуществена общност по смисъла на чл.19 ал.1 СК /отм./, приложима ли е в този случай презумпцията за съвместен принос на съпрузите и включват ли се тези права и задължения в наследствената маса?”, 2. Може ли да бъде преповторен с обратна дата от наследниците, актът за приемане на наследството?” и 3. Допустимо ли е съдът да се произнася по възражение, направено едва в писмените бележки?”.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение №33 от 7.01.2016г., постановено по в.гр.д.№3727/2015г., въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени исковете на Х. А. К. и Г. П. К. против [фирма] като вместо това е отхвърлил предявените искове против този ответник с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД. Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на Х. А. К. и Г. П. К. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД във вр. с чл.34 ЗЗД сумата от по 75 000 щ.д. на всеки един от двамата ищци, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 18.10.2010г. до окончателното изплащане на сумата.
Въззивният състав е приел за установено, че на 26.04.2002г. е бил сключен предварителен договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот, по силата на който ответното дружество [фирма] се е задължило да продаде на наследодателя на ищците П. Г. К. право на строеж, а ако е завършен в груб вид – самия обект, представляващ пицария, находяща се на партерния етаж на хотелски комплекс Люляк в к.к.Слънчев бряг за сумата от 150 000 щ.д. като в точка III от договора изрично е отразено, че: „договорената цена е изцяло платена от купувача на продавача днес, преди подписване на този договор”. Съдът е приел, че на 30.04.2002г. е сключен втори договор между същите страни, уреждащ изработката на същия обект, който договор не е оспорен от ответната страна и съгласно който купувачът по предварителния договор е заплатил на изпълнителя – продавач договореното възнаграждение в размер на 150 000 щ.д. на 26.04.2002г. в брой.
Тълкувайки клаузите на двата договора, чиято автентичност не е била оборена от ответниците, въззивният състав е обосновал извода, че по делото е установено реалното заплащане на договорената цена в размер на 150 000 щ.д. на 26.04.2002г. Въззивният състав е посочил, че този извод не се опровергава от заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което в счетоводството на [фирма], /което не е водено редовно/, не е отразено получаване на сума от 150 000 щ.д. Според съда неосчетоводяване не би могло само по себе си да доведе до оборване на формалната доказателствена сила на двата договора и изявлението на страните, които са ги подписали.
В обжалваното решение е отразено, че с влязло в сила решение № 607 от 08.04.2010г. постановено по гр.д. №1030/2008г. по описа на ВКС, III ГО, е отхвърен предявения от П. К. иск с правно основание чл. 19, ал.3 от ЗЗД, поради нищожност на сключения предварителен договор, поради невъзможен предмет. В хода на съдебното производство по чл.19 ал.3 ЗЗД на 10.01.2007г. П. К. е починал, като е бил заместен от неговите наследници по закон, в лицето на ищците Х. А. К. и Г. П. К. /съпруга и син/. Посочено е също, че въз основа на отделителен протокол, считано от 14.10.2003г. [фирма] се преобразува чрез отделяне на пет самостоятелни дружества – ЕООД., като към всяко едно от тях преминава имущество-собственост на [фирма]. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че към отделеното дружество [фирма] преминават в собственост имоти, собственост на [фирма], но между тях не е включен хотелски комплекс „Планета” /бивш „Люляк”/, който преминава в собственост на отделеното дружество [фирма]. Съдът е направил извода, че ищците са активно легитимирани да претендират връщане на платената цена от техния наследодател на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД във връзка с чл.34 ЗЗД, както и че вторият ответник по делото [фирма] не е частен правоприемник на първия ответник по отношение правата и задълженията, произтичащи от процесния обявен за нищожен предварителен договор.
С оглед оплакванията във въззивната жалба и съобразно правомощията си по чл.269 ГПК въззивният състав е изложил мотиви, че с прогласяването нищожността на предварителния договор, сумата от 150 000 щ.д. се явява получена от [фирма] при начална липса на основание, поради което изискуемостта и забавата за изпълнение на задължението на получателя за нейното връщане, настъпват още от момента на даването на сумата на 26.04.2002г., т.е още преди преобразуването на ответното дружество [фирма] през 2003г. Съдът е обосновал извода, че наследниците по закон на починалия купувач придобиват вземането му при равни квоти с аргумента, че в случая съвместен принос респ. СИО на платените 150 000 щ.д. не се предполага, тъй като съпругата не е страна по договора т.е. за нея не възникват облигационни права и задължения и тъй като предварителният договор няма вещно-транслативен ефект.
За да отхвърли иска по отношение на втория ответник [фирма] съдът е изложил становището си, че Търговският закон определя, че обект на правоприемство при преобразуване на търговските дружества е имуществото на преобразуващото се дружество, респ. търговското предприятие. При отделяне правоприемството е частно и настъпва по силата на закона, със завършване на фактическия състав на преобразуването, т. е. с вписването му в търговския регистър. Посочил е, че при този вид преобразуване, имуществото на преобразуващото се дружество се разпределя между него и новоучредените /приемащите дружества/, но за разлика от разделянето, при отделяне – обект на правоприемство е само част от имуществото на преобразуващото се дружество. Според въззивния съд фактическият състав на отделянето включва доклад на управителния орган и доклад на проверител, решение за преобразуване и план за преобразуване. Изготвените документи се обявяват в търговския регистър, същите са част от фирмената регистрация на всяко едно от преобразуващите се дружества и са достъпни за справка и извличане на информация по отношение разпределението на имуществото. Според съда по отношение на задълженията при настъпило разделяне се прилага чл.263л, ал. 2 ТЗ, но и разпоредбата е относима само към разделянето и не се прилага при преобразуване чрез отделяне. В тази връзка е направен извода, че доколкото с отделителния протокол от 14.10.2003г. и с протокола от ОС на съдружниците на [фирма] от същата дата е решено хотелски комплекс „Планета” /бивш „Люляк”/ да премине в собственост на отделеното дружество [фирма], а не към втория ответник [фирма], то в случая не е налице частно правоприемство за този ответник и респ., че не е ангажирана солидарната му отговорност по отношение на задължението за връщане на сумата от 150 000 щ.д. на двамата ищци
По касационната жалба на Х. А. К. и Г. П. К..
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касация в обжалваната му от ищците част.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът: „В случай на преобразуване чрез отделяне всички участващи в преобразуването дружества на основание чл.263л. от ТЗ ли носят солидарна отговорност за задълженията, възникнали преди датата на преобразуването?”. На първо място следва да се има предвид, че въпросът повтаря изцяло текста на разпоредбата на чл.263л ал.1 изр.1 ТЗ. Ако съдът не е спазил императивна разпоредба на закона /както се твърди от касатора/, това обуславя евентуална неправилност на решението, която като касационно основание не може да бъде предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. На второ място в така формулирания въпрос не е отчетено становището на съда, според което прехвърлянето чрез отделителен протокол на имуществото /като права и задължения/ на едно от отделените дружества и обявяването на доклада на управителния орган, на решението за преобразуване и на плана за преобразуване в търговския регистър, е от значение за отпадане отговорността на друго отделено при преобразуването дружество, което не е получило конкретното имущество, т.е че при отделяне е налице частно правоприемство. В тази връзка не може да се приеме, че въпросът сам по себе си е обусловил решаващите изводи на съда, независимо от факта, че в случая задължението, възникнало преди преобразуването е изцяло облигационно, а не вещноправно.
Не следва да се допуска касационно обжалване и с оглед въпросите: „Може ли старият длъжник при преобразуване чрез отделяне да се освободи от съществуващи към датата на преобразуването задължения, като ги разпредели на някое от новосъздадените дружества в противоречие с императивната разпоредба на чл.263л ал.1 ТЗ?”, „Може ли с плана за преобразуване да се разпредели дадено имущество във вреда на кредиторите, така че някое от участващите в преобразуването дружества да бъде изключен от императивно заложената в чл.263л ал.1 ТЗ солидарна отговорност към кредиторите?” и „Следва ли разпоредбата на чл.263 ал.1 изр.2 ТЗ да се разбира като уреждаща вътрешните отношения между солидарните длъжници, а не като ограничаваща пълната им отговорност спрямо кредитора, тъй като противното би противоречало на основния принцип при преобразуване – правата на кредитора да не бъдат накърнени от самото преобразуване?”. От една страна въззивният съд не е обсъждал въпроса за отговорността на втория ответник в контекста на запазване на интересите на кредиторите, в какъвто смисъл са и трите поставени въпроса. Както бе посочено по-горе въззивният съд е стъпил на постулата, застъпен във въззивното решение, че отделителният протокол, с който конкретно имущество е разпределено на конкретно отделено дружество, освобождава от отговорността другите отделени дружество за задължения, произтичащи от това имущество и този извод съдът обосновава с други разпоредби на търговския закон извън разпоредбата на чл.263л ал.1 ТЗ / а именно чрез анализ и съпоставяне на чл.263и ал.3 и чл.263л ал.2 ТЗ/. Но дори да се приеме, че поставените три въпроса са значими за конкретния правен спор, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК липсва обосновка защо според касаторите въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на право. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес и съгласно разясненията, дадени в т.4 от Тълк.решение №1/19.02.2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да изложи аргументи за всяка една от двете хипотези на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, които формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване.
По касационната жалба на [фирма].
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2010г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства. Във връзка с твърдението, че първоинстанционният съд в противоречие с цитираната в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК практика на ВКС е изменил основанието на иска след срока по чл.214 ал.1 ГПК, което не е прието от въззивния съд за съществено процесуално нарушение, липсва формулиран от касатора процесуалноправен въпрос, който да може да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Що се отнася до въпросите, формулирани в изложението на [фирма]: „Попадат ли правата и задълженията по предварителен договор в режима на съпружеска имуществена общност по смисъла на чл.19 ал.1 СК /отм./, приложима ли е в този случай презумпцията за съвместен принос на съпрузите и включват ли се тези права и задължения в наследствената маса?”, „Може ли да бъде преповторен с обратна дата от наследниците, актът за приемане на наследството?” и „Допустимо ли е съдът да се произнася по възражение, направено едва в писмените бележки?” – нито един от тях не е обусловил решаващите изводи на съда по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2010г. на ОСГТК на ВКС. В самото изложение касаторът сочи, че тези въпроси са били поставени от ответниците в хода на производството, но не са били обсъдени от двете съдебни инстанции. Ето защо и доколкото липсва поставен процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички относими за спора възражения, формулираните от касатора въпроси не са значими за спора като обща предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отделно следва да се има предвид /аналогично както при касационната жалба на Х. и Г. К./ че в изложението липсва каквато и да е аргументация на твърдението на касатора, че въпросите за от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Не е предмет на настоящото производство касационната жалба на [фирма], с която се обжалва въззивното решение, в частта му, с която е изменено първоинстанционното определение, постановено по реда на чл.248 ал.1 ГПК. В тази му част /имащ характер на определение/ решението е обжалвано от [фирма] и [фирма] с частна касационна жалба от 16.02.2016г., по която е образувано отделно частно производство във ВКС.
С оглед недопускането на касационно обжалване на въззивното решение, както в частта му, обжалвана от касаторите-ищци Х. К. и Г. К., така и в частта му, обжалвана от касатора- ответник [фирма], разноски за касационната инстанция не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №33 от 7.01.2016г., постановено по в.гр.д.№3727/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., 8 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :